О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 319 София 20.04.2022г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 4742 по описа за 2021г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното : Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от С. Л. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение № 264072 от 18.06.2021г. по в.гр.д. № 7848 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, в частта му с която е потвърдено решение № 78567 от 29.04.2020г. по гр.д.№ 49182/2019г. на СРС досежно отхвърлянето на предявените искове за сумата от 391 368лв., обезщетение дължимо съобразно уговореното в т.6, изр.второ от допълнително споразумение № 2 от 30.12.2016г. и за сумата 29 243.88лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 1.12.2018г.-26.08.2019г. и са присъдени разноски. В останалата част актът е влязъл в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел предявения иск в обжалваната част за неоснователен поради следното: Ищецът е изпълнявал длъжността „супервайзер“, по силата на сключен трудов договор от 1.10.2001г. С допълнително споразумение, считано от 1.02.2011г., страните са се споразумели той да изпълнява длъжността "изпълнителен директор“. Трудовият договор е прекратен, на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ /закриване на част от предприятието/, считано от 1.10.2018г. Страните са се договорили, с допълнително споразумение № 2 от 30.12.2016г. /т.6/, че „при прекратяване на трудовия договор по вина или искане на работодателя, той следва да заплати на служителя обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за 12 месеца“. Във връзка с цитираната разпоредба, въззивният съд е приел, че съгласно предоставената им свобода на договаряне по чл.66, ал.2 КТ, страните могат да договарят условия, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и доколкото уговорените срок и размер на обезщетение не са по-кратки или по-ниски от договорените с колективния трудов договор. Съдът е тълкувал конкретно постигната между страните договорка в частта й: „прекратяване на трудовия договор по вина или искане на работодателя“ и е преценил, че съгласно същата - договореното обезщетение се дължи в следните хипотези : при незаконност на уволнението /което е възможната хипотеза на „вина“, или неправомерно поведение на работодателя/ или при прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325, ал.1, т.1 КТ и срещу обезщетение по чл.331 КТ, /които са хипотезите на прекратяване „по искане“ на работодателя/. Тълкувайки договорката по т.6, изр.2, във вр.с тази по изр.3, съдът е приел, че същата не включва хипотезата на прекратяване на трудовото правоотношение поради „закриване на част от предприятието“, заради постигнатата договореност в т.6, изр.3, в която изрично е посочено, че „обезщетението при закриване предприятието, закриване на част от предприятието или съкращаване на щата, при намаляване на обема на работа, включително, но не само, е двукратният размер на брутното трудово възнаграждение на срока на предизвестието“. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2 ГПК по следните поставени от него три въпроса: 1. Значението на „прекратяване на трудовия договор по вина или искане на работодателя“и конкретно частта „по искане на работодателя“, за което е уговорено изрично допълнително обезщетение, свежда ли се единствено до приложението на чл.325, ал.1, т.1 и чл.331 КТ или е относим към всички други основания за прекратяване на трудовото правоотношение по причина на работодателя, когато това не е по вина или по инициатива на служителя, 2. Приложимо ли е правилото на чл.66, ал.2 КТ, относно уговарянето на допълнителен размер на обезщетение, когато прекратяването на трудовото правоотношение е по причина единствено на работодателя и той е инициирал всички действия за това, при безвиновно поведение на служителя и 3. Валидна ли е договорна клауза за изплащане на допълнително обезщетение в по-голям размер, на основание чл.66, ал.2 КТ, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване на обема, спиране на работа и др. Липсата на конкретно посочено основание за прекратяване на трудовото правоотношение, ограничава ли обхвата на хипотезите, при които такова обезщетение се дължи или касае всички случаи на законно уволнение по причина на работодателя при безвиновно поведение на служител? Позовава се и на очевидна неправилност на постановеният въззивен акт, която обосновава с твърдение за допуснато от съда грубо нарушение на правилата на формалната логика с даденото от него тълкуване. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Итал-Текс“ ЕООД, представлявано от управителя Б., чрез процесуалния представител адвокат С., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че въпросите не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, не са налице и посочените специални основания за допустимост, а разгледан по същество, постановеният акт е правилен. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 11 372.79лв., реалното извършване на които установява с представена фактура № 834 от 11.11.2021г Настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно разясненията дадени в т.1 от ТР №1 по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС и за тях не е налице никое от посочените от касатора специални основания за допустимост. Въпросите, по начина по който са формулирани, или изискват преценка на ангажираните по делото доказателства /в частност сключеното допълнително споразумение № 2 от 30.12.2016г./, съответно проверка за правилност на направените от въззивния съд изводи във връзка с тълкуване волята на страните, или в съдържанието си – поставените от касатора въпроси презумират обстоятелство, което не е прието за установено от въззивния съд /че в случая уволнението е по причина на работодателя./ Съгласно т.1 от ТР №1 по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС - материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, не може да извършва преценка за законосъобразност. Ако се изключи неприетото от съда обстоятелство в съдържанието на поставените въпроси и съобразно обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК бъдат уточнени, по релевантният въпрос, касаещ приложението на чл.66, ал.2 КТ, следва да се посочи следното: Съгласно установената практика, договорната свобода е принцип на гражданското право. Свободата на договаряне е ограничена единствено от императивите разпоредби на закона и добрите нрави. В трудовото право договорната свобода допълнително е ограничена чрез въведената с разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ забрана страните по трудов договор да уговарят условия, които са по-неблагоприятни за работника или служителя от установените с повелителни разпоредби на закона или с колективен трудов договор. В конкретния случай нормата на чл.66, ал.2 КТ, на която касаторът се позовава е неприложима, защото тя не може да осигури на работника права, които императивите разпоредби на закона не му позволяват. Досежно видовете обезщетения, приложение намират нормите на чл.213 - 228 КТ. Съгласно чл.228, ал.2 КТ, в конкретно посочените четири хипотези – на чл.215, 218, 222 и 225 КТ е допустимо с трудовия договор страните да уговарят по-голям размер на обезщетение от законово предвидения. Процесният случай, обаче, не попада в нито една от тези четири хипотези. В случая, касаторът е уволнен поради закриване на част от предприятието, но обезщетението, за което се води спора е предвидено за друга хипотеза: „прекратяване на трудовия договор по вина или искане на работодателя“, която не е сред предвидените в чл.228, ал.2 КТ. Не е налице и последното посочено специално основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидната неправилност изисква от съдържанието на мотивите да е видно въззивният съд да е допуснал нарушение на императивни норми или основополагащи правни принципи, да е приложил несъщест-вуваща или отменена правна норма, както и правна норма в смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила, какъвто настоящия случая не е. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 264072 от 18.06.2021г. по в.гр.д. № 7848 по описа за 2020г. на Софийски градски съд. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.