1 9 Р Е Ш Е Н И Е № 61 гр. София, 13.07. 2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на осемнадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като изслуша докладваното от съдия Мадлена Желева т. д. № 237 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК Застраховане““ АД, [населено място] и Х. Т. Х. срещу решение № 260045 от 11. 11. 2020 г. по в. гр. д. № 266/2020 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 322 от 27. 05. 2020 г. по т. д. № 1112/2019 г. на Варненски окръжен съд. Касаторът „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК Застраховане““ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на Варненски окръжен съд за осъждането му да заплати на Х. Т. Х. сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на травматични увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 15. 07. 2017 г. В касационната жалба поддържа, че решението в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че определеният от съда размер на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лв. не е съобразен с критериите по чл. 52 ЗЗД, с установените по делото данни, с начина на получаване на травмите, както и с обществените представи за справедливост. Счита този размер за прекомерен предвид наличието на значителен принос на пострадалия за настъпване на вредите, който съдът не съобразил поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че в разрез с процесуалните правила първоинстанционният съд не приел за разглеждане направеното от касатора ответник по иска възражение за съпричиняване на вредоносния резултат като преклудирано, респективно оставил без уважение исканията му по доказателствата във връзка с това възражение. Сочи, че в съответствие с чл. 147, т. 1 ГПК въвел възражението за съпричиняване преди първото по делото открито съдебно заседание. Поддържа, че апелативният съд незаконосъобразно счел, че не са налице основанията по чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане на доказателствата в подкрепа на възражението за съпричиняване във въззивното производство. Оспорва извода на въззивния съд, че посоченото възражение правилно не е разгледано от първоинстанционния съд като преклудирано, както и съображенията на решаващия състав, че обстоятелствата, на които се основава възражението /движение на пострадалия с превишена и несъобразена с конкретната пътна обстановка скорост/ са могли да бъдат узнати от застрахователя при полагане на необходимата грижа, тъй като данни за тях са се съдържали в материалите по наказателното дело. Касаторът твърди, че е узнал за фактите, на които е основал направеното възражение за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат, след прилагането на материалите по НОХД № 5251/2018 г. на Варненски районен съд и по ДП № 246/2017 г. на МВР Варна, получени с придружително писмо с вх. № 37436/16. 12. 2019 г., съответно след изтичане на двуседмичния срок по чл. 367 ГПК. Поради това направеното преди първото по делото заседание на Варненски окръжен съд възражение за принос на пострадалия за увреждането не било преклудирано. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касационната жалба на Х. Т. Х. е насочена срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на предявения от него срещу ответника иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие настъпило на 15. 07. 2017 г. ПТП за разликата над 100 000 лв. до пълния предявен размер от 610 000 лв. Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е незаконосъобразно и необосновано. Излага доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на чл. 52 ЗЗД, тъй като въззивният съд е подценил претърпените от ищеца болки и страдания, не е отчел в достатъчна степен дългия възстановителен период, свързан с множеството получени при ПТП травматични увреждания от пострадалия, младата му възраст и тежките физически, психически и емоционални последици от травмите. Прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната от него част. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна и изразява становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационните жалби, прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не съществува спор на страните, че на 15. 07. 2017 г. в [населено място], на главен път № 9004 е настъпило ПТП с участието на управлявания от ищеца Х. Т. Х. мотоциклет „Сузуки“, рег. № 4952 К и л. а. „Мерцедес“, м. С 180 с рег. [рег.номер на МПС] с водач И. Н., чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника към момента на ПТП. Съдът е констатирал, че с влязло в сила определение от 27. 11. 2018 г. по НОХД № 5251/2018 г. на Варненски районен съд е одобрено споразумение, с което И. Н. е признат за виновен за настъпването на процесното ПТП – при извършване на маневра „завой наляво“ същият е нарушил правилата за движение по пътищата /чл. 25, ал. 1 ЗДвП/ и по непредпазливост е причинил на ищеца Х. тежка телесна повреда, изразяваща се в кръш синдром и компартмент синдром, които две състояния са довели до постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Решаващият състав е установил, че на ищеца е заплатено от ответника застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. Във въззивното решение е споделен изводът на първоинстанционния съд, че размерът на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП възлиза на 150 000 лв., като съдът е съобразил характера и тежестта на получените от ищеца травми, начина на получаването им, интензитета на търпените от пострадалия болки, емоционални страдания и преживявания, възстановителния период при ищеца и прогнозите за възстановяването му, както и възрастта на ищеца и обществено-икономическите условия към момента на увреждането. Решаващият състав е изтъкнал, че ищецът е получил множество травматични увреждания, засягащи четирите крайника, като част от уврежданията му са обусловили състояние опасно за живота му, изискващо незабавна интервенция; проведено му е шестмесечно болнично лечение с оперативни интервенции, включително за подмяна на коленната става с изкуствена; двигателните функции на крайниците му са били засегнати, като поради прекъснати нерви дясната му ръка е необратимо увредена и се констатират леки ограничения в движенията на дясното рамо и лявото коляно. Съобразил е, че ищецът продължава да е неработоспособен и при същия е установена симптоматика на тревожно-депресивно разстройство през първите шест месеца след инцидента и на посттравматичен стрес към момента на постановяване на решението. Същевременно, съдът е посочил, че животозастрашаващото състояние при ищеца веднага е овладяно, като оздравителният процес по отношение на лявата ръка и десния крак е приключил в обичайните за съответните травми срокове. Въззивният съд е приел, че въведеното след срока за отговор на исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия правилно не е разгледано от първоинстанционния съд като преклудирано. Изложил е съображения за неоснователност на въззивните доводи на ответника за наличието на предпоставките по чл. 147, т. 1 ГПК, тъй като данните за обстоятелствата, на които се основава възражението, се съдържат в материалите по наказателното дело и същите са могли да бъдат узнати от застрахователя при полагането на необходимата грижа. Въззивният съд е посочил, че по аргумент от разпоредбите на чл. 106, ал. 3 вр. чл. 498, ал. 2 и 3 КЗ при определяне на размера на следващото се обезщетение застрахователят има възможност да изисква доказателства, в това число и за механизма на ПТП, като към момента на предявяване на щетата от ищеца наказателното дело е приключило със споразумение. Изтъкнал е, че косвени данни за механизма на ПТП се съдържали и в приложената към исковата молба съдебномедицинска експертиза, изготвена в наказателното производство. С оглед изложеното и като е съобразил, че в законоустановения срок ответното дружество въобще не е депозирало отговор на исковата молба, решаващият състав е счел направеното по-късно възражение за съпричиняване за преклудирано и неподлежащо на разглеждане. С определение № 11 от 11. 01. 2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по значимите за изхода на делото правни въпроси: за крайния момент, до който може да бъде направено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и трябва ли ответникът да изложи конкретни фактически обстоятелства относно действията, с които пострадалият е допринесъл за увреждането; за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя. По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: По материалноправния въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД е налице задължителната практика на ВС – ППВС № 4/1968 г. и постоянната практика на ВКС, намерила израз в решения по чл. 290 ГПК, между които са решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о., решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 215 от 3. 02. 2017 г. по т. д. № 2908/2015 г., II т. о. и много други. В тях е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на конкретно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определянето на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на следните общи критерии: характер и тежест на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията, възрастта на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането, а като ориентир за последните – нивата на застрахователно покритие към същия момент. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Обсъждането не може да се състои единствено в изброяване на обстоятелствата, свързани с уврежданията, а същите следва да бъдат преценени и анализирани в тяхната съвкупност. По въпросите за крайния момент, до който може да бъде направено възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и трябва ли ответникът да изложи конкретни фактически обстоятелства относно действията, с които пострадалият е допринесъл за увреждането е формирана практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС- решение № 98 от 29. 06. 2016 г. по т. д. № 1499/15 г. на ВКС, I т. о., решение № 41 от 26. 04. 2017 г. по т. д. № 3133/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 66 от 1. 06. 2017 г. по т. д. № 650/2016 г. на ВКС, І т. о. и решение № 18 от 24. 03. 2021 г. по т. д. № 696/2020 г. на ВКС, ІІ т. о. В тях е прието, че приносът на пострадалия като основание по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение за вреди следва да е релевиран надлежно от ответника с възражение пред първоинстанционния съд. Възражението за принос трябва да е конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, които са в причинна връзка и са допринесли за увреждането. Надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението. Ако застрахователят не е могъл да узнае за тях преди изтичане на срока за отговор на исковата молба, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното производство и след изтичането на този срок, тъй като съгласно чл. 147, т. 1 ГПК до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно. След като възражението за принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД може да се основава само на конкретни факти, страната не може да го направи преди да е могла да узнае за тях. В тази насока е и даденото разяснение в мотивационната част на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което общото правило за преклузия по чл. 133 вр. чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се отнася само за възражения, основани на факти, съществуващи и узнати към този момент. В настоящия случай въззивният съд се е отклонил от практиката на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд, макар да е обсъдил събраните по делото доказателства за претърпените от ищеца неимуществени вреди, не е извършил анализ и оценка в достатъчна степен на релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. По-конкретно не е отчетена сериозността на получените от пострадалия в резултат на произшествието увреждания, а именно кръш синдром /остра бъбречна недостатъчност при размачкана мускулатура/ и компартмент синдром на десния горен крайник /притисната артерия и загуба на кръвоснабдяване в резултат на размачканите тъкани/, обусловили опасно за живота състояние на пострадалия, изискващо незабавна медицинска интервенция, размачкване на дясната лъчева, лакътна и мишнична артерия с последвала тромбоза и прекъсване на нервите на десния горен крайник, счупване на лявата лопатка и ключица и изкълчване на лявата лакътна става, довели до трайно затруднение на движенията на левия горен крайник за повече от 30 дни, изкълчване на лявото коляно с последица трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за повече от два месеца, счупване на диафизата на дясна бедрена кост, обусловила трайно затруднение на движенията на десния долен крайник за повече от шест месеца и счупване на дясна раменна кост, на двете кости на дясната предмишница и на метакарпалните кости вдясно, продължителността и интензитета на търпените от ищеца болки и страдания, проведеното му лечение, включително болнично за период от шест месеца, претърпените множество оперативни интервенции, между които такава за подмяна на коленната става. Недооценени са останали трайния и необратим характер на увредата на десния горен крайник – пълно осакатяване поради прекъснати нерви, остатъчните ограничения в движенията на дясно рамо, ляво коляно и лява лакътна става, белезите от извършените операции и признатата от компетентните медицински органи 100 % неработоспособност за срок от 2 години по повод уврежданията. Съдът не е съобразил в достатъчна степен при преценката на размера на обезщетението негативните последици за психиката на ищеца във връзка с увреждането при ПТП, изразяващи се развитото и продължилото през първите шест месеца разстройство в адаптацията тревожно-депресивен синдром и наличното посттравматично стресово разстройство, установени със заключението на съдебно-психиатричната експертиза, както и обусловената от уврежданията, продължителното лечение, нуждата от чужда помощ и загубата на работоспособност съществена промяна в живота на пострадалия на възраст 31 години. В този смисъл основателни се явяват касационните доводи на ищеца в касационната му жалба за неточно приложение на въведения с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост. Основателно е и оплакването на касатора „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК застраховане““ АД за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в отказ на решаващия състав да обсъди заявеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат поради преклудирането му. Ответникът по иска „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК застраховане““ АД не е депозирал отговор на исковата молба. С определение № 4355 от 6. 12. 2019 г., постановено в закритото подготвително заседание по чл. 374 ГПК по образуваното по исковата молба на Х. Х. т. д. № 1112/2019 г. на Варненски окръжен съд, първоинстанционният съд се е произнесъл по искането на ищеца по доказателствата, а именно за изискване и прилагане на НОХД № 5251/2018 г. на Варненски районен съд, с протоколно определение по което е одобрено споразумение за признаване за виновен на И. М. Н., че поради нарушаване на правилата за движение по пътищата е причинил тежки телесни повреди на ищеца Х. Т. Х.. Ответникът по делото е бил призован за насроченото открито съдебно заседание по делото на 13. 12. 2019 г., като му е бил връчен препис от постановеното от първоинстанционния съд определение по чл. 374 ГПК. Видно от отразяването на придружителното писмо НОХД № 5251/2018 г. на ВРС е постъпило по т. д. № 1112/2019 г. на Варненски окръжен съд на 16. 12. 2019 г. На 6. 01. 2020 г. ответният застраховател е депозирал становище, в което е направил възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца. Изтъкнал е, че след приобщаването му по делото се е запознал с НОХД № 5251/2018 г. на ВРС, в частност с изготвената тройна автотехническа експертиза, която дава яснота относно механизма на ПТП, поведението на двамата водачи и тяхната скорост на движение. Позовал се е на експертното заключение за движение на мотоциклета, управляван от ищеца, със 122, 33 км/ч при разрешена максимална скорост за съответния пътен участък от 80 км/ч, за предотвратимост на удара, ако мотоциклетистът се е движил със съобразена скорост от 31, 80 км/ч, както и че вината за ПТП е на двамата водачи – невнимание към пътната обстановка и превишена скорост от страна на мотоциклетиста. Със становището са въведени твърдения за допуснати от страна на ищеца нарушения на правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2 ЗДвП относно задължението за избор на скорост на движение, съобразена с пътната обстановка, чл. 21, ал. 1 ЗДвП относно максимално разрешените скорости на движение и чл. 42, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП относно правилата за безопасно изпреварване. В молбата-становище са направени и доказателствени искания във връзка с релевираното възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД – за допускане на свидетел и на автотехническа експертиза, които не са допуснати от първата инстанция поради преклузия на възражението за съпричиняване с оглед релевирането му след изтичане на срока за отговор на исковата молба. Този извод е споделен от въззивния съд със същия аргумент по повод направеното искане на основание чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане на доказателствата във въззивното производство. Изводът на въззивния съд за несвоевременно въведено от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия Х. Х. е направен в нарушение на процесуалните правила, доколкото релевираното преди първото по делото открито съдебно заседание възражение се основава на нови обстоятелства по смисъла на чл. 147, т. 1 ГПК. Поведението на пострадалото лице, участник в ПТП, и наличието на причинна връзка между него и вредоносния резултат са факти, които могат да бъдат наведени от страната едва след като тя е могла да узнае за тях. В случая веднага след узнаване за обстоятелствата във връзка с механизма на произшествието и поведението на участниците в него от приложеното по искане на ищеца наказателно дело, в което е одобрено споразумение за признаване за виновен за ПТП на делинквента, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, в частност от заключението на автотехническата експертиза по това дело ответникът е направил възражение за съпричиняване. Същото е основано на обстоятелства във връзка с конкретните действия на ищеца по съпричиняване на вредоносния резултат и тези обстоятелства не са могли да бъдат известни на ответника преди този момент. Поради това, като не е разгледала възражението за съпричиняване и не е допуснала събирането на доказателства във връзка с него, въззивната инстанция е допуснала съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По тези съображения настоящият състав приема, че въззивното решение като неправилно следва да бъде отменено и след отмяната на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе по релевираното допустимо възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия след събиране на поисканите в тази насока доказателства и по размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди след анализ и оценка на обстоятелствата, значими за справедливото възмездяване на тези вреди. На основание чл. 294, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 260045 от 11. 11. 2020 г. по в. гр. д. № 266/2020 г. на Варненски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Варненски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.