5 Върховен касационен съд на Република България НК, І н.о. дело № 1616/2014 год. Р Е Ш Е Н И Е № 507 гр.София, 01 юли 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на десети декември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН ТОМОВ МИНА ТОПУЗОВА със секретар Мира Недева при участието на прокурора КРАСИМИРА КОЛОВА изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 1616/2014 година Защитник на подсъдимия А. М. Я. е подал касационна жалба срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на Благоевградския окръжен съд. Първоинстанционната присъда – 1732/8.V.2013 год. по нохд 430/12, е за извършеното без съответното разрешение и по занятие в разстояние на близо година (27.VІІІ.2007-ІV.2008 год.) кредитиране на пет лица с различни суми (500, 1000, 7000, 17000 и 3500 лв.) с 10% месечна лихва: престъпление по чл.252, ал.1 НК, още защото петте случая са приети за незаконни банкови по характера им сделки. За това престъпление подсъдимият Я. е наказан с 3 години лишаване от свобода условно (чл.66 НК) за същия срок и с конфискуване на ¼ идеална част от лек автомобил и няколко недвижими имота. Второинстанционното (въззивно) решение – 270/10.VІІ.2014 год. по внохд 697/2013, е издадено също след обжалване от защитник на подсъдимия. Касационната жалба е посветена на два вида оспорване на наказателната отговорност по делото: от една страна, че не е доказана, от друга – независимо от доказването ѝ, че извършеното не е престъпление по чл.252, ал.1 НК. Вероятно именно с оглед на последното оспорване е поискано оправдаването на подсъдимия още във ВКС, макар доказаността на обвинението да е оспорена с оглед на процесуалните правила, нарушаването на които изисква поначало връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание на касационната инстанция жалбата е поддържана-включително писмено-с допълнението за нарушения не само на материалния и на процесуалния закон, но и на изискването за справедливост на наложеното наказание (поддържат се и трите основания по чл.348 НПК). Прокурорът е за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна и дори като процесуално недопустима – относно явната несправедливост на наказанието. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение. Претенциите за неговата неправилност са неоснователни. Иначе правилно между тях на първо място е поставена свързаната с приложимостта на чл.252 НК – в случая недоказаността на обвинението би се оказала наистина без значение, ако инкриминираното поведение не осъществява признака „без съответно разрешение”. В последната насока обаче защитната теза се ангажира с едно поддържано в теорията разбиране, което ВКС не споделя. Става дума за разбирането, че т.нар. дребно лихварство не е подчинено на разрешителния (лицензионен) режим по Закона за кредитните институции, приложим по силата на бланкетното препращане в чл.252 НК. Има се предвид § 1, т.3 от неговите Допълнителни разпоредби, която определя, че по смисъла на ЗКИ „публичното привличане на влогове” е приемането на влогове о т п о в е ч е о т 30 л и ц а; смята се, че този количествен ограничител (брой лица) важи не само за онези, които ще приемат влогове, но и за предоставящите заеми (кредити) – щом и кредитирането е на по-малко от 30 лица, то не изисква лиценз, не е забранено и от чл.252 НК. Единственият правен аргумент за това тълкуване на ЗКИ е в определението за „банка (кредитна институция)”, дадено в чл.2, ал.1 ЗКИ, което обединява двата вида дейности – приемането на влогове и предоставянето на кредити. В същото време от ползването на този аргумент не става ясно защо от общото посочване на влогонабирането и кредитирането да следва непременно подчиняването им и на общо за тях изискване за минимален брой вложители и кредитирани, при положение, че двете дейности могат да се извършват и независимо една от друга и при съществуването на други разпоредби в ЗКИ (не само на цитирания вече § 1, т.3), които имат за предмет например единствено „публичното привличане на влогове” – още в ал.5 на също цитирания вече чл.2 и в чл.5. Няма как при такова неубедително тълкуване инкриминираните по сегашното дело по-малко от 30 случая да бъдат приети за несъставомерни, колкото и да изглежда убедително предложеното в писмената защита мнение, че „доминиращата съдебна практика…до този момент почива предимно на една архаична неприязън към лихварството като социално и икономическо явление, поддържана при това в мотивите към съдебните актове с възрожденски ентусиазъм”. Своя отговор за неправилността в обсъдения дотук материалноправен въпрос е дал и САС (макар и с акцент върху неправилното смесване на понятията „банка”, „банкова дейност”, „банкови сделки” – вж. на с.11-12 от мотивите) – така че обжалваното решение не страда от и от твърдяния недостатък в това отношение. Неоснователни са обаче много по-обстойно изложените други процесуални претенции към въззивния съдебен акт за липсваща или неправилна аналитична дейност относно доказаността на обвинението. Точно в тази насока съдебната дейност заслужава пълно одобрение и ВКС смята за достатъчно в отговор на касационната жалба да заяви само своето присъединяване към изводите на предходните две инстанции – преки или потвърдени при въззивната проверка. Противно на твърденията на жалбоподателя съдилищата са разобличили в крайна сметка опитите на подсъдимия да представи раздаваните заеми като безвъзмездни и раздадени едва ли не от съчувствие към заемателите. Друго не следва и от доказателствените възражения, които неправилно са съсредоточени върху изчисляването на сумите, включително на лихвата, а тя съвсем не е единственият израз на възмездността на заемите. Въобще концентрирането на усилията на защитата върху неправомерните доходи от инкриминираната дейност не би могло да има онова значение за изхода на делото, каквото то би имало в дело по чл.252, ал.2 НК. По въпроса за позоваването не по реда на чл.351 НПК на явната несправедливост на наказанието ВКС смята за крайно виждането да обсъжда такова позоваване като процесуално недопустимо и да го остави без разглеждане. Независимо от това и тук, както по въпроса за доказаността на обвинението, е трудно да бъде казано нещо в повече освен изложеното в съответната част от мотивите на присъдата и решението. Ръководен от всичко изтъкнато, ВКС-І наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 270 от 10 юли 2014 год. по внохд 697/2013 на Софийския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ