2 Р Е Ш Е Н И Е № 310 гр. София, 29.10. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1384 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Я. Д. срещу решение № 821/22.05.2012 г., постановено по гр. дело № 173/2012 г. на Софийския апелативен съд (САС). С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 5530/26.10.2011 г. по гр. дело № 12341/2010 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат е отхвърлен изцяло иска на жалбоподателя срещу П. на Р. Б. (П.) за сумата 400 000 лв., претендирана с исковата молба като обезщетение за причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 6, във вр. с т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.). В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа се, че са налице незаконосъобразни действия от страна на ответника, изразяващи се в незаконно задържане на ищеца, по отношение на когото е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” за период, по-дълъг от наложеното му наказание „лишаване от свобода”, както и че неправилно въззивният съд е приел, че в случая не е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ (в посочената редакция). Ответникът П. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това. В съдебното заседание излага съображения за неоснователност на жалбата и че въззивното решение е правилно. С определение № 512/17.04.2013 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос по приложението на т. 1, т. 2 и т. 6 на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), а именно: за разграничаване на хипотезите на обезщетения по тези разпоредби в случаите, когато ищецът е оправдан по част от обвиненията и е осъден по друга част от обвиненията на лишаване от свобода за срок, който е по-кратък от периода на задържането му под стража. Въззивният съд е приел за установено по делото, че с влязла в сила присъда касаторът-ищец е бил признат за виновен по част от повдигнатите му обвинения – за извършване на квалифицирана кражба при опасен рецидив и при съучастие под формата на съизвършителство – престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, и е бил осъден на лишаване от свобода за срок от една година, като наказанието е определено при условията на чл. 55 от НК, при основно отчетено смекчаващо обстоятелство продължителността на наказателното преследване – 11 години след извършването на престъплението. К.-ищец е бил оправдан по останалата част от обвиненията по чл. 196а, във вр. с чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 и т. 4, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК – по отношение квалифициращите обстоятелства „особено големи размери” и „особено тежък случай”, относно съучастието с един от подсъдимите и относно част от стойността на вещите, предмет на престъпленията. На касатора-ищец е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” през периода 19.08.1994 г. – 01.09.1997 г. – с постановление на следовател, и през периода 23.09.1998 г. – 30.05.2000 г. – с определение на съда, или общо – за 4 години, 8 месеца и 20 дни. Въззивният съд е приел за установени по делото и претърпени от жалбоподателя неимуществени вреди. При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че в случая не е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ (в посочената по-горе редакция), тъй като задържането под стража на жалбоподателя не е отменено поради липса на законно основание, а мярката и двата пъти е била изменена в парична гаранция, като задържането му през периода 23.09.1999 г. – 30.05.2000 г. е било обусловено изцяло от негово поведение – неявяване пред съда, и тази мярка е наложена от съда, а не от прокуратурата, поради което последната въобще не може да отговаря за вреди от това повторно задържане. Апелативният съд е приел, че в случая не е налице и хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (в посочената редакция), тъй като касаторът е бил оправдан само частично, но е бил осъден за извършената кражба при съучастие и опасен рецидив. САС е приел, че в случая не е налице и никоя от изрично посочените в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС хипотези по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ (в посочената редакция), която е основната поддържана от страна на ищеца по делото, квалификация на иска му за обезщетение. С оглед горното, въззивният съд е намерил, че претърпените от ищеца неимуществени вреди не подлежат на обезщетяване по реда на ЗОДОВ, тъй като не е налице нито едно от основанията, посочени в исковата молба, за присъждане на обезщетение. В мотивите към обжалваното въззивно решение са изложени и съображения, че наказателното производство срещу жалбоподателя е продължило много над разумния срок, което е нарушение на чл. 6 от ЕКПЧОС, но такова основание за обезщетение не е предвидено в ЗОДОВ (в посочената редакция), а освен това именно продължителността на наказателното преследване е била отчетена като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, при определяне на наказанието от съда при условията на чл. 55 от НК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведения от касатора материалноправен въпрос – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, намира следното: Отговорът на поставения материалноправен въпрос е от съществено значение за правната квалификация на исковете, при които ищецът претендира от П. обезщетение за неимуществени вреди в случаи като настоящия, когато той е оправдан по част от повдигнатите му обвинения и е осъден по друга част от тях на лишаване от свобода за срок, който е по-кратък от периода на задържането му. При отговора на въпроса следва да се изхожда от задължителните за съдилищата указания и разясненията по тълкуването и приложението на ЗОДОВ, дадени с ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и мотивите към него. Съгласно приетото там, разпоредбите на т. 1, т. 2 и т. 6 на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) уреждат различни фактически състави на деликти, за които отговаря държавата, в лицето на своите правозащитни органи, и конкретно – в лицето на П., а именно – за вреди, причинени от: незаконно задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание (т. 1); незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано (т. 2, пр. 1; като предложение 2 и неговите алтернативи от тази точка – при прекратяване на наказателното производство, са извън обсега на поставения правен въпрос); незаконно изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер (т. 6). Деликтът по т. 1 е налице, само когато задържането под стража е било отменено поради липса на законно основание за налагането му. В тези случаи на ищеца се дължи обезщетение за неимуществените вреди от задържането, дори когато той е бил осъден по обвинението, по което е бил задържан. Когато ищецът е бил оправдан по повдигнатото срещу него обвинение, цялото предприето срещу него наказателно преследване е неправомерно, включително задържането му, дори последното в хода на наказателното производство да не е било отменено като незаконосъобразно наложено. В тези случаи е налице деликтът по т. 2, пр. 1 и на ищеца се дължи едно глобално обезщетение за всички неимуществени вреди, причинени му от предприетото срещу него неправомерно наказателно преследване, което включва и вредите от задържането. В този смисъл е и т. 13 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. Глобално обезщетение за неимуществени вреди се определя и се дължи в хипотезата на т. 2, пр. 1 и в случаите, когато ищецът е оправдан по част от повдигнатите му обвинения и е осъден по друга част от тях. В тези случаи при определяне размера на обезщетението също се вземат предвид всички обстоятелства, които са от значение за това: броят на деянията, за които е постановена оправдателната присъда; тежестта на извършените деяния, за които е осъден ищеца, съпоставени с тези, за които е оправдан; причинната връзка между незаконността на обвиненията, за които ищецът е признат за невинен, и причинените му вреди – болки и страдания, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. В този смисъл е и т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. Следователно и в тези случаи на частично оправдаване и частично осъждане на ищеца, глобално определеното обезщетение за неимуществени вреди следва да включва репариране и на вредите от задържането на ищеца, като се вземе предвид и причинната връзка между задържането и претърпяните вреди; респ. – и в тези случаи е налице деликтът по т. 2, пр. 1. Този извод не се променя и се отнася и за случаите, когато задържането на ищеца е по-продължително от срока на наказанието „лишаване от свобода”, наложено му за престъпленията, за които той е признат за виновен и е осъден. Деликтът по т. 6 е налице само при изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер, като в т. 4 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. са разграничени следните хипотези: бездействие на затворническата администрация да освободи ищеца, който вече е изтърпял наложеното му наказание „лишаване от свобода”; бездействие на органите на прокуратурата при упражняване на надзора за законност при изтичането на срока на това наказание, т.е. – при изтърпяването му; изтърпяване на наложеното наказание „лишаване от свобода” над определения размер при изменение на влязлата в сила присъда с последващ акт на съда. Наказанието „лишаване от свобода” се изпълнява, само когато е наложено с влязла в сила присъда, с която съответното лице е признато за виновно от съда и е осъдено за извършеното от него престъпление. Налаганата от съда на мярка за неотклонение „задържане под стража”, задържането от прокурора по НПК, задържането от полицейските органи по ЗМВР и по други закони, са все мерки за процесуална принуда или принудителни административни мерки. Макар, че с тях субективните граждански права на лична свобода и неприкосновеност, на личен живот, на придвижване и пр. се ограничават по същия начин, както с наказанието „лишаване от свобода”, поради което съгласно чл. 59 от НК времето на задържането се приспада от наложеното наказание, то по своите цели и функции тези временни принудителни мерки не са равнозначни, а са съществено различни от изпълнението на наложеното с влязла в сила присъда наказание „лишаване от свобода”. Поради това, дори когато задържането на ищеца е по-продължително от срока на наложеното му наказание „лишаване от свобода” и не е могло да бъде „компенсирано” чрез приспадането по чл. 59 от НК, не е налице деликтът по т. 6. В заключение – в случаите, когато ищецът претендира от П. обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза, при която той е оправдан по част от повдигнатите му обвинения и е осъден по друга част от тях на лишаване от свобода за срок, който е по-кратък от периода на задържането му, искът следва да се квалифицира по т. 2, пр. 1, а не по т. 1 или по т. 6 на чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.). Предвид горното разрешение на поставения материалноправен въпрос, обуславящ изхода на спора по делото, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Въззивният съд правилно е приел, че в случая не са налице хипотезите на т. 1 и т. 6 от чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.). Неправилни, обаче – в нарушение на материалния закон и необосновани са изводите на апелативния съд, че правната квалификация на предявения по делото иск не е по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) и че на ищеца не се дължи обезщетение и в тази хипотеза – на това основание, установено в закона. В тази връзка следва да се отбележи, че сочената и поддържана от ищеца по делото правна квалификация на иска му, не обвързва съда – последният е длъжен да я изведе от твърденията в исковата молба. В случая твърденията в исковата молба, че с влязла в сила присъда ищецът е оправдан по част от повдигнатите му обвинения и е осъден по друга част от тях на наказание „лишаване от свобода”, като продължителността на задържането му под стража надхвърля срока на това наложено му наказание, са и установени по делото. Наред с това ищецът е изложил в исковата молба и твърдения, че търпи процесните неимуществени вреди – болки и страдания, и от прекомерно дългия срок, надминаващ разумния такъв, за започване и приключване на едно наказателно производство, т.е. – и от продължителността на предприетото срещу него наказателно преследване като цяло, а не само от задържането му в рамките на същото. Действително, както е приел и въззивният съд, ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) не предвижда основание (отделен деликтен фактически състав) за обезщетение в случаите, когато наказателното производство е продължило много над разумния срок. Съгласно трайно установената практика на ВКС обаче, както продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, така и нейното отчитане като смекчаващо отговорността обстоятелство при определяне на наказанието от наказателния съд при условията на чл. 55 от НК, следва да се вземат предвид от гражданския съд при определяне на справедливия размер на дължимото се на ищеца обезщетение, съгласно чл. 52 от ЗЗД. Неправилни са и изводите на апелативния съд, че второто задържане на ищеца (през периода 23.09.1999 г. – 30.05.2000 г.) е било обусловено изцяло от неговото поведение – неявяването му пред съда, и тъй като тази мярка е наложена от съда, а не от прокуратурата, последната въобще не може да отговаря за вреди от това повторно задържане. В съответствие с приетото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос и в съответствие с разрешенията, дадени с т. 3 и т. 11 и мотивите към тях от ТР № 3/22.04.2005 г., следва да се приеме, че при оправдаване на ищеца по част от повдигнатите му обвинения, действията на прокуратурата – именно по повдигането и поддържането на тези обвинения, са неправомерни по смисъла на закона и всяко задържане на ищеца по тези обвинения в рамките на наказателното производство, респ. – вредите от това, са в пряка причинна връзка с тези действия на държавното обвинение, дори когато задържането е постановено от съда заради неявяване на ищеца, в качеството му на подсъдим, в съдебно заседание. В тези случаи не е налице хипотезата на недължимост на обезщетението по чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ, а е налице виновно съпричиняване (допринасяне) на вредите от страна на ищеца – в хипотезата на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ. Когато обаче ответникът по делото – П. не е направила своевременно възражение за съпричиняване на вредите в преклузивните процесуални срокове за това, както в случая – то е направено едва в съдебното заседание пред настоящата касационна инстанция, конкретното поведение на страните по делото следва да бъде отчетено единствено и само при обсъждането на обстоятелствата, които са от значение за определяне справедливия размер на дължимото се обезщетение, съгласно чл. 52 от ЗЗД. Тъй като допуснатото от апелативния съд нарушение на материалния закон и необосноваността на въззивното решение не налагат повтаряне или извършване на нови процесуални действия, на основание чл. 293, ал. 2, пр. 1 от ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено, като правният спор между страните следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото. От приложеното за послужване наказателно дело се установява, че наказателното производство срещу ищеца е започнало на 19.08.1994 г., когато той е привлечен като обвиняем и по отношение на него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража” за престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 и т. 5, във вр. с чл. 194, ал. 1 от НК – за това, че на 16.07.1994 г., като разрушил преграда, здраво направена за защита на имот, и след предварителен сговор със С. В., отнел чужди движими вещи на стойност 80 000 лв. – големи размери, от владението на Е. Г., без нейно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои. В рамките на същото следствено дело, на 08.03.1995 г. и на 09.04.1996 г. ищецът е привлечен като обвиняем и по отношение на него отново е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, наред с горното – и за други 11 деяния на различни дати – престъпления по чл. 196а, във вр. с чл. 196, ал. 1, във вр. с чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3, т. 4, пр. 1 и 2, т. 5 и т. 7, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 28, ал. 2 от НК. Следственото дело неколкократно е било връщано от прокуратурата за допълнително разследване и е бил продължаван срокът на предварителното производство. На 01.09.1997 г. съдът е изменил мярката за неотклонение в по-лека – парична гаранция в размер 150 000 (неденом.) лв. На 30.09.1997 г. прокуратурата е внесла в съда обвинителен акт срещу ищеца и още три лица, като ищецът е обвинен в това, че за периода 28.06.1994 г. – 17.08.1994 г. на територията на [населено място], при условията на продължавана престъпна дейност и в съучастие като съизвършител със С. В. и А. Т., чрез използване на МПС – три леки автомобила, собственост на различни лица, е отнел (в обстоятелствената част на обвинителния акт са описани същите 12 деяния на различни дати) чужди движими вещи на обща стойност 1 722 779 (неденом.) лв. от владението на различни граждани, без тяхно съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като отнетото имущество е в особено големи размери и представлява особено тежък случай и деянието е извършено при условията на опасен рецидив – престъпление по чл. 196а, във вр. с чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 и т. 4, пр. 1, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК. Поради неявяване на ищеца в съдебно заседание на 23.09.1998 г. след като е бил редовно призован, съдът е изменил мярката за неотклонение отново в задържане под стража. Ищецът е бил обявен за издирване, като според неговите твърдения в наказателното производство (при липса на други доказателства в тази насока, както е приел и наказателният съд) е бил задържан месец по-късно – на 22.10.1998 г. В следващото съдебно заседание на 28.01.1999 г. съдебното производство е било прекратено и материалите по делото – върнати на прокуратурата за отстраняване на допуснати нарушения. Обвинителният акт отново е внесен в съда на 02.03.1999 г. – със същите обвинения. На 30.05.2000 г. съдът е изменил мярката за неотклонение отново в по-лека – парична гаранция в размер 300 лв. След неколкократно отлагане на делото по различни причини и след множество проведени съдебни заседания – с оглед броя на подсъдимите и множеството повдигнати срещу тях обвинения, първоинстанцинното производство е приключило с присъда № 140/19.07.2005 г. по н.о.х.д. № 314/1999 г. на СГС. С нея ищецът е признат за виновен за това, че на 16/17.07.1994 г., в съучастие като съизвършител със С. В., чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на лица и имот, и чрез използване на МПС – лек автомобил, собственост на Д. Т., е отнел чужди движими вещи от владението на П. Г., на обща стойност 70 000 неденом. лв., без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 4, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, е осъден на лишаване от свобода за срок от една година. Видно от мотивите към присъдата, това наказание е определено от съда, при приложение на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК – под предвидения минимум, като е отчетен превес на многобройни смекчаващи обстоятелства, а именно: продължителността на наказателното преследване срещу ищеца – 11 години след извършване на престъплението, през който период той не е извършил други престъпления, за които да е постановена влязла в сила присъда; сравнително ниската степен на обществена опасност на деянието, с оглед стойността на отнетите вещи; добрите характеристични данни на ищеца и младата му възраст при извършване на престъплението. На основание чл. 59, ал. 1 от НК, съдът е зачел с присъдата и е приспаднал от наказанието задържането на ищеца през периодите 19.08.1994 г. – 01.09.1997 г. и 23.09.1998 г. – 30.05.2000 г. Със същата присъда ищецът е оправдан по останалите обвинения по чл. 196а, във вр. с чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 3 и т. 4, пр. 1, във вр. с чл. 194, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК – относно квалифициращите обстоятелства „особено големи размери” и „особено тежък случай”, относно съучастието с А. Т., както и за останалата стойност на вещите – до сумата 1 722 779 неденом. лв., собственост на останалите пострадали лица, респ. – и за останалите 11 деяния. Така постановената присъда е била протестирана от прокурора, но е потвърдена от възивния съд – с решение № 49/05.03.2007 г. по в.н.о.х.д. № 1279/2006 г. на САС. Последното не е обжалвано и протестирано пред ВКС, поради което присъдата на първоинстанционния съд е влязла в сила на 24.03.2007 г. От събраните по делото свидетелски показания, преценени в съвкупност с останалите доказателства по делото и при отчитане, съгласно чл. 172 от ГПК, вероятната заинтересованост на единия от двамата свидетели-очевидци, който е брат на ищеца, се установява и че по време и след наказателното производство и задържането на ищеца, като пряко следствие от тях, той е претърпял и процесните неимуществени вреди – болки и страдания, изразяващи се в това, че по време на задържането му е бил разстроен и подтиснат от условията в ареста, дори е споделял е с брат си самоубийствени мисли, имал е заболяване на зъбите, видимо е отслабнал; след като излязъл от ареста изпитвал страх, чувствал се подтиснат и разстроен, не искал да излиза от къщи, не бил комуникативен, притеснявал се да общува, станал доста затворен, трудно се възстановил, не можел да си намери работа, тъй като – според брат му – се представяли доказателства, че е бил съден. Предвид всичко гореизложено съдът намира, че е налице фактическият състав на деликта по чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), поради което ответната П. дължи на ищеца обезщетение. При определяне размера на дължимото обезщетение съгласно чл. 52 от ЗЗД, съдът взема предвид така установените по делото обстоятелства, както следва: Ищецът е търпял горните неимуществени вреди през целия период 19.08.1994 г. - 24.03.2007 г. на предприетото срещу него наказателно преследване, което е продължило повече от 12 години и 7 месеца – изключително много над разумния срок за това, като е продължил да ги търпи и известно време след приключването на наказателното производство. Както вече беше посочено, следственото дело неколкократно е било връщано от прокуратурата за допълнително разследване и е бил продължаван срокът на предварителното производство; съдебното производство също е било прекратявано и материалите по делото – върнати на прокуратурата за отстраняване на допуснати нарушения; съдебните заседания са били отлагани неколкократно по различни причини и са били проведени множество съдебни заседания – с оглед броя на подсъдимите и множеството повдигнати срещу тях обвинения; въззивното наказателно производство е било образувано по протест на прокурора, но не и по жалба на някой от подсъдимите. Очевидно по-големи по вид, характер и интензитет са търпяните от ищеца процесни неимуществени вреди през времето на двата продължителни периода 19.08.1994 г. – 01.09.1997 г. и 22.10.1998 г. – 30.05.2000 г. на ефективното му задържане (доколкото след постановеното от съда задържане на ищеца на 23.09.1998 г., той е бил издирван и е задържан месец по-късно – на 22.10.1998 г.). Това задържане на ищеца, в продължение общо на 4 години, 7 месеца и 19 дни, неколкократно надхвърля срока от 1 година на наложеното му наказание „лишаване от свобода” за престъплението, за което той е признат за виновен и е осъден, но при приети от наказателния съд, превес на многобройни смекчаващи обстоятелства, сред които – освен продължителността на наказателното преследване на ищеца, през който период той не е осъждан за други престъпления, още – и сравнително ниската степен на обществена опасност на деянието, с оглед стойността на отнетите вещи, добрите характеристични данни на ищеца и младата му възраст при извършване на престъплението. По обвинението за извършването на останалите – много повече на брой – 11 деяния – също квалифицирани кражби, респ. – и относно по-тежките квалифициращи обстоятелства „особено големи размери” и „особено тежък случай”, и относно съучастието с единия от останалите подсъдими, както и за останалата стойност на вещите – над сумата 70 000 неденом. лв. до сумата 1 722 779 неденом. лв., която разлика също е значителна по размер, ищецът е бил оправдан. Всички тези обстоятелства, сочещи на значителен превес на броя и тежестта на обвиненията, по които ищецът е бил оправдан, спрямо тежестта на престъплението, за което е осъден, и най-вече – продължителността на задържането му, неколкократно надхвърляща срока на наложеното му наказание лишаване от свобода, както и продължителността на цялото наказателното преследване срещу него, далеч надхвърляща разумния срок за това, обуславят по-висок размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение. От друга страна, търпяните от ищеца процесни неимуществени вреди, макар и в продължителен период от време, по вид, характер и интензитет, не са по-големи от вредите в подобни случаи, като физическото и психическото му здраве не са били увредени трайно или в значителна степен. Освен това ищецът е осъден за тежко (с оглед предвиденото в закона наказание) умишлено престъпление – квалифицирана кражба, извършена в съучастие под формата на съизвършителство с друго лице, при квалифициращи обстоятелства „разрушаване на прегради, здраво направени за защита на лица и имот” и „използване на МПС”, както и при условията на опасен рецидив, тъй като ищецът вече е бил осъждан на лишаване от свобода за срок от 2 години и 2 месеца – за друго тежко умишлено престъпление – грабеж по чл. 256, ал. 2, във вр. с чл. 199, ал. 1, т. 2 от НК. Наред с това, осъждането на ищеца е за престъплението, за което той е обвинен и задържан още при започването на наказателното производство срещу него на 19.08.1994 г. Също така, наказателният съд е отчел продължителността на наказателното преследване срещу ищеца като основно смекчаващо обстоятелство, поради което (наред с останалите смекчаващи обстоятелства) му е било наложено наказание под предвидения в закона минимум. Прокурорът не е протестирал пред ВКС решението на въззивния съд, с което първоинстанционната присъда е била потвърдена. На два пъти в течение на наказателното производство, наложената на ищеца мярка за неотклонение е била изменяна в по-лека. Макар, по изложените по-горе съображения, второто задържане на ищеца, постановено от съда – в периода 23.09.1998 г. – 30.05.2000 г., да не се дължи изключително на поведението на ищеца, и да е в причинна връзка и с неправомерно повдигнатите и поддържани обвинения срещу него, по които той е оправдан, то именно поведението на ищеца – неявяването му в съдебно заседание след като е бил редовно призован, а също и укриването му в продължение на един месец след това, наложило издирването му, преимуществено е довело до това налагане за втори път на мярката за неотклонение „задържане под стража”. Всички тези обстоятелства, и най-вече последните, както и осъждането на ищеца за престъплението, за което което той е обвинен и задържан още при започването на наказателното производство срещу него на 19.08.1994 г., обуславят по-нисък размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение. Предвид всички тези, установени по делото обстоятелства, и посоченото им значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, настоящият съдебен състав намира за справедливо обезщетение, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищеца (доколкото те изобщо могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 30 000 лв. От гореизложеното следва, че предявеният по делото иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) е частично основателен и следва да бъде уважен за сумата 30 000 лв., а в останалата му част – за разликата над тази сума до пълния му предявен размер от 400 000 лв. искът следва да бъда отхвърлен. Страните не са претендирали присъждане на разноски по делото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 821/22.05.2012 г., постановено по гр. дело № 173/2012 г. на Софийския апелативен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.), П. на Р. Б. да заплати на А. Я. Д. сумата 30 000 лв. (тридесет хиляди лева) – обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от продължителните наказателно преследване и задържане под стража по повдигнатото му обвинение, по което той е частично оправдан с влязла в сила присъда № 140/19.07.2005 г. по н.о.х.д. № 314/1999 г. на Софийския градски съд; като ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Я. Д. срещу П.а на Р. Б., иск с право основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗОДОВ (в редакцията преди ЗИД на ЗОДОВ, обн. в ДВ, бр. 98/2012 г.) в останалата му част – за разликата над сумата 30 000 лв. до пълния му предявен размер от 400 000 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.