1 Р Е Ш Е Н И Е № 316 София, 10 юли 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети юни 2012 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ФИДАНКА ПЕНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретаря ............Л. ГАВРИЛОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Р. КАРАГОГОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. П. наказателно дело № 909/2012 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по протест на Окръжна прокуратура – гр.Пазарджик и по жалба на гражданския ищец [фирма] срещу нова въззивна присъда № 11 от 03.04.2012 г., постановена от Пазарджишки окръжен съд по ВНОХД № 625/2011 г., с която е била отменена първоинстанционната присъда и подс. С. Д. С. е бил признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл. 210, ал.1, т.1 и т.5 вр. чл. 209, ал.1 от НК, а гражданският иск, предявен от [фирма], е бил отхвърлен. С първоинстанционна присъда № 215, постановена от Пазарджишкия районен съд на 26.09.2011 г. по НОХД № 2018/2010 г., подс. С. e бил признат за виновен за това, че на 18.11.2004 г. в [населено място], като се представил за длъжностно лице – управител на [фирма] – [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил у И. С. И. заблуждение, че ще достави на управляваното от него дружество [фирма] захар на стойност 175 000 лева, и с това е причинил имотна вреда в този размер на дружеството, като измамата е в големи размери, поради което и на основание чл. 210 ал.1 т.1 и т.5 вр. чл. 209 ал.1 от НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на една година, изпълнението на което е отложено за срок от три години. С присъдата подс. С. е бил осъден да заплати на [фирма] сумата от 175 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от дружеството имуществени вреди. Протестът на окръжната прокуратура релевира довод за незаконосъобразност на въззивната присъда, която е постановена при допуснати съществени нарушения на закона, изразили се в неправилен анализ на доказателствата, в резултат на който материалният закон е бил приложен неправилно – касационни основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. С протеста се иска отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане на друг въззивен състав. В жалбата на гражданския ищец се съдържат твърдения за наличие на същите касационни основания, като се прави искане за отмяна на въззивната присъда с всички правни последици от това. Пред касационната инстанция прокурорът поддържа протеста и направеното с него искане. Гражданският ищец не изпраща представител и не взима отношение по протеста и по своята жалба. Защитата на подс.С. моли присъдата на въззивния съд да бъде оставена в сила, тъй като е законосъобразна, като направените правни изводи съответстват на доказателствата, а те сочат на липса на престъпление. В последната си дума подсъдимият моли за оставяне в сила на оправдателната присъда, като заявява, че не е извършил престъпление. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Касационният протест е основателен. Касационната инстанция след извършена проверка на съдопроизводствените действия на въззивния съд и на постановената вследствие на това въззивна оправдателна присъда, намира, че са допуснати твърдените в протеста нарушения на процесуалните правила. Въззивният съд се е солидаризирал с част от мотивите на първата инстанция, а друга е отхвърлил, но начинът, по който е направил това, е в нарушение на разпоредбите на чл. 14, чл. 107, ал. 3 и ал. 4 и чл. 305, ал. 3 във вр. с чл. 339, ал. 3 от НПК. Проверката и анализът на събраните доказателства и доказателствени средства са извършени в отклонение на процесуалните норми, като по този начин формирането на вътрешното убеждение на съда по фактите не удовлетворява основния принцип на наказателния процес за разкриване на обективната истина. Въззивният състав е постановил оправдателната присъда, като е приел, че възприетите от първоинстанционния състав фактически положения, относно договореностите между подсъдимия и св. И. са неточни, тъй като неоснователно първостепенния съд не е кредитирал представеното пълномощно, с което св. К. упълномощава подсъдимия да представлява [фирма], както и разписка, с която подсъдимият е предал на същия свидетел сума от 100 хиляди лева. Според въззивния съд изводът за съставомерност на деянието на подсъдимия бил опорочен, защото се основавал на показанията на пострадалия И. и на показанията на св. Т., като те са противоречиви и първата инстанция не е изяснила кои показания поддържат свидетелите и на какво се дължат противоречията между тях. По - нататък, като приел, че от новосъбраните доказателства и най-вече чрез разпита на св. К. се установява твърдението на подсъдимия, че парите са получени от С. за вече доставена захар и че е действал по пълномощие на К. /към инкриминираната дата управител на [фирма]”/ съдът е счел, че показанията на св. И. и на св. Т. остават изолирани, поради което е постановил оправдателната присъда. Касационният състав намира, че направените от въззивната инстанция изводи за недоказаност на обвинението по несъмнен и категоричен начин са резултат от неизпълнение на задължението на тази инстанция да извърши всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, да разкрие истината само със средствата и по реда, предвиден в НПК, както и да подложи всички събрани доказателства на внимателна проверка / чл. 13 ал.2, чл. 14 ал.1 и чл. 107 ал.5 от НПК/. На първо място, неоснователен е упрекът, отправен към първоинстанционния съд относно начина, по който са проведени разпитите на св. И. и св. Т., които са способите, чрез които са събирани основните обвинителни доказателства. Не отговаря на обективно вписаното в съдебния протокол констатацията, че след разпита на св. И. и на св. Т. липсва изясняване на причината за констатираните противоречия, довели до прочитане на техните показания по реда на чл. 281 от НПК. И двамата свидетели след прочитане на показанията, дадени пред друг състав на съда, са уточнили какво са имали предвид в предходните си разпити – т. напр. показанията на св. И. са приобщени поради противоречия в „цени, срок на доставка, за пари” /л.35 от първоинст. производство/, като след прочитането им той е дал разяснения именно по тези противоречиви моменти в показанията му /л. 35 гръб./ Същото се констатира и при приобщаването на показанията на св. Т., което се е наложило поради констатирани противоречия „при изясняване на технологията” /вероятно на начина на плащане на парите/ -л.36 гръб от протокола. И този свидетел след прочитане на показанията изрично е заявил, че поддържа прочетеното и е дал допълнителни разяснения. При проверката на начина, по който е използвана процесуалната техника на чл. 281 от НПК, ВКС не констатира първоинстанционният съд да е допуснал съществено нарушение на процесуалната разпоредба, както е приел въззивният съд. Прочитането на показанията на двамата свидетели е станало по изрично искане на защитниците на подсъдимия – на св. И. от адв. Т. /л.35/, на св. Т. – от адв. М. /л. 36 гръб/. При положение, че съдът не е изискал съгласие на всички страни по делото за прочитане на показанията на тези двама свидетели, които, извън направилите това искане, са прокурорът и гражданския ищец /чийто представител е именно св. И./, е повече от ясно, че показанията не биха могли да бъдат приобщени на друго основание, освен на това по чл. 281 ал.4 вр. ал.1 т.1 от НПК. Непосочването на конкретното цифрово изражение на правната норма, на която се извършва приобщаването на доказателствата, не съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като от съдържанието на направените искания и от мотивите на определенията на съда може да се направи извод на кое основание се прилага процесуалната техника на чл. 281 от НПК, както и поради това, че с използването й в конкретния случай не е било нарушено правото на защита на никоя от страните по делото. Както се посочи, показанията на св. И. и на св. Т. са доказателствени средства, съдържащи поначало доказателства в полза на обвинението, с които страните в процеса, упражняващи тази функция са били запознати още от досъдебната фаза. Фактът, че не е поискано тяхното съгласие за прочитане на показанията на свидетели, които поначало ги ползват, а това е станало само по искане на противоположната страна – подсъдим и защитата му, с нищо не е нарушило правото на защита на която и да е страна в процеса, нито процедурата по изясняване на обективната истина. След като не е била спазена процедурата на чл. 281 ал.5 от НПК за прочитане на показанията на свидетели от досъдебното производство, няма пречка да се приеме, че това е станало по реда на ал.4 от същия законов текст, щом като са били налице предпоставките за това. Поради това упрекът на въззивния съд към първоинстанционния, че е допуснал съществено процесуално нарушение при събирането и оценката на доказателствата, е бил неоснователен. Само на това основание не се е налагало да се извършва нов разпит на свидетелите, които вече са били разпитани, освен ако въззивният съд не е счел, че е налице неизяснено обстоятелство, което не е видно нито от определението му от 21.11.2011 г., нито от това от 22.11.2011 г. Самото извършено цялостно съдебно следствие пред въззивния съд, без излагане на конкретни съображения коя е причината, налагаща това, не следва да се счита за процесуално нарушение, стига обаче в резултат на проведеното следствие въззивния съд да не е допуснал ново съществено процесуално нарушение. Върховния касационен съд намира, че при анализа на доказателствата въззивният съд вместо да отстрани наличното според него противоречие между тях, сам е допуснал процесуално нарушение от категорията на съществените. Поради приетите от него съществени процесуални нарушения при приобщаване на показанията на св. И. И., които обективно не са били налице, въззивният съд е игнорирал показанията на този свидетел, дадени както пред първоинстанционния съд, така и приобщените на осн. чл. 281 от НПК, давани пред друг състав на първоинстанционния съд. Приел е, че ще обсъжда само дадените пред въззивния съд, но е анализирал съдържанието на жалбата на св. И. до районна прокуратура в гл.Пазарджик /л.25 от дос. производство/ и е констатирал съществени противоречия между нейното съдържание и показанията на свидетеля, дадени пред въззивния съд /л. 172-л.173 от въз. дело/. Като резултат от това е приел, че показанията на св. И., дадени пред съда, не следва да се кредитират. С тези си действия въззивният съд е допуснал особено съществено процесуално нарушение на нормите на чл. 13 ал.2 , чл. 104 и чл. 105 ал.2 от НПК. Безспорен принцип на наказателния процес, залегнал в чл. 13 ал.2 от НПК, е, че обективната се разкрива по реда и със средствата, предвидени в този кодекс. Това става чрез събиране на доказателства в процеса, които сами по себе си са не каквито и да е факти, а такива, които отговарят на кумулативните изисквания да „са свързани с обстоятелствата по делото, допринасят за тяхното изясняване и са установени по реда, предвиден в този кодекс” /чл. 104 от НПК/. Въвеждането на доказателства в наказателния процес става само чрез доказателствени средства, които не могат да бъдат произволни, а само такива, които са събрани и изготвени по реда, предвиден в НПК /чл. 105 ал.2 от НПК/. Поради това и самият процесуален закон съдържа изрични разпоредби кои и какви могат да бъдат доказателствените средства в процеса – Глава тринадесета от НПК. В него жалбата, с която едно лице сезира компетентните органи /прокуратура или полиция/ с твърдение, че е налице извършено престъпление и с молба за съдействие, като излага факти от обективната действителност, не е предвидена нито като писмено доказателствено средство /чл.127/, нито като гласно такова, поради което не може да се счита, че е доказателствено средство, което установява доказателства. Това не позволява на съда да констатира противоречия между съдържанието на такава жалба и показания на свидетел, от който изхожда тя. Жалбата може да представлява единствено законен повод за започване на разследване по см. на чл. 208 т.1 от НПК, като в някои случаи може да съдържа и достатъчно данни по см. на чл. 211 ал.1 от НПК, но тя не е нито доказателствено средство, нито доказателство за твърдяното в нея престъпление. Като е анализирал тази жалба на св. И. и е констатирал противоречия между нейното съдържанието и показанията на свидетеля, въззивният съд на практика е придал на жалбата значение на доказателствено средство в наказателния процес, което е абсолютно недопустимо и в противоречие на принципите и правилата на НПК. На практика съдът си е позволил да събира доказателства, да анализира същите и да ги проверява по начин и средства, които не са предвидени в НПК, с което е допуснал особено съществено процесуално нарушение. Вътрешното убеждение на съда по този начин не е формирано по законоустановения ред, поради което направените изводи за достоверност на доказателствените средства и в частност на показанията на св. И., са били изцяло опорочени. С това е било допуснато особено съществено нарушение на правилата, уреждащи начина за събиране, проверка и анализ на доказателствата, което предопределя и невъзможност за направа на извод, че въззивния съд е достигнал до фактите и до обективната истина именно по правилата на НПК. Въззивният съд е допуснал и друго нарушение при формиране на вътрешното му убеждение по делото. В мотивите към въззивната присъда, които са изключително пространни, е извършен подробен анализ на писмени доказателства по делото – договор от 18.11.2004 г., пълномощно от 22.01.2004 г., както и разписка от 19.11.2004. г. Съдът е изразил несъгласие с изводите, направени от първоинстанционния съд, че на последните два документа не следва да се дава вяра, като е мотивирал необходимостта същите да бъдат кредитирани. В същото време извършеният анализ на тези три документа в контекста на останалите факти по делото не сочи съставът на окръжния съд да ги е обсъдил с оглед изискванията на чл. 102 от НПК – като съдържащи факти от кръга на предмета на доказване по делото. И договорът, и разписката, и пълномощното са анализирани изключително като съдържащи факти с гражданскоправно и търговско значение, но не и като такива, които са относими към предмета на доказване в наказателния процес с оглед повдигнатото обвинение по чл. 210 вр. чл. 209 от НК. Безспорно е, че тези доказателства могат да съдържат както факти, които да касаят гражданския и търговски оборот и в този смисъл търговските отношения и липсата или наличието на представителна власт у подсъдимия, но наказателният процес се интересува от тяхното значение и относимост към предмета на доказване, а той е: налице ли е било въвеждане в заблуждение от страна на подс. С. на св. И., кои са параметрите на това заблуждение - че е управител на дружеството [фирма], както и че ще достави захар на стойност 175 хил. лева на дружеството, представлявано от И., това ли са били обстоятелствата които са мотивирали св. И. да се разпореди с инкриминираната сума в полза на подсъдимия, както и имал ли е намерение подсъдимият да изпълни поетото задължение с договора. По делото въззивният съд не е дал отговор на тези въпроси, а изцяло е разгледал доказателствата в граждански и търговски аспект. По този начин не е даден отговор на главния факт по настоящето дело – има ли извършено деяние, извършено ли е подсъдимия и дали то е виновно. Наличието или липсата на перфектно упълномощаване от страна на св. К. на подсъдимия в гражданския или търговския му аспект, както и това дали сключеният договор между подсъдимия и св. И. съдържа необходимите клаузи, за да породи търговски взаимоотношения между тях и да е изпълняем, не влияе върху съставомерността на поведението на С. като престъпление, ако бъдат доказани всички обективни и субективни признаци на състава на чл. 210 вр. чл. 209 от НК. В този смисъл липсата на убеденост на съда, че извършената престация не е 175 000 лева, а само 100 000 лева /каквито мотиви са изложени/, би могло да рефлектира върху размера на предмета на престъплението, но не и върху изначален и необоснован извод за липсата на съставомерност на деянието като престъпление. Същото касае и квалифициращото обстоятелство по чл. 210 ал.1 т.1 от НК. В резултат на този анализ на част от доказателствата, който е изцяло насочен към липсата или наличието на взаимоотношения, касаещи други клонове на правото, се е достигнало до съществена празнота в мотивите, тъй като не е даден отговор, почиващ на доказателствен анализ, на въпроса по чл. 301 ал.1 т.1 от НПК, който въззивният съд е бил длъжен да обоснове с оглед изискването на чл. 339 ал.3 вр. чл. 305 ал.3 от НПК. На следващо място, писмените и гласни доказателства по делото са анализирани всяко самостоятелно, но не и във взаимна връзка. Съгласно чл. 107 ал.5 от НПК всички събрани доказателства подлежат на внимателна проверка. Тя представлява не само изолирано анализиране на съответното доказателство, но и логическа дейност по направата на извод, интересуващ наказателния процес, въз основа на комплексния анализ на всички доказателства, взети в една обща доказателствена съвкупност. Това по делото не е било сторено от въззивния съд. Игнорирани са били доказателства, които са относими към основния предмет на доказване. Макар и кредитирана от въззивния съд, разписката на л.60 от въз. дело, не е анализирана в нейната пълнота, нито във връзка с останалите доказателства по делото. В нея е вписан текст, че С. е предал на К. сумата от 100 000 лева, „предадена му на основание сключен от него като пълномощник на [фирма] договор от 18.11.2004 г. за захар с [фирма] – [населено място]”. Тя не е анализирана в съвкупност с договора, цитиран в нея, нито с показанията на св. К. в частта им, в която твърди, че „... с тези пари Д. трябваше да достави захар”/л.131 от въз.дело/. По отношение на последващите действия на св. И. по настояване пред подсъдимия да изпълни задължението си по договора неоснователно са игнорирани показанията на самия И., на св. Т., както и на св. С. Л.. Изложените в мотивите на въззивния съд съображения за това, че предадените пари в размер на 100 000 лева от св. И. на подс. С. всъщност са дължими пари за вече направена доставка по фактура 1468 от 03.11.2004г., не почиват на вярна интерпретация на действителното съдържание на това писмено доказателство. На първо място, издател на тази фактура е дружество [фирма], различно от [фирма]. На второ място, получател по тази фактура е [фирма], представлявана от св. Т.. На трето място, тя е издадена на 03.11.2004г., а договорът, подписан от подсъдимия /като пълномощник на [фирма]/ със св. И. е от дата 18.11.2004г. между това дружество и [фирма]. Ако въззивният съд беше продължил с анализа на доказателствата в тяхната съвкупност би следвало да констатира, че тезата на подсъдимия за получаване на пари за вече направена доставка на захар на св. И. противоречи със съдържанието на подписания договор от самия него на 18.11.2004 г. и разписка от 19.11.2004 г. Необсъждането на доказателства чрез тяхното игнориране или придаването на същите на съдържание, което те нямат, винаги съставлява съществено процесуално нарушение, тъй като нарушава принципа на изграждане на вътрешното убеждение на съда въз основа на цялостната доказателствена съвкупност. В случая въззивният съд прибързано се е доверил на тезата на подсъдимия, че е внесъл получените пари от св. И. в патримониума на [фирма] с оглед вече направена доставка на захар. Той не само, че не е обсъдил в логическа връзка доказателствената наличност, но не се е и възползвал от възможността да провери твърденията му чрез събиране на съответните доказателства. Кредитирането на обясненията на подсъдимия само въз основа на тях, при игнориране на доказателства и превратно тълкуване на други, е в противоречие с широките правомощия, които има въззивната инстанция, която освен контролно - отменителни има и правомощия да попълва делото с доказателствени материали служебно или по искане на страните, за да изпълни в пълен обем задълженията си за обективно всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата, включени в главния факт, предмет на доказване по делото. В конкретния случай въззивната инстанция, след като е направила констатации за недостатъчност на доказателствената основа в подкрепа на обвинителната теза, възникнала след разпита на св.К. и допълнителните обяснения на подсъдимия, е била длъжна да изпълни процесуалното си задължение, каквото има според чл. чл. 314 - 316 НПК и чл. 107, ал. 2 НПК, за попълване на делото с необходимите доказателства по отношение на фактите, включени в предмета на доказване, което не е сторила. За изясняване на предмета на доказване по делото - каква договореност са имали подсъдимия и пострадалия в момента на получаването от първия на инкриминираната сума /или част от нея/ е било необходимо да се извърши проверка и в счетоводната документация на дружеството [фирма] с оглед установяване на обстоятелството как са били заприходени получените от подсъдимия и впоследствие предадени на св. К. 100 000 лева. Вместо това въззивният съд е изменил фактическите положения, приети от първоинстанционния съд, въз основа на които е приел липса на съставомерно поведение у подсъдимия и го е оправдал със съдебния си акт. По този начин въззивният съд е изместил предмета на доказване /по начина, по който той е визиран в чл. 102 от НПК/ и се е произнесъл извън него, а е могъл със средствата на въззивното съдебно следствие да изясни противоречията в доказателствените средства и да разкрие обективната истина. Въззивният акт не съдържа убедителни съображения срещу мотивите на първоинстанционната присъда, тъй като цялата дейност на втората инстанция по проверката и анализа на доказателствения материал не съответства на заложените в НПК стандарти – всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото чрез анализ на цялата доказателствена съвкупност, а при необходимост – и в резултат на събиране на доказателства по свой почин, когато това се налага за разкриване на обективната истина по делото. Суверенно право на решаващия съдебен състав е да формира вътрешно убеждение по достоверността, надеждността и достатъчността на доказателствата, но това следва да стане при обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства по делото, обективирано в мотивите на съдебния акт, което в конкретния случай не е било сторено. Всяко отклонение от принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК представлява съществено процесуално нарушение. По тези съображения протестът на прокурора и жалбата на гражданския ищец се явяват основателни и следва да бъдат уважени, тъй като допуснатите нарушения по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК могат да бъдат отстранени единствено по реда на чл. 354 ал.3 т.3 от НПК – чрез връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Новият съдебен състав следва да се съобрази с изложеното в настоящето решение и след като извърши нов анализ на доказателствената съвкупност, включително чрез събиране на необходимите доказателства в ново въззивно съдебно следствие, да отстрани допуснатите нарушения, дали основание за отмяна на въззивната оправдателна присъда и връщане на делото за ново разглеждане, след което към процесуално законосъобразно установените факти да приложи правилно материалния закон. Водим от изложеното и на основание чл. 354 ал.3 т.2 и 3 вр. ал.1 т.4 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 11 от 03.04.2012 г., постановена от Пазарджишкия окръжен съд по ВНОХД № 625/2011 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.