Р Е Ш Е Н И Е № 350 гр. София, 12 октомври 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора КРАСИМИРА ФИЛИПОВА, след като изслуша докладваното от съдия РУМЕН ПЕТРОВ наказателно дело № 518 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе предвид: Настоящото, второ, касационно производство е образувано по жалба на адв. М. Р., в качеството му на защитник на подсъдимата И. Б. и по жалба на частните обвинители и граждански ищци М. и А. Ч., чрез поверениците им адв. Е. Д. и адв. Р. Х., против въззивна присъда № 2/09.03.2023 г., постановена по внохд № 20223000600269/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна. В жалбата на защитника са ангажирани и трите касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 - т.3 от НПК. В допълнението към нея се твърди, че решението /очевидно се има предвид въззивната присъда/ е постановено при липса на мотиви, изразяващи се в отсъствието на всестранен и пълен анализ на доказателствата, без въззивният съд да се е съобразил със задължителните указания в отменителния акт на касационната инстанция. Посочено е, че за да достигне до извода, че не са налице достатъчно доказателства за категоричен отговор на въпроса при какъв светлинен сигнал на светофара е преминал кръстовището пострадалият моторист, на практика са изключени обясненията на подсъдимата, въпреки че същите са кредитирани като достоверни, приетите писмени доказателства от община Варна и общинско предприятие Т. - В., относно режима на работа на светофарната уредба и експертните заключения. Вторият състав на апелативният съд е провел съдебно следствие, като е назначил допълнителна комплексна експертиза с разширен персонален състав, без да направи опит да приобщи по предвидения процесуален ред повторната комплексна експертиза, назначена и приета от предходния състав, без да изложи съображения защо приема първоначалната експертиза за необоснована или неправилна, което сочело за неговата необективност и пристрастност при утвърждаване на обвинителната теза. Сочи се, че без основание е отхвърлено искането за прилагането на други коефициенти на ускорение и спирачно закъснение на управлявания от подсъдимата автомобил, поради което спорът е останал неизяснен от фактическа страна, а приетият на база констатациите на вещите лица механизъм на възникване на ПТП не само не е единственият възможен, но на практика се явява една от многото вероятни хипотези, с което е нарушено правото на защита на Б.. Присъдата е лишена от мотиви и в гражданско - осъдителната част, тъй като не са отразени критериите, въз основа на които е формиран размерът на присъдените обезщетения и процентът на съпричиняване, още повече че на сестрата на пострадалия не се дължало обезщетение за неимуществени вреди. В разрез с разпоредбата на чл.7, ал.2 от ЗДвП съдът е приел, че на кръстовището едновременно е действала регулация, както с работещата светофарна уредба, така и с пътни знаци, поради което изводът за допуснато нарушение по смисъла на чл.50 от ЗДвП от водача на лекия автомобил се явява в противоречие с материалния закон, още повече че при възникналата опасност ако пострадалият е бил изпълнил задължението си по чл.20, ал.2 от ЗДП е имал техническа възможност да намали, да спре и да избегне удара. С основание въззивният състав е могъл да приеме, че мотористът е преминал кръстовището на забранен - червен сигнал на светофара, което подсъдимата нито е могла, нито е била длъжна да очаква, поради което за нея инцидентът представлява случайно деяние, по смисъла на чл.15 от НК. Тъй като произшествието е резултат само и единствено от противоправното и виновно поведение на пострадалия, това налагало подсъдимата да бъде оправдана, а гражданските искове отхвърлени като неоснователни. При условията на алтернативност се претендира да се отмени обжалваната присъда като Б. бъде оправдана по повдигнатото й обвинение, да се върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, да се отхвърлят изцяло предявените граждански искове или да се намали техния размер. В жалбата на частните обвинители и граждански ищци М. и А. Ч., чрез поверениците им адв. Е. Д. и адв. Р. Х. е посочено единствено, че наказанията на подсъдимата и присъдените размери на гражданските искове са силно занижени, като молят те да бъдат увеличени, както и да им се присъдят направените разноски - адвокатски хонорари за всички инстанции до момента. В съдебно заседание подсъдимата И. Б. не се явява, редовно призована. Упълномощеният защитник поддържа жалбата и пледира тя да се уважи по изложените в допълнението към нея подробни съображения. Жалбоподателите М. и А. Ч., както и поверениците им, редовно призовани, не се явяват в съдебно заседание. В постъпилото писмено становище са изложени съображения за отхвърляне жалбата на защитника като неоснователна. Представителят на Върховна касационна прокуратура е на становище, че апелативният съд е постановил правилен и справедлив съдебен акт, който следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, съобразно чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Касационните жалби са подадени в предвидения в чл.350, ал.2 от НПК срок, от процесуално легитимирани страни, по отношение на съдебен акт, подлежащ на проверка по реда на Глава двадесет и трета от НПК, поради което са допустими, но разгледани по същество - частично основателна се явява единствено жалбата на защитника и то само в гражданско-осъдителната й част. С присъда № 13/10.02.2020 г., постановена от Окръжен съд - Варна по нохд № 702/2019 г. подсъдимата И. Д. Б. е призната за невиновна и на основание чл.304 от НПК е оправдана по повдигнатото й обвинение по чл.343, ал.1, б. „В“ от НК и са отхвърлени като неоснователни предявените граждански искове. По протест на прокурор от ОП - Варна и жалба на частното обвинение е образувано внохд № 105/2020 г. по описа на Апелативен съд - Варна. С постановената по делото въззивна присъда № 26002/21.01.2021 г. е отменена първоинстанционната такава и подсъдимата е призната за виновна в извършването на престъпление по чл.343, ал.1, б. „В“ от НК и при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъдена на една година лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено с изпитателен срок от три години и лишаване от право да управлява МПС за срок от две години. Подсъдимата е осъдена да заплати на М. Ч. сумата от 150 000 лв., а на А. Ч. - 120 000 лв., представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 18.10.2018 г. до окончателното им заплащане, като и направените по делото разноски. По жалба на защитника и на частните обвинители и граждански ищци с решение № 60109/30.08.2022 г. по н.д. № 465/2021 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, на основание чл.354, ал.3, т.2 от НПК е отменена въззивната присъда и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. При второто въззивно производство с присъда № 2/09.03.2023 г. /предмет на настоящата касационна проверка/ по внохд № 269/2022 г. на основание чл.336, ал.1, т.2 от НПК отново е отменена първоинстанционната оправдателна присъда и подсъдимата Б. е призната за виновна в това, че на 17.10.2018 г. в гр. Варна, при управление на л.а. „О. К.“ е нарушила правилата за движение по пътищата - чл.50, ал.1 от ЗДП, и по непредпазливост е причинила смъртта на И. Ч., поради което и на основание чл.343, ал.1, б.„В“ от НК и при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК е осъдена на три месеца лишаване от свобода, което наказание е отложено за изпълнение с изпитателен срок от три години, като е постановено и лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. С присъдата подсъдимата е осъдена да заплати на М. Ч. сумата от 120 000 лв., а на А. Ч. - 100 000 лв., представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 17.10.2018 г. до окончателното им заплащане. В тежест на подсъдимата са възложени направените по делото разноски - на частните обвинители и граждански ищци в размер на 1 600 лв., 815,29 лв. - по сметка на ОД на МВР - Варна, а в полза на бюджета на съдебната власт - 3 391,75 лв. по сметка на ОС - Варна, 11 621,60 - по сметка на АС - Варна, както и 4 800 лв. и 4 000 лв. дължима държавна такса върху уважените размери на предявените граждански искове. Касационната инстанция не установи съществени пороци в доказателствената дейност на втория въззивен съдебен състав при изясняването на релевантната за ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимата фактология. След проведеното въззивно следствие са отстранени констатираните противоречия в мотивите относно мястото на удара по широчина и дължина на пътното платно, скоростта на движение на лекия автомобил, мястото на контакт с мотоциклета и отстоянието помежду им в момента, когато Б. е предприела навлизане в кръстовището, траекторията й на движение и изминатият от нея път при извършване на маневрата завой надясно до мястото на удара по платното на бул. "Сливница" в гр. Варна, включително и относно въпроса на какъв сигнал на светофарната уредба, разположен за посоката на движение на пострадалия е преминал мотоциклетът, преди сблъсъка с автомобила. В изпълнение на указанията на ВКС в предходното отменително решение, относно невъзможността да бъде ценена назначената от първия въззивен състав т.нар. „арбитражна“ експертиза, контролираният съд е назначил допълнителна петорна комплексна такава, поради което няма как да се приеме тезата на защитата, че вторият въззивен състав не е направил опит да я приобщи по предвидения процесуален ред, а като я е изключил от доказателствената съвкупност е игнорирал част от експертните заключения. Нереализирането на визираната експертиза, в която е отсъствал специалист по трасология, като способ на доказване не се явява в случая съществено нарушение на процесуалните правила, което да е довело до ограничаване правото на защита на подсъдимата, тъй като това е суверенно право на съда, а същевременно такива са били и указанията на касационната инстанция. Именно изпълнението на тези указания и след като по делото е установено, че експертното заключение по назначената от първоинстанционния съд КСМАТТЕ не е достатъчно пълно и ясно, с оглед постъпилите множество допълнителни писмени въпроси от всички страни /включително и от защитника/ е дало основание на контролирания съд да допусне допълнителна комплексна експертиза. Действително от определение № 288/13.12.2022 г. на въззивния съд за назначаването й не става ясна причината, поради която към първоначално определените вещи лица: проф. д-р Р. - съдебен лекар, Е. А. - трасолог и инж. Т. Т. - автоексперт, изготвили основната експертиза, са включени допълнително още двама автоекстерти - проф. д-р инж. С. К. и доц. д-р Х. У.. В НПК не съществува изрично изискване при назначаване на допълнителна експертиза заключението да се изготви от същите вещи лица, а същевременно очевидно сложността и обемът на допълнително поставените въпроси са дали основание на въззвиния съд да разшири персоналния състав, като към първоначално определените, включи и двама от най-изявените в страната автоексперти, които едновременно с това са били и част от състава на нереализираната „арбитражна“ експертиза. При това положение, няма как да се споделят противоречивите възражения на защитата от една страна - за необективност и пристрастност на съдебния състав към обвинителната теза, тъй като са спазени не само формалните изисквания на закона, но и по никакъв начин не е разкрито предварително мнението на съда по въпросите от значение за крайните му изводи относно извършеното деяние и наказателната отговорност на дееца, а от друга - за пълното игнориране на изводите от неприетата т.нар. „арбитражна“ експертиза. В атакувания съдебен акт е обърнато специално внимание на истинността на обясненията на подсъдимата, като изрично е посочено в кая част те са възприемат като достоверни, и в коя не се кредитират /л.9 -10 от мотивите/. Същевременно изводите на съда относно механизма се основават, освен на назначената и приета от него експертиза, но и на показанията на свидетели-очевидци Х. и М. и приетите писмени доказателства, следователно не са изградени на предположения, както се твърди в допълнението към жалбата. Приетото от въззивната инстанция заключение е обосновано, като не възниква съмнение за неговата правилност, тъй като са изяснени съществените за правилното решаване на делото факти и обстоятелства по отношение поведението на всеки един от двамата водачи на МПС, като вещите лица са отговорили изчерпателно и на множеството поставени допълнителни въпроси, включително и относно коефициентите на спирачно закъснение и ускорение на автомобила на подсъдимата от навлизането й на булеварда, след второ спиране, до мястото на удара и каква е обективната причина да не могат възприетите стойности да бъдат заменяни с други, поради което изразеното от страна на защитата несъгласие с експертното заключение и направеното искане за назначаване на нова експертиза, правилно са преценени от въззивния съд като неоснователни. Настъпилата промяна по отношение причините и действителния механизъм на ПТП се дължи на ползваните от експертите, фиксирани във фотоматериалите, изготвени по време на огледа на местопроизшествието, S - образни следи, които за разлика от първоначалната експертиза не са били ползвани от вещите лица по основната експертиза. Следва да се подчертае, че въпреки така установените различия в двете заключения, трите вещи лица, изготвили първоначалната - основна експертиза не са изразили каквото и да било особено мнение по някой от въпросите, а петимата са били напълно единодушни в дадените отговори. Няма как да се сподели и твърдението на защитника, че изводът на апелативния съд, че не са налице достатъчно доказателства, за да се достигне до категоричен отговор при каква светлина на светофара е преминал кръстовището пострадалият моторист е резултат от игнориране и превратно тълкуване на доказателствата по делото. Принципно какъв е бил сигналът на светофара за моториста би могло да се определи само със свидетелски показания, а такива не са налични по делото. Въпреки че, за разрешаването на този въпрос в пълен обем са изследвани всички доказателствени източници, въззивният съд обективно не е могъл да достигне до категорично доказан извод, изхождайки единствено от обясненията на подсъдимата. Същевременно отговорът на този въпрос няма такова огромно значение при оценката на поведението на Б. и ангажирането на нейната отговорност, тъй като дори противоправното поведение на пострадалия, който е управлявал мотоциклета със скорост от 106 км./ч., /равняваща се на 29,4 м./с./ - не позволява на подсъдимата да навлезе по бул.„Сливница“, без да пропусне движещите се по него с предимство превозни средства при наличните констатации за пълна видимост в правия участък от около 140 - 150 м. и отстояние на моториста от 102,5 м. от мястото на удара, т.е. тя е могла своевременно да го забележи. Направените в този смисъл възражения в жалбата се базират на некоректно пресъздаване на съществуващата регулация на движение на кръстовището на ул. "Хаджи Димитър" и бул. "Сливница" чрез светофарна уредба. Действително до самото кръстовище е бил наличен работещ светофар, но той е бил предназначен единствено за безпроблемното пресичане на бул. Сливница" от пешеходци, като подсъдимата не е била обвързана от светлинните му сигнали. При движението й по еднопосочната ул.„Хаджи Димитър“, завивайки надясно по бул.„Сливница“, тя е следвало да съобрази поведението си като водач само с пътната регулация на Т -образното кръстовище - чрез поставените пред нея пътни знаци Г2 - „Движение на дясно“ и Б2 „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство“, в случая движещите се по бул. "Сливница" превозни средства. В пределите на вярно установените и доказани фактически положения правилно е приложен материалният закон, като законосъобразно е прието, че подсъдимата е осъществила от обективна и субективна страна състава на вмененото й във вина престъпление. В допълнение към изложените в тази насока съображения от страна на въззивния съд следва да се подчертае, че наличният знак Б2 вменява задължение на водачите не само да спрат, но и да осигурят предимство на движещите се по другия път, като ги пропуснат, без значение дали същите нарушават правилата за движение. В случая подсъдимата е потеглила с управлявания от нея лек автомобил, без да осигури предимство на приближаващия от лявата й страна мотоциклет, макар същият да се е движил със скорост повече от два пъти над разрешената в населени места - от 106 км./ч., още повече че с маневрата завой надясно неправилно - непосредствено е предприела и престрояване към лявата пътна лента, вместо да завие изцяло в дясната лента и едва след това да извърши желаното от нея престрояване в лявата лента на дясното платно на бул.„Сливница“, без да се убеди, че не създава опасност за участниците в движението, които се движат след нея или минават покрай нея, с което допълнително е нарушила и разпоредбите на чл.35, ал.1 и чл.25, ал.1 от ЗДвП. Навлизането на Б. в кръстовището при описаната ситуация означава, че или не е изпълнила задължението си да се огледа, преди да предприеме пресичането на пътя с предимство, или че субективната й преценка, че ще успее да премине безпрепятствено е била погрешна. И в двата случая поведението й правилно е определено от въззивния съд като виновно, т.е. напълно е опровергана версията за нейното правомерно поведение като водач на собствения й автомобил. При така установената обективна възможност подсъдимата своевременно да възприеме приближаващият, макар и с изключително висока скорост мотоциклет и задължението й да предвиди, че ако му отнеме предимството, е възможно да настъпи пътнотранспортно произшествие, исканото от защитника наличие на случайно деяние по смисъла на чл.15 от НК е неприложимо. Безспорно, в случая настъпилите общественоопасни последици се дължат на съчетания ефект от виновното поведение на подсъдимата и на самия пострадал, като извършеното от него изключително тежко нарушение на чл.21, ал.1 от ЗДвП също в е пряка причинна връзка с настъпилия трагичен резултат. При движение с разрешената максимална скорост от 50 км./ч. И. Ч. би могъл да спре в рамките на опасната му зона от около 28 м. към момента на създаване на опасността за движението му от страна на подсъдимата, тъй като е бил на разстояние от 64 м. зад автомобила, т.е. без значение на какъв сигнал на светофара за него той е преминал кръстовището, а скоростта, с която е управлявал притежавания от него мотор също е от решаващо значение за настъпилото ПТП, но това не освобождава Б. от отговорност. Наведеното в двете жалби касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК позволява едновременното му обсъждане, въпреки заявените диаметрално противоположни съображения в негова подкрепа от страна съответно от поверениците на частното обвинение и от защитника. Принципно, за да намали наказанието или да върне делото за ново разглеждане, когато се налага същото да бъде увеличено, касационната инстанция е необходимо да констатира, че то очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите, визирани в чл.36 от НК. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства в случая са ценени добрите характеристични данни на подсъдимата, чистото й съдебно минало, отсъствието на констатирани предходни нарушения на правилата на движение в дългогодишния й период на придобита правоспособност и значителната степен на съпричиняване от страна на пострадалия. Отчетеният близо вече пет годишен период от извършване на деянието - 17.10.2018 г., макар и определен от въззивния съд като „продължителен“, не би могъл да бъде квалифициран като допуснато нарушение на изискването за разглеждане на делото в „разумен срок“, т.е. визираното обстоятелство не може да се характеризира като такова с изключителен характер или като част от останалите, действително многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Въпреки това и с оглед отсъствието на каквито и да било отегчаващи обстоятелства, безспорно в случая са налице предпоставките за приложението на чл.55 от НК, но касационният състав не споделя, че определеният в абсолютния минимум размер на наказанието от три месеца лишаване от свобода е адекватен на извършеното по непредпазливост престъпление, отчетена като проявена небрежност. Щадящото наказателноправно третиране на подсъдимата, обусловено от продължителността на наказанието лишаване от свобода и начина на неговото изпълнение е преодоляно чрез налагане на кумулативното наказание от една година лишаване от правоуправление, с което така наложената комплексна санкция съответства на изискванията на чл.348, ал.5, т.1 от НПК, т.е. няма основание както за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване на наказанието лишаване от свобода, така за изменението й с оглед приложението на чл.55, ал.3 от НК, каквито искания се съдържат в жалбите. По отношение на предявените граждански искове въззивният съд напълно е пренебрегнал разпоредбата на чл.88 от НПК, не се е съобразил с установената съдебна практика и е изложил повърхностни съображения, следствие на което е достигнал до неправилни изводи при определяне размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди от загубата на сина на М. Ч. и брата на А. Ч.. Съобразно направените възражения в жалбите и правомощията на касационната инстанция в чл.354, ал.2, т.5 от НПК следва да се посочи на първо място, че с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС са изяснени критериите за определяне на лицата, които са активно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на друго лице в наказателния процес и сред тях определено е включена не само майката, но и сестрата на пострадалия, като за последната е необходимо да е установено съществуването на особено близка връзка с починалия. Без да подлага под съмнение болките и страданията на ищците и продължаващата тъга от непрежалимата внезапна загуба на единствения им ненавършил 26 години син и брат, по делото е установено, че тримата са живели съвместно в едно домакинство, като след приемането на А. Ч. да учи като студентка в гр. София, двамата са поддържали постоянен контакт по между си, а преди всяко заминаване и след връщане от плаване като втори помощник капитан на кораб, пострадалият е отсядал при нея в квартирата й в столицата. Емоционалната връзка между двамата била особено силна и предвид обстоятелството, че те са израснали като деца без баща, който е починал през 1996 г., когато те са били едва на 4 и на 2 години. Видно от показанията на самата свидетелка, за нея покойният е бил не само брат, но и баща, а след като е пораснал е започнал да издържа финансово и двете жени, тъй като майката, макар и да е работила не е получавала трудово възнаграждение към онзи момент. В този смисъл от събраните гласни доказателства е установено, че между тримата е имало силна привързаност, топлота, разбирателство и взаимна загриженост, а смъртта очевидно е била шок за двете жени и те не са преодолели загубата. На тази основа касационният състав счита, че предявеният иск от М. Ч. е основателен до размера от 200 000 лв., а за А. Ч. - до 100 000 лв. като паричен еквивалент на претърпените психически травми и е съобразен с интензитета на болката и страданията на всяка една от тях, кореспондиращ с обществената представа за справедливост. В мотивите към присъдата въззивният съд, макар да е отбелязал, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, не е посочил неговия обем, който според настоящия състав възлиза на 50 %, тъй като И. Ч. е управлявал мотоциклета със скорост от 106 км./ч., която е с 56 км./ч. над максимално разрешената в населено място, съгласно чл.21, ал.1 от ЗДвП, при която категорично за него е съществувала техническа възможност да предотврати ПТП, включително и при движението му с 106 км./ч. ако е забелязал автомобила в момента на потеглянето му и е предприел спиране, но той не е направил това, закъснял е с реакцията си, като е отклонил мотоциклета наляво, с навлизане в лявата лента. Предвид така приетото 50 % съпричиняване от страна на пострадалия, съгласно чл.51, ал.2 от ЗЗД дължимото от подсъдимата обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 100 000 лв. за М. Ч. и 50 000 лв. за А. Ч.. Намаляването размера на присъденото обезщетение налага и намаляване размера на дължимата държавна такса съответно от 4 800 лв. на 4 000 лв. и от 4 000 на 2 000 лв., в който смисъл на основание чл.354, ал.2, т.5 от НПК следва да се измени въззивната присъда. По отношение на претенцията на поверениците за присъждане на адвокатски хонорар, на основание чл.38 от ЗА на всеки от гражданските ищци и частни обвинители за всяка от инстанциите, следва да се посочи, че по делото единствено на л.22 от първоинстанционто производство е приложен договор за правна защита, видно от който М. Ч. е заплатила адвокатско възнаграждение от 1 600 лв., която сума е присъдена в тежест на подсъдимата с въззивния съдебен акт. По делото отсъстват каквито и да било други доказателства за предоставена от страна на поверениците безплатна правна помощ като в пълномощните изрично е отбелязано, че те се дават за водене на делото до „окончателното му свършване във всички инстанции“, поради което те нямат право на присъждането на допълнителни разноски. По изложените съображения и след като не намери други основания за изменение на въззивната присъда извън посочените по-горе, както и такива за отмяната й Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 2/09.03.2023 г., постановена по внохд № 20223000600269/2022 г. по описа на Апелативен съд - Варна в гражданската й част, като намалява размера на присъдените обезщетения на : М. К. Ч. от 120 000 на 100 000 лв. А. Р. Ч. от 100 000 лв. на 50 000 лв., както и размера на дължимата държавна такса върху уважената част на предявените граждански искове съответно от 4 800 лв. на 4 000 лв. и от 4 000 на 2 000 лв., които подсъдимата И. Д. Б. е осъдена да заплати. ОСТАВЯ в сила присъдата в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: