2 Р Е Ш Е Н И Е № 130 София, 15. 07. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и тринадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове: Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Е. П., като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 24/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 295 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. С. срещу въззивното решение № 1364 от 21.10.2011 г. по в. гр. д. № 3050/2010 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която предявеният срещу В. Д. М. иск за обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен за времето от 15.03.1995 г. до 31.12.1996 г. за вземанията на касатора, съответстващи на квотата му в съсобствеността от 1 269/9 000 ид. ч. и на цедираното му вземане от Д. Х. Ш.. Ответницата по касация В. Д. М. счита, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното решение е прието, че макар М. С. да е един от ищците по исковата молба, в която има искане по чл. 282, ал. 2 ГПК /отм./ за обезщетение поради това, че съсобствените имоти се ползват единствено от ответницата В. М., към момента на подаването й той е имал права в друг имот, за който делба не е допусната, но не е бил съсобственик във вещта, обект на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС. Ищецът е придобил това качество в първата фаза на делбата чрез дарение с н. а. № 102 от 30.07.1993 г. от ищците И. П. В. и В. П. П., като неговата квота в съсобствеността на това основание е определена с влязлото в сила решение по допускане на делбата на 1 269/9 000 ид. ч. Предвид заявеното с исковата молба искане по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, за прехвърлителите, в качеството им на ищци, поначало е възникнало право за присъждане на обезщетение, но то, като облигационно вземане, не е прехвърлено и приобретателят няма основание да претендира обезщетение за времето от 04.03.1993 г. до 30.07.1993 г. За времето след 30.07.1993 г. претенцията е счетена за неоснователна, тъй като нито се твърди, нито се установява ищецът да е отправил до ответницата писмено поискване. От едностранното изявление на праводателите си, отправено с исковата молба, той не може да се ползва по съображения, че претенцията е облигационна. Искането на пълномощника на С. в съдебното заседание на 18.09.1995 г. не е направено в писмена форма и не отговаря на изискването на на чл. 31, ал. 2, предл. последно ЗС. Затова неоснователно се претендира обезщетение и за времето след 30.07.1993 г. Не се установява ищецът да има вземане спрямо ответницата за целия исков период от 04.03.1993 г. до 02.12.2002 г. Във фазата по извършване на делбата М. С. придобил право на собственост на още общо 6 462/9 000 ид. ч. чрез сделки с няколко съделители: И. П. К. - М., Д. Х. Ш., С. С. М., И. П. Г. и Б. П. Г.. Не се твърди, нито установява, при доказателствена тежест за С., той да е отправил писмено поискване след като е придобил права от посочените съделители. Претенцията му за обезщетение за лишаване от ползите от имота за посочената квота е неоснователна за времето от сключването на всяка от сделките до 02.12.2002 г. Също във втората фаза на делбата М. С. придобил чрез договори за цесия вземанията на Д. Ш., С. М., И. Г. и Б. Г. към ответницата, съставляващи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, за времето от 04.03.1993 г. до датата, на която всеки един прехвърлил своите права в общата вещ. Претенцията, основана на договора за цесия с Д. Ш., е приета от въззивния съд за неоснователна по съображения, че посоченият цедент е ответник по иска за делба и следователно не може да се ползва от изявлението на ищците в исковата молба от 12.11.1992 г. Не се установява от нейна страна да е отправено писмено искане до В. М., така че поначало тя няма вземане срещу ответницата, което би могла да прехвърли с посочения договор в полза на М. С.. Правното действие на останалите три договора е зачетено - цедентите са прехвърлили на С. своите вземания срещу М. за времето от 04.03.1993 г. до датите на договорите - 03.12.2001 г. за М., и 09.08.2002 г. за Г., като е прието, че М. е уведомена за цесията в съдебното заседание на 20.01.2003 г., в което договорите са представени. Тези вземания съответстват на и се изчисляват с оглед техните права в съсобствеността - 1 308/9 000 ид. ч. за М. и по 436/9 000 ид. ч. за Г., или общо 2 180/9 000 ид. ч. С определението по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК настоящият състав на ВКС, І-во г. о., е приел, че за частта от исковия период, през която общата вещ е била отдавана под наем, не е осъществен един от елементите от фактическия състав на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно лично ползване на съсобствената вещ от страна на ответницата в качеството й на съсобственик, в смисъла на това понятие, изяснен в ТР № 7 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Затова и подадената от М. С. касационната жалба не е допусната за разглеждане по същество в частта, с която искът за обезщетение е отхвърлен за този период, а именно от 04.03.1993 г. до 15.03.1995 г. и от 31.12.1996 г. до 02.12.2002 г., за вземането, съответстващо на признатите му с решението по допускане на делбата права и на придобитите чрез сделки, както и за цедираните вземания. По делото е установено, че е налице ползване на вещта от ответницата, осъществявано лично от нея заедно с трето за спора лице - К. А. Ц., действащ като едноличен търговец, чрез създаденото от тях гражданско дружество с договор за съвместна дейност от 15.03.1995 г. Това е основание да се ангажира отговорността на ответницата за ползите, които съсобствениците са могли да получат, но са пропуснали поради лишаването им чрез осъществяваното от нея ползване на магазина, продължило до крайния срок на договора - 31.12.1996 г. За посочения период на ищеца е присъдено обезщетение, изчислено въз основа наемната цена за ползването на магазина, с оглед цедираните му от М. и Г. вземания, съответстващи на правата им в съсобствеността от 2 180/9 000 ид. ч., или 2 625.39 лева. С определение № 96 от 22.02.2013 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по претенцията за обезщетение, съответстващата на правата на касатора в съсобствеността в размер на 1 269/9 000 ид. ч., прехвърлени му с договора за дарение от 1993 г., както и на цедираното му вземане от Д. Ш., чиято квота е 2 538/9 000 ид. ч., за периода, през който ответницата е ползвала съсобствената вещ лично чрез сключения договор за гражданско дружество. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса за ролята на исковата молба за делба като писмено поискване за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС в случай, че правата на отправилия поканата съсобственик отпаднат, но по-късно същият придобие вещни права на друго основание. По поставения въпрос настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното: По същността си писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС представлява едностранно волеизявление, отправено от лишения от ползване съсобственик, до съсобственика, ползващ общата вещ, с което се иска заплащане на обезщетение за ползата, от която първият е лишен. То може да е нарочно или да се съдържа в друг писмен акт. Законът не посочва какъв да бъде този писмен акт. Най-често това е исковата молба, с която се претендира самото обезщетение. Друга проявна форма на писмения акт са нотариалната покана и телеграмата. За присъждане на съответното парично обезщетение в случаите на съдебна делба значение на писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС има исковата молба за делба, ако съдържа такова волеизявление. Такова значение може да има и заявеното в съдебно заседание искане от страната, която не ползва имота, направено в присъствието на ползващия общата вещ, а с отразяването му в съдебния протокол се спазва изискването за писмена форма. Трайната съдебна практика, включително и задължителната такава, формирана с решения по чл. 290 ГПК, както и ТР № 7 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС приемат, че веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Затова не е необходимо за всеки нов период от време да се отправя нова покана. Оттук следва, че то не може да прояви правното си действие ако не е налице на съсобственост, както и преди такава да е възникнала. Също с решения по чл. 290 ГПК - решение № 491 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 363/2009 г., решение № 544 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 736/2009 г., двете на ВКС, ІV-то г. о., е разгледан въпросът за необходимостта от нова покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС в случаите на наследствено правоприемство. С първото решение е прието, че с приемането на наследството наследниците поемат и вече възникналото задължение за наследодателя им за плащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС без да е необходимо отново да бъде искано писмено такова. Според второто решение когато квотата на съсобственика се е увеличила от наследствено правоприемство, наследникът на кредитора не дължи отправяне на ново писмено поискване, тъй като поканата от наследодателя му го ползва; само когато наследодателят не е отправил писмено поискване за обезщетение за своя дял до ползващия общата вещ, се дължи ново такова. Правното твърдение за съпритежание на дял в една обща вещ трябва да се докаже с представяне на доказателства, обективиращи съответния придобивен способ, на който претендиращият се позовава. Това може да бъде нотариален акт за придобиване на правото чрез сделка, констативен нотариален акт за собственост, нотариален акт по обстоятелствена проверка, договор по чл. 212 ЗЗД за продажба на наследство и др. п. Поради легитимиращия ефект, наличието на такъв документ възлага на оспорващия го тежестта да докаже обстоятелства, които изключват, променят или погасяват правото, установено с документа. Ако по някаква причина легитимиращият ефект на съответния документ отпадне или се установи, че удостовереният с него придобивен способ изначално не произвежда права, ще отпадне и качеството на ищеца на съсобственик. Писменото поискване като изхождащо от лице без участие в съсобствеността и без право на обезщетение, ще остане без правно действие. Дали лицето, отправило писменото поискване за обезщетение, действително участва в съсобствеността, е въпрос, който има отношение към основателността на искането за обезщетение. Затова при спор по този и/или останалите елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 31, ал. 2 ЗС, те ще подлежат на установяване в хода на съдебното разглеждане на претенцията за обезщетение. Съгласно чл. 188, ал. 3 ГПК /отм./, сега чл. 235, ал. 3 ГПК /от 2007 г./, съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Такъв факт, който е от значение за правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, несъмнено е придобиването на дял от общата вещ в хода на делото, защото има пряко отношение към материалноправната легитимация на ищеца като титуляр на дял от вещта. С оглед изложеното следва да се приеме, че исковата молба за делба може да има значение на писмено поискване за заплащане на обезщетение по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, ако съдържа такова волеизявление. В случай, че правата на отправилия искането ищец отпаднат или се установи, че удостовереният с него придобивен способ изначално не произвежда права, но същият придобие такива по-късно в хода на делото, то отправената в един предшестващ момент писмена покана, която действа занапред във времето докато трае съсобствеността, ще прояви своето правно действие от момента на действителното придобиване от ищеца на права в съсобствеността. Ако в резултат на това придобиване квотата му в съсобствеността се е увеличила, той дължи отправяне на ново писмено поискване. По касационната жалба: По делото е установено, че макар при предявявяне на иска за делба ищецът да се е легитимирал като собственик на идеална част от имотите, предмет на исковата молба, договорът за продажба на наследствени права не е произвел правно действие за вещта, обект на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС. В нея съделителят е придобил права в размер на 1 269/9 000 ид. ч. в хода на делбеното дело чрез дарение с н. а. № 102/1993 г. от други ищци- съделителите И. В. и В. П., и чрез покупко-продажба от Д. Ш. с н. а. № 105 от 16.07.2002 г., в размер на 2 538/9 000 ид. ч., която е и цедирала вземането си на С. с договор от 10.07.2002 г., като ответницата е уведомена за цесията в съдебното заседание на 20.01.2003 г. Следователно, към момента, когато е отправено писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС, каквато роля в случая има исковата молба за делба, касаторът все още не е притежавал качеството съсобственик. Безспорно, обаче, той е станал такъв по-късно, като е придобил права по договора за дарение. От този момент отправената от ищеца с исковата молба за делба покана е проявила своето правно действие на писмено поискване, а такова е направено и след придобиването - в съдебното заседание на 18.09.1995 г. от процесуалния представител на ищеца адвокат Г. А.. Претецията на касатора за обезщетение, съответстваща на квотата му от 1 269/9 000 ид. ч., е основателна и доказана. Придобитите по дарение права съставляват и квотата на ищеца в съсобствеността, определена с влязлото в сила решение по допускане на делбата № 232 от 10.02.1999 г. по гр. д. № 516/1993 г. на Пловдивския районен съд. Извършеното във втората фаза на делбата разпореждане от Д. Ш. в полза на ищеца представлява увеличаване на квотата му в съсобствеността, поради което същият е дължал отправяне на ново писмено поискване. Такова липсва от негова страна. От друга страна, прехвърлителката не е сред ищците по исковата молба - конституирана е като съделител по-късно. Затова, независимо от записаното в исковата молба, че само В. М. ползва имотите, искането за заплащане на обезщетение, макар и направено общо, ползва само посочените като ищци. Не се установява писмено поискване да е направено от Ш. в хода на делото. От това следва, че за М. не е възникнало задължение за заплащане на обещетение, респективно прехвърлителка не е имала вземане, което да прехвърли на ищеца с договора за цесия. Ето защо за придобитите от Ш. права в размер на 2 538/9 000 ид. ч. претенцията на ищеца за обезщетение, основана на чл. 31, ал. 2 ЗС, е неоснователна. При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази заключението за приетата съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице В. И. - л. 546 по гр. д. № 516/1993 г. на Пловдивския районен съд. Видно от същото, претендираният период попада частично в отрязъка от 13.05.1994 г. до 02.06.1995 г., като за времето от 15.03.1995 г. до 01.06.1995 г. дължимото обезщетение за целия магазин възлиза на 711.14 лева. За следващия период от 02.06.1995 г. до 30.04.1996 г. този размер е 4 935 лева, а от 01.05.1996 г. до 31.12.1996 г. - 5 200 лева. Или, за исковия период от 15.03.1995 г. до 31.12.1996 г. обезщетението за целия магазин е 10 846.14 лева; за 1/9 000 ид. ч. е 1.205 лева, а за дела на ищеца от 1 269/9 000 ид. ч. е 1 529.14 лева, които следва да му бъдат присъдени допълнително. В обобщение, с оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е неправилно в частта по претенцията, съответстваща на квотата на ищеца от 1 269/9 000 ид. ч. за периода от 15.03.1995 г. до 31.12.1996 г., през който ответницата е ползвала съсобствената вещ лично чрез сключения договор за гражданско дружество. В тази част решението следва да се отмени при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК и тъй като основанието за отмяна не налага извършването на съдопроизводствени действия, спорът съгласно чл. 295, ал. 1 ГПК следва да се реши по същество от касационната инстанция. Искът следва да бъде уважен в размер на 1 529.14 лева. Искането за присъждане на законна лихва върху обезщетението, като направено несвоевременно - след приключване на устните състезания на 21.10.2005 г. с писмената защита от 28.10.2005 г., не може да бъде уважено /такава не е присъждана и от предходните инстанции/. В частта, с която претенцията е отхвърлена за квотата на ищеца, съответстваща на прехвърлените му от Д. Ш. 2 538/9 000 ид. ч., включително и по договора за цесия, обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която касаторът е осъден да заплати държавна такса съобразно размера на отхвърлената му претенция над 7 119.53 до 7 180.69 лева, а ответницата следва да бъде осъдена да заплати държавна такса съобразно уважената с настоящото решение част на претенцията в размер на 61.16 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение № 1364 от 21.10.2011 г. по в. гр. д. № 3050/2010 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която предявеният от М. А. С. срещу В. Д. М. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за обезщетение е отхвърлен за сумата над 2 625.39 до 4 154.53 лева за времето от 15.03.1995 г. до 31.12.1996 г. за дял от 1 269/9 000 ид. ч., и в частта, с която М. А. С. е осъден да заплати държавна такса в размер над 7 119.53 лева до 7 180.69 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Василка Д. М. да заплати на М. А. С. допълнително сумата 1 529.14 /хиляда петстотин двадесет и девет лв. и 14 ст./ лева на основание чл. 31, ал. 2 ЗС за дял от 1 269/9 000 ид. ч. за времето от 15.03.1995 г. до 31.12.1996 г., а в полза на държавата - държавна такса в размер на 61.16 лева. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 1364 от 21.10.2011 г. по в. гр. д. № 3050/2010 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която предявеният от М. А. С. срещу В. Д. М. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за обезщетение е отхвърлен за дял от 2 538/9 000/9 000 ид. ч. за времето от 15.03.1995 г. до 31.12.1996 г. и по цедираното му от Д. Х. Ш. вземане. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: