7 Р Е Ш Е Н И Е № 71 Гр. С.,03.07.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 444/2011 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] - [населено място], срещу решение № 101 от 25.01.2011 г., постановено по в. гр. д. № 3127/2010 г. на Пловдивски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 2793 от 30.09.2010 г. по гр. д. № 3589/2010 г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против Н. Т. Д. и [фирма] иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуването на парично вземане в размер на 21 964 лв., произтичащо от запис на заповед с дата 08.02.2006 г. и падеж 08.04.2006 г., предмет на издадени в производството по ч. гр. д. № 31644/2008 г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 11.11.2008 г. и изпълнителен лист, и са присъдени разноски на ответниците за всяка от съдебните инстанции. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. К. определя като незаконосъобразен решаващия извод на въззивния съд за недействителност на записа на заповед, от който произтича установяваното с иска по чл.422 ГПК парично вземане. Позовава се на логически грешки и на несъобразяване на критериите на чл.20 ЗЗД при тълкуване на съдържанието на записа на заповед, рефлектирали върху преценката на съда за неговата недействителност поради липса на индивидуализация на менителнично задължените лица и на указания относно условията за задължаването им към приносителя. Позовава се на разпоредбата на чл.513, ал.1 във вр. с чл.537 ТЗ, за да аргументира тезата, че последиците от съвместното задължаване със запис на заповед са уредени в закона и не е необходимо да бъдат сочени от издателите в текста на записа на заповед. В жалбата е наведен и довод за недопустимост на обжалваното решение поради съществено нарушение на чл.269 ГПК и произнасяне извън очертания с въззивната жалба предмет на въззивното производство. Ответниците Н. Т. Д. от [населено място] и [фирма] - [населено място], считат жалбата за неоснователна и изразяват становище, че обжалваното решение следва да остане в сила като допустимо и правилно. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с определение № 16 от 17.01.2012 г. по настоящото дело. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни доводи, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното : К. [фирма] е предявил пред Пловдивски районен съд иск по чл.422 във вр. с чл.415 ГПК, с който е поискал да се признае за установено, че в негова полза съществува парично вземане към ответниците Н. Т. Д. и [фирма] /правоприемник на [фирма]/ за сумата 21 964 лв., предмет на издадена в производството по ч. гр. д. № 31644/2008 г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. В исковата молба е посочено, че вземането произтича от запис на заповед с дата 08.02.2006 г. и падеж 08.04.2006 г., издаден съвместно от ответниците като солидарни длъжници. Правният интерес от водене на иска е обоснован с оспорването на заповедта за изпълнение по реда и в срока на чл.414 ГПК. Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение за отхвърляне на иска, след като е приел за доказани възраженията на ответниците, че представеният в заповедното производство запис на заповед е издаден за обезпечаване на задължения на [фирма] към [фирма], възникнали от договори за търговска продажба на стоки по протокол за продажба № [ЕГН]/08.02.2006 г., които са погасени чрез плащане, довело до погасяване и на поетото със записа на заповед гаранционно задължение. Преценил е като неоснователен довода на ответниците за недействителност на записа на заповед поради пороци в съдържанието му като е посочил, че отсъствието на указания в текста на документа относно начина на задължаване на двамата издатели е ирелевантно за формалната редовност и действителност на менителничния ефект с оглед разпоредбата на чл.513, ал.1 във вр. с чл.537 ТЗ, предвиждаща солидарна отговорност за лицата, задължени общо със запис на заповед. Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца [фирма] пред Пловдивски окръжен съд. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на първата инстанция за гаранционно - обезпечителна връзка между записа на заповед и търговските продажби по протокола от 08.02.2006 г. и за погасяване на задължението по записа на заповед чрез извършените по повод на каузалните задължения плащания. След анализ на доказателствения материал по делото въззивният съд на свой ред е приел, че непосредствената причина за издаване на записа на заповед е обезпечаването на задълженията на [фирма] за плащане на цената на продадените стоки по протокола от 08.02.2006 г. Преценил е обаче, че не е доказано възникналите от продажбите задължения, а съответно и задължението по записа на заповед, да са погасени чрез плащане или чрез друг правен способ. Въпреки този извод, съставът на Пловдивски окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК, след като е възприел доводите на ответниците за несъществуване на спорното вземане поради недействителност на записа на заповед, сочен за негов източник. Недействителността е мотивирана с аргумент, че записът на заповед не съответства на изискванията на чл.535, т.2 и чл.455, т.3 във вр. с чл.537 ТЗ, тъй като в съдържанието му липсва определеност по отношение начина на задължаване на издателите Н. Д. и [фирма] - солидарно или разделно, и няма ясни указания за качеството, в което всеки от тях е подписал менителничния ефект. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за предметните предели на въззивното производство и приложението на уредените с чл.269 ГПК процесуални правила при разглеждане на установителен иск по чл.415 във вр. с чл.422 ГПК за съществуване на вземане, произтичащо от документ по чл.417 ГПК. Като основание за допускане на обжалването е послужил касационният довод за недопустимост на решението поради произнасяне на въззивната инстанция извън очертания с въззивната жалба предмет на въззивното производство. Предметните предели на въззивното производство се определят от страните, които очертават съдържанието и обема на правния спор, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, с подадените в сроковете по чл.259 и чл.263, ал.2 и ал.1 ГПК въззивни жалби /първоначални и насрещни/ и отговори. Въззивният съд се произнася относно съществуването на спорното право в рамките, в които е сезиран от страните, като извършва и специфичната за правораздавателната му дейност проверка за валидност, допустимост и правилност на обжалваното първоинстанционно решение. При осъществяване на дейността си съдът се ръководи от разпоредбата на чл.269 ГПК, която го задължава да провери служебно валидността на постановеното от първата инстанция решение и неговата допустимост в обжалваната част и ограничава правомощията му за проверка на правилността на решението до заявените в жалбите доводи. Процесуалните правила на чл.269 ГПК се прилагат на общо основание и в производството за въззивно обжалване на решения, постановени по искове с правно основание чл.415 във вр. с чл.422 ГПК за съществуване на парични вземания, произтичащи от предвидените в чл.417 ГПК документи. Предметът на въведения с иска по чл.422 ГПК правен спор се свежда до установяване на паричното вземане, за което ищецът - кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на представен в заповедното производство документ по чл.417 ГПК. Когато вземането произтича от документ, чиято формална редовност е условие за действителност на обективираната в него правна сделка и съответно за възникване на вземането, въззивният съд не е ограничен от разпоредбата на чл.269 ГПК да се произнесе относно съществуването на вземането след като извърши самостоятелна преценка за спазване на особените изисквания, които законът поставя към формата и съдържанието на документа. По аргумент за по-силното основание съдът е длъжен да извърши такава преценка, ако ответникът - длъжник е обосновал защитната си теза в процеса с възражения и доводи за несъществуване на вземането поради пороци във формата и съдържанието на документа, послужил като основание за издаване на заповедта за изпълнение. Сред документите по чл.417 ГПК, чиято формална редовност е предпоставка за възникване на претендираното в заповедното производство вземане, е записът на заповед /чл.417, т.9 ГПК/. За да удостовери валидна абстрактна менителнична сделка, пораждаща задължение за плащане на посочената от издателя парична сума, записът на заповед трябва да притежава формата и реквизитите, посочени в чл.535 ТЗ. Поради това, независимо дали е сезиран с доводи във въззивната жалба, при разглеждане на иск по чл.422 ГПК за съществуване на вземане, породено от запис на заповед, въззивният съд следва да съобрази доколко представеният от ищеца - кредитор документ отговаря на формалните изисквания на чл.535 ТЗ, които му придават значението на запис на заповед /чл.536, ал.1 ТЗ/ и на източник на вземане по абстрактна менителнична сделка. След като формалната редовност на документа е предпоставка за възникване на вземането, произнасянето по въпроса за действителността на записа на заповед при отсъствие на заявени във въззивната жалба доводи не съставлява нарушение на правилата на чл.269 ГПК и не води нито до недопустимост, нито до неправилност на въззивното решение, с което е разгледан искът по чл.422 ГПК. Изложените съображения мотивират настоящия състав да приеме, че въззивното решение не е недопустимо на поддържаното от касатора основание. За да приеме иска по чл.422 ГПК за неоснователен, въззивният съд се е позовал на формалната нередовност на записа на заповед, изключваща възникването на менителничното вземане. Недействителността на записа на заповед е релевирана изрично от ответниците в защитата им срещу иска, с оглед на което не може да се приеме развитата в касационната жалба теза, че при осъществяване на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е бил ограничен в преценката си за съществуване на спорното вземане до заявените във въззивната жалба доводи за отсъствие на гаранционно - обезпечителна връзка между записа на заповед и каузалните задължения на ответника [фирма] по протокола за продажби от 08.02.2006 г. и до липса на извършено за тяхното погасяване плащане. Произнасянето по въпроса за действителността на записа на заповед е свързано с правото на защита на ответниците и няма причина да се квалифицира като недопустимо разширяване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивното решение е допустимо, но е постановено в нарушение на материалния закон - чл.535 във вр. с чл.536, ал.1 ТЗ и чл.513, ал.1 във вр. с чл.537 ТЗ. Незаконосъобразни са изводите на въззивния съд за недействителност на записа на заповед, от който произтича установяваното по реда на чл.422 ГПК парично вземане. Записът на заповед е издаден от Н. Т. Д. в качеството му на физическо лице и като управител на [фирма]. Със същия е поето безусловно задължение за плащане на сумата 21 964.26 лв. на [фирма] или на негова заповед при настъпване на точно определен падеж - 08.04.2006 г. Буквалният текст на записа на заповед не поражда съмнения относно личността на издателите и посочва ясно лицата, поели менителничното задължение - физическото лице Н. Д. и търговското дружество [фирма], представлявано от управителя Н. Д.. Обстоятелството, че Н. Д. е положил само един подпис под текста на документа, е ирелевантно за формалната редовност и действителност на записа на заповед. Волеизявлението за менителнично задължаване е направено от физическото лице Н. Д. и доколкото той е действал едновременно в личното си качество и в качеството си на законен представител на управляваното от него търговско дружество, подписът му за издател е напълно достатъчен, за да се счете за изпълнено изискването на чл.535, т.7 ТЗ. Отсъствието на указание в текста на записа на заповед относно начина на задължаване на двамата издатели също не опорочава редовността и действителността на менителничния ефект. Основателен е доводът на касатора, че последиците от съвместно задължаване на няколко лица със запис на заповед са уредени законодателно в разпоредбата на чл.513, ал.1 ТЗ във вр. с чл.537 ТЗ, която предвижда възникване на солидарна отговорност за издателите към приносителя. Изричната законова уредба изключва необходимостта издателите да сочат дали поемат солидарно или разделно задължение за плащане на определена парична сума, още повече, че самият закон - чл.535 ТЗ, не въвежда подобно изискване. Представеният в заповедното производство документ притежава всички задължителни реквизити по чл.535 ТЗ, позволяващи да бъде квалифициран като запис на заповед. Записът на заповед е действителен и удостоверява валидното възникване на установяваното с иска по чл.422 ГПК парично вземане за сумата 21 964 лв. /до размер на която е предявен искът/ в полза на приносителя [фирма] към солидарно задължените съгласно чл.513, ал.1 ТЗ издатели Н. Т. Д. и [фирма]. Като е отрекъл действителността на записа на заповед по съображения за несъответствие на съдържанието му с формалните изисквания на чл.535 ТЗ, въззивният съд е нарушил материалния закон и неправилно е приел вземането за несъществуващо. Обосновано е становището на въззивната инстанция, че ответниците не са доказали възражението си за погасяване на вземането по записа на заповед вследствие плащане на обезпечените с него каузални задължения. Каузалните задължения произтичат от сключени между [фирма] и [фирма] договори за търговска продажба на стоки, отразени в представения по делото протокол за продажба № [ЕГН]/08.02.2006 г. Общата стойност на продадените стоки възлиза на 21 964.26 лв., какъвто е и размерът на вземането на [фирма], възникнало от издадения с гаранционно - обезпечителна цел от [фирма] и Н. Д. запис на заповед с дата 08.02.2006 г. В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно - счетоводна експертиза, от което се установява, че купувачът [фирма] е изплатил на [фирма] всички дължими суми по посочени в заключението фактури за продажби. Заключението обаче е неотносимо към релевантните за спора факти, тъй като изброените в съдържанието му фактури /по които са извършени плащания/ предхождат или следват по време датата на протокола от 08.02.2006 г., а по делото няма данни за съвпадение между отразените в тях продажби и продажбите, оформени с протокола. Ответниците не са ангажирали доказателства за плащане на сумата 21 964.26 лв., покриваща стойността на стоките по протокола от 08.02.2006 г. При тази доказателствена празнота правилно въззивният съд е приел, че вземането по записа на заповед не може да се счете за несъществуващо по съображения, основани на недоказаното плащане на обезпечените каузални задължения. Ответниците по касация са се позовали на определение № 290 от 19.04.2012 г. по т. д. № 124/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение № 758 от 15.11.2010 г. по в. т. д. № 535/2010 г. на Пловдивски апелативен съд. Решението е постановено по спор между същите страни за съществуване на парично вземане, породено от издаден на 15.01.2007 г. запис на заповед. Поради отсъствие на обективно тъждество в предмета на двете дела и обусловеността им от съдържанието на конкретния запис на заповед посочените съдебни актове не обвързват настоящия състав при преценката относно действителността и правните последици на записа на заповед от 08.02.2006 г. Предвид изложеното, въззивното решение следва да се отмени като неправилно и тъй като не се налагат други съдопроизводствени действия спорът следва да се разреши по същество като се признае за установено съществуването на паричното вземане, предмет на иска по чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК и на издадената в производството по ч. гр. д. № 31644/2008 г. на Софийски районен съд заповед по чл.417 ГПК. Присъдените в заповедното производство законни лихви и разноски се дължат по силата на самата заповед за изпълнение и не подлежат на съдебно установяване с иска по чл.422 ГПК, в каквато насока е задължителната практика на ВКС в постановените по реда на чл.290 ГПК и чл.274, ал.3, т.2 ГПК решение № 40 от 05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на І т. о. и определение № 417 от 03.06.2011 г. по т. д. № 315/2011 г. на І т. о. Съобразно изхода на делото въззивното решение следва да се отмени и в частта за разноските, без да се обсъждат доводите на касатора за прекомерност на претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение. На основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски за трите съдебни инстанции в размер общо на 1 350 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 101 от 25.01.2011 г. по в. гр. д. № 3127/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, и вместо него постановява : ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, че в полза на [фирма] с ЕИК 83176763 съществува парично вземане за сумата 21 964 лв. към солидарно задължените длъжници Н. Т. Д. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], ет.1, ап.1, и [фирма] с ЕИК[ЕИК], произтичащо от запис на заповед, издаден на 08.02.2006 г. с падеж 08.04.2006 г., въз основа на който са издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК от 11.11.2008 г. и изпълнителен лист с включени законни лихви и разноски в производството по ч. гр. д. № 31644/2008 г. на Софийски районен съд. ОСЪЖДА Н. Т. Д. и [фирма] да заплатят на [фирма] сумата 1 350 лв. /хиляда триста и петдесет/ лв. - разноски по делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :