34 6 Р Е Ш Е Н И Е № 38 София 29 март 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при секретар: Мариана Петрова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 70/2021 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия Г. Ц. Г. против решение № 300/02.12.2020 г., постановено по ВНОХД № 1153/2020 г. от Софийския апелативен съд. В касационната жалба са изложени доводи за явна несправедливост на наказанието, наложено на подсъдимия за престъплението по чл. 199 от НК. Твърди се, че последиците и другите отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства не отличават качествено престъпното посегателство от обичайните престъпления от този вид. Според касатора въззивният съд неправилно е отчитал като отегчаващо обстоятелство „лошите характеристични данни на подсъдимия“, касаещи предходно негово поведение. С тези аргументи се настоява за изменение на решението в неговата санкционна част, като наказанието да бъде смекчено до средния размер, предвиден в закона. В съдебното заседание подсъдимият Г. Г. и неговият защитник поддържат жалбата при направените там възражения и искания. Повереникът на частния обвинител С. Я. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда от 08.07.2020 г., постановена по НОХД № 1641/2020 г., Софийският градски съд признал подсъдимия Г. Ц. Г. за виновен в това, че на 26.08.2019 г., в [населено място], в парковата зона на „Южен парк“ отнел чужди движими вещи на обща стойност от 325,92 лева от владението на София А. Я., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила, грабежът е придружен със средна телесна повреда и е извършен в условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал.1, т. 3 и т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ и чл. 54 от НК във вр. с чл. 373, ал.2 от НПК и чл. 58а, ал.1 от НК го осъдил на осем години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият Г. Г. е признат за виновен в това, че на 26.08.2019 г., в [населено място], в парковата зона на „Южен парк“ е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, навършило 14-годишна възраст - С. А. Я., като деянието е извършено чрез употреба на сила и заплашване, поради което и на основание чл. 150, ал.1 и чл. 54 от НК във вр. с чл. 373, ал.2 от НПК и чл. 58а, ал.1 от НК му е наложено наказание от четири години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал.1 от НК съдът определил едно общо наказание, а именно – осем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване. Приложена е разпоредбата на чл. 59 от НК. Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, извършен по жалба на частния обвинител С. Я. и подсъдимия Г. Г.. С атакуваното сега въззивно решение апелативният съд изменил присъдата, както следва : -увеличил размера на наложеното на подсъдимия Г. наказание лишаване от свобода за извършено от него престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 и т. 4 от НК от осем години на десет години; -увеличил размера на наложеното на подсъдимия Г. наказание лишаване от свобода за извършено от него престъпление по чл. 150, ал. 1 от НК от четири години на пет години и четири месеца; - увеличил размера на определеното по чл. 23, ал.1 от НК общо наказание лишаване от свобода от осем години на десет години. Присъдата е потвърдена в останалата й част. Касационната жалба е неоснователна. Оспорването, заявено в същата, е насочено единствено срещу увеличеното от въззивния съд наказание, наложено на подсъдимия за извършено от него престъпление по чл. 199, ал.1, т. 3 и т. 4 от НК, което е определящо и за общото наказание по чл. 23, ал.1 от НК. В жалбата не се съдържат доводи срещу осъждането на подсъдимия Г. за извършено от него престъпление по чл. 150 от НК и наложеното му за това наказание. Сезиращият документ и отправените с него искания очертават рамките на извършваната касационна проверка. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, след като подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Пестеливо поднесените в касационната жалба аргументи, с които се обосновава наличието на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, е обяснимо поради изчерпателното и задълбочено обсъждане във въззивното решение на всички данни, относими към отмерване размера на определената санкция лишаване от свобода. Проверявайки дейността на първата инстанция по индивидуализацията на наказанието, въззивният съд е подложил на внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства, имащи значение за определяне обема на наказателната принуда, която следва да се приложи спрямо подсъдимия. С процесуално екзактни съображения съдът, обсъждайки данните по делото, е отрекъл възможността недоброто материално състояние на подсъдимия и незавидното му социално положение да се третират като смекчаващи обстоятелства, тъй като те нямат отношение към мотивационния процес за извършването на нападението и посегателствата над личността на пострадалата. Изводът за високата степен на обществена опасност на инкриминираното деяние е съобразен с начина на извършването му. Подсъдимият Г. е експлоатирал проявеното от жертвата доверие към него, основаващо се на познанството им, и под несъществуващ предлог я отвел в неосветена и неоживена част от гористата местност на територията на „Южен парк“. Проявил е ненужна агресия, надхвърляща необходимостта да се осигури отнемането на инкриминираните вещи. Всичко това е сторено непосредствено, след като подсъдимият е извършил по отношение на Я. престъпление срещу нейната полова неприкосновеност. Много точно апелативната инстанция, разсъждавайки върху степента на обществена опасност на извършеното деяние, е акцентирала и върху приложената форма на принуда и броя на квалифициращите признаци. Ето защо верен е изводът на съда, че по своите обективни характеристики деянието на подсъдимия засяга в една по-висока степен охраняваните обществени отношения. Не подлежи на ревизия и заключението относно степента на обществена опасност на подсъдимия Г.. В тази връзка съдът се е спрял на информацията за предходните му осъждания извън това, обуславящо квалификацията на разглежданото деяние като опасен рецидив. Налаганите санкции, включително за продължителни срокове на лишаване от свобода, разкриват, че оказваното върху него въздействие до този момент не е повлияло като коректив в линията на поведението му. Негативна характеристика на личността на подсъдимия е изводима и от факта, че той е реализирал престъпните деяния малко повече от година и половина, след като е изтърпял тринадесетгодишно наказание лишаване от свобода. Обсъдените елементи от съдебната биография на подсъдимия, третирани като отегчаващи обстоятелства, са фактори, предопределящи и отрицателната обществена оценка за неговата личност. С оглед на казаното несподелими са доводите в жалбата, че съдът неправилно е приел наличие на „лоши характеристични данни“, позовавайки се на предходните му престъпни прояви. Отсъствието на смекчаващи обстоятелства и относителната тежест на отегчаващите такива са обусловили налагане на наказание в максималния размер на лишаването от свобода, предвиден за този вид престъпления. Така определено то адекватно държи сметка за цялото своеобразие на конкретно разглеждания случай и при неговата индивидуализация не е допуснато надценяване на обстоятелствата, определящи обществената опасност на деянието и дееца. Отмереното наказание от петнадесет години лишаване от свобода, редуцирано съобразно разпоредбата на чл. 58а, ал.1 от НК на десет години, съответства на тежестта на извършеното престъпление, на данните за личността на подсъдимия и ще съдейства за постигане на целите по чл. 36 от НК. В заключение, не са налице основания, изискващи касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал.2, т. 1 от НПК в какъвто смисъл е отправеното искане в жалбата за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия, за престъплението по чл. 199 от НК. Определената от въззивния съда санкция не разкрива белези на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 300/02.12.2020 г., постановено по ВНОХД № 1153/2020 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.