Р Е Ш Е Н И Е № 7 гр. София, 01 февруари 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети януари през две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВАЛЯ РУШАНОВА ЧЛЕНОВЕ : НЕВЕНА ГРОЗЕВА ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА при секретаря Мира Недева и с участието на прокурора Тома Комов от ВКП като разгледа докладваното от съдия Грозева к. д. № 872/2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв. Г. З. - защитник на подс. Ю. Я. срещу решение № 122 от 18.09.2020 г. по внохд № 128/20 г. на Апелативен съд - Бургас. В жалбата са развити касационни основания по чл. 348, ал.1 т. 1- т. 3 от НПК. Според касатора делото е разгледано от пристрастен съд, нарушен е материалния закон и определеното наказание е явно несправедливо. От съдържанието на въззивния акт ясно прозирала предварителната нагласа на съда да потвърди размера на наказанието, без да отчете обективно обстоятелствата по чл. 36 от НК. Съдът е следвало да се отведе от разглеждане на делото, тъй като в мотивите си е посочил, че поради отсъствието на протест не разполага с „възможност“ да увеличи наказанието. Основното несъгласие с решението касае отказа на съда да приеме, че целите на чл. 36 от НК могат да се постигнат с приложението на чл. 66 от НК. Изтъква се, че изолирането на подсъдимия от обществото с нищо не би допринесло за поправянето му, нито би му повлияло „благотворно“. За това се настоява за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг, непредубеден състав при същия съд , алтернативно за приложението на чл. 66 от НК. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият не се явява. Защитникът му адв. З. поддържа касационната жалба с развитите в нея доводи, като поставя акцент върху оплакването за явна несправедливост на наказанието и настоява за отлагане изпълнението му при условията на чл. 66 от НК. Адв. М. - повереник на частните обвинители застъпва становище, че жалбата е неоснователна, а атакуваният с нея акт следва да остане в сила, поради липсата на твърдените от касатора пороци в него. Прокурорът от ВКП счита, че не са налице визираните основания за отмяна или за изменение на съдебния акт с приложение на чл. 66 от НК. Според него наложеното наказание „лишаване от свобода“ е справедливо, съобразено с обществената опасност на деянието и на дееца. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните в пределите на своите правомощия по чл. 347, ал. 1 от НПК намери следното : Жалбата е неоснователна. С присъда № 6 от 25.02.2020 г. постановена по нохд № 646/19 г. Сливенският Окръжен съд е признал подс. Я. Ю. за виновен в това, че на 24.12.2017 г. на път 3-662 километър 12 +900 в землището на [населено място] общ. Нова Загора при управление на МПС л. а. Р. с ДК [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение визирани в чл. 16, ал.1, т. 1 от ЗДП и чл. 20, ал. 2 от ЗДП и чл. 21, ал.1 от ЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на Ж. С. С. и средни телесни повреди на повече от едно лице, а именно на А. Д. И., А. В. С. и А. Т. И., поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. Б, пр. 1, вр. ал.1, вр. чл. 54 от НК му определил наказание от две години лишаване от свобода при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 343г от НК лишил подс. Я. Ю. от право да управлява МПС за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски в размер на 2 212,22 лв., както и направените от частните обвинители разноски за възнаграждение на повереници им в размер на по 900 лв. Съдът се произнесъл по веществените доказателства. Присъдата е атакувана пред Апелативен съд - Бургас по жалба на подсъдимия чрез защитника му. С решение № 12 от 18.09.2020 г. по внохд № 128/20 г., съдът изменил присъдата като оправдал подсъдимия за нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДП. Потвърдил присъдата в останалата част. Осъдил подсъдимия да заплати направените по делото разноски от частните обвинители С., И., И. и С. за възнаграждението на поверници за участието им пред въззивната инстанция. Наведеното оплакване за допуснато от въззивната инстанция съществено нарушение на процесуалните правила не намира опора в материалите по делото. Атакуваният съдебен акт е постановен от безпристрастен и непредубеден съд, поради което не е налице нарушение на чл. 6 от КЗПЧ. В практиката по приложението й, се застъпва разбирането, че за да е независим, съдът следва да може да постановява своите решения въз основа на свободното си вътрешно убеждение за фактите и правните аргументи, без да има каквато и да е ангажираност към, която и да е страна по делото. При обсъждането на въпроса се има предвид начина на назначаване на неговите членове, продължителността на техните мандати, създаването на вътрешни гаранции за невмешателство отвън и се прави преценка, дали съдът създава впечатление за независим или обратното. В тази връзка от значение е решение на ЕСПЧ по делото Пиерсак срещу Белгия от 26.10.1984 г., в което Европейският съд е определил стандарт за това, дали в дейността си съдът е дал достатъчно гаранции, че е бил безпристрастен и независим, като е откроил два момента – субективен и обективен. Приел е, че субективната безпристрастност на съдебния състав следва да се презюмира, освен ако не съществуват доказателства в обратния смисъл, а по отношение на обективните критерии е заключил, че по принцип съдилищата следва да вдъхват доверие, като се държи сметка за начина на тяхната организация и недопускането до участие в съдебните състави на лица, които са имали друго процесуално качество в процеса / напр. прокурор, следовател и др./. В конкретния случай, данни за наличие на субективна и/или обективна пристрастност на съда не са установени по делото. Действията на съда при разглеждане на делото и съдържанието на постановените от него актове, отговарят на критериите за безпристрастност и непредубеденост. Изложените в жалбата аргументи, с които се защитава обратната теза, касаят начинът, по който съдът е обосновал вътрешното си убеждение, преценката, която е направил, че наказанието е занижено и не може да се увеличи, поради липсата на протест, както и изводите му относно личността на подсъдимия. Последните, не индикират за наличие на субективно или обективно пристрастие на съдебния състав, а се отнасят до свободното вътрешно съдийско убеждение, което не може да бъде контролирано или подменяно от горната инстанция, при липсата на доказателства за това, съдът да е упражнил правомощията си и/или да е взел решенията си по делото, дистанцирайки се правилата. Не е налице касационното основание „нарушение на материалния закон“. Последното е обосновано в жалбата с твърдение, че съдът неправилно е счел, че подс. Ю. Я. умишлено нарушил две разпоредби от ЗДП по чл. 16, ал.1, т. 1 от ЗДП и по чл. 21, ал. 1 от ЗДП. Според касатора, навлизането в насрещната лента за движение, се поглъща от нарушението на чл. 21 от ЗДП, касаещо управлението на автомобила над разрешената за пътния участък скорост от 90 км. ч. В заключението по АТЕ е прието, че основна причина за настъпване на ПТП е навлизането на л. а. „Р.“ в противоположната лента за движение, в следствие на получена напречна неустойчивост на автомобила, която е в причинно следствена връзка с управлението му със скорост от 114 км.ч., надвишаваща граничната стойност от 92 км. ч. Според експертите при движение от 92 км.ч. не би се стигнало до промяна в траекторията за движение на лекия автомобил и до настъпване на произшествието. За това е напълно споделяем извода на контролираната инстанция, че подсъдимият е извършил две самостоятелни нарушения на правилата за движение по пътищата, които не са в конкуренция или в съотношение на поглъщане по между си, тъй като всяко едно от тях заема самостоятелно място в развитието на причинно следствения процес на ПТП. Нарушението по чл. 21 от ЗДП не е самостоятелна причина за тежкия резултат, тъй като, въпреки него, ако подсъдимият не е навлязъл в насрещната лента, където правомерно се е движило управлявано от пострадалия ППС, то не би се стигнало до произшествието. Ето защо допуснатите от подс. Ю. Я. нарушения на двете специални норми по чл. 16, ал.1, т. 1 от ЗДП и чл. 21, ал. 1 от ЗДП се явяват в причинна връзка с настъпилия резултат, поради което правилно е счетено, че наказателната отговорност на подсъдимия следва да бъде ангажирана за нарушаването и на двете. При определяне на вида и размера на наказанието на подсъдимия, въззивната инстанция е спазила изискванията в чл. 54 от НК и не е допуснала логически грешки при определяне начина на изтърпяването му. Съдебните състави са отчели степента на обществена опасност на деянието и дееца, подбудите за извършване на деянието и всички отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства, като не са надценили значението на никое от тях. За да е налице соченото от касатора основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК следва да се констатира, че определеното наказание не съответства на степента на обществената опасност на деянието и на дееца и че не може да постигне целите предвидени в чл. 36 от НК – да въздейства предупредително на останалите членове на обществото и поправително-превъзпитателно на подсъдимия. Съдържанието на процесуалния документ, съдържа основно несъгласие с отказа на съда да приеме, че целите по чл. 36 от НК са несъвместими с приложението на чл. 66 от НК. ВКС следва да припомни, че определянето на размера на наказанието и начинът на неговото изтърпяване са две самостоятелни мисловни дейности - първата е свързана с обсъждане на условията на чл. 54 и чл. 55 от НК, а втората - с наличието на материалните предпоставки на чл. 66 от НК. Едва след като съдът определи размера на наказанието, когато то е лишаване от свобода до три години и тогава, когато деецът не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, той преценява дали целите на чл. 36 от НК могат да бъдат постигнати чрез отлагане изтърпяване на наказанието или се налага ефективното му изтърпяване. В конкретния случай съдът не е допуснал логически грешки в тази си дейност. Фактите по делото и личността на подсъдимия не позволяват извод, че наказанието е прекомерно тежко и че целите на чл. 36 от НК са постижими с отлагане на изтърпяване на наказанието. В настоящия случай, наложеното след редукцията по чл. 58а от НК наказание от две години лишаване от свобода отговаря на критериите за справедливост. При определянето му въззивният съд е направил обективна и комплексна оценка на всички факти имащи значение за това. Лишена от основание е критиката, че съда не е взел предвид процесуалното поведение на подс. Ю. Я.. Последното има отношение при обсъждане на въпросите по чл. 54 от НК, ако подсъдимият е оказал съдействие още на досъдебната фаза на процеса чрез даването на подробни обяснения, с които е спомогнал за разкриването на обективната истина, в какъвто смисъл е разрешението дадено в т. 7 от ТР № 2/2009 г. на ОСНК на ВКС. В случая в разпита проведен в досъдебното производство, той не е дал обяснения по повдигнатото обвинение. Признанието на фактите, залегнали в обвинителния акт, е не само „морален акт“, но и една от предпоставките за провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, за което подсъдимият е премиран с редуциране на наказанието му с една трета на основание чл. 58а от НК и поради тази причина последното няма самостоятелно значение при обсъждане на въпросите по чл. 54 от НК. На следващо място лишено от основание е възражението залегнало в жалбата, че от вниманието на съда е убягнало заключението на първоначалната АТЕ, назначена в хода на досъдебното производство, съгласно, която пострадалият също имал вина за настъпване на ПТП чрез действията си „по отклоняване на автомобила в насрещното за него платно“. Защитата пропуска значението на обстоятелството, че производството пред ОС е протекло по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, с признание на фактите, описани в обвинителния акт от страна на подс. Я.. На л. 3 от същия акт е посочено, че „пострадалият И. се е движел в собствената си лента и след като е забелязал навлизането на подсъдимия в неговата лента за да избегне челен удар, задействал спирачната система на автомобила и кормилното управление на ляво“. Въпреки това между двата автомобила настъпил челен удар „изцяло в платното за движение на пострадалия И.“. Следователно не би могло изобщо да се обсъжда наличието на съпричиняване от страна на пострадалия, поради това, че ударът е настъпил изцяло в неговата лента за движение. Макар заключението на коментираната експертиза да е приобщено от съда по предвидения за това процесуален ред, то не е послужило за извеждане на релевантните за предмета на делото фактически данни, включени в обвинителния акт и признати от подсъдимия, поради което с основание съдът не го е обсъждал в решението си. На следващо място, правилна е преценката, че деянието на подсъдимият разкрива по- висока степен на обществена опасност в сравнение с останалите престъпления от този вид, тъй като той е допуснал две нарушения на правилата за движение по ЗДП и от него, освен загиналия са пострадали още три лица, които са получили средни телесни повреди, като за съставомерността по чл. 343, ал. 4 от НК е достатъчно да е причинена смърт на едно лице и телесна повреда на едно или повече лица. За това комплексната оценка на обстоятелствата по делото не предполага проява на допълнително снизхождение, чрез намаляване на размера на наказанието. В практиката си ВКС, никога не е отричал възможността, въпреки тежкия резултат от деянието, едно лице да бъде освободено от изтърпяване на наказанието, но този въпрос винаги се поставя в зависимост конкретиката по всяко дело и се преценява с оглед възможностите за постигане целите на чл. 36 от НК. В случая съдебните състави са направили верни изводи приемайки, че въпреки размера на наложеното наказание, което позволява приложението на чл. 66 от НК, целите на чл. 36 от НК не могат да се постигнат с приложението му. В тази насока разумно е преценен от съда баланса между генералната и специална цел, без да е даден превес на едната цел пред другата. Съдът е отчел особено грубото нарушение на чл. 21 от ЗДП, при което подсъдимият е нарушил допустимата скорост с 24 км. ч., допуснато второ нарушение, навлизането в насрещното платно за движение с последвал челен удар, от който са пострадали и пътували в правомерно движещия се автомобил, без те да са допринесли с поведението си за настъпилите от деянието последици, броят на пострадалите, общо четири лица, единият от които- фатално. Всички тези обстоятелства не позволяват да се сподели тезата на защитата, че генералната и специална цел, могат да бъдат постигнати с отлагане изпълнението на наказанието. Само чрез изолиране на подсъдимия от обществото може да се въздейства поправително и превъзпитателно на личността на подсъдимия, така също да се постигне възпиращ ефект над останалите членове на обществото, като по този начин се даде ясен знак за непримиримост към подобни прояви на пътя. След всичко изложено до тук, ВКС намери, че въззивната инстанция е осъществила аналитичната си дейност, без да се отклонила от процесуалните и материални правила, което не налага намеса на ВКС чрез отмяна или изменение на атакуваното решение. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният Касационен съд - Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 122 от 18.09.2020 г. постановено по внохд № 128/20 г. по описа на Апелативен съд- Бургас. Решението е окончателно. Председател : Членове: 1. 2.