Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 122

София, 01.10.2019 година


В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 24 септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА

при участието на секретаря Даниела Никова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело 3153 /2018 година
Производството е по чл. 290 ГПК
С определение № 156 от 01.04.2019 г.. по касационна жалба на П. М. П. е допуснато касационно обжалване на решение № 92 от 30.05.2018 г. по гр.д.№ 231/2018 г. на Сливенски окръжен съд, с което е отменено изцяло решение № 194 от 08.03.2018 г. по гр.д.№ 256/2015 г. на Сливенски РС и вместо това е отхвърлен установителният иск за собственост, предявен от касатора да се признае за установено между него и Община Сливен, че той е собственик на основание давностно владение и наследство на поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], находящ се в м. „Д. рът” с площ 2123 кв.м. с трайно предназначение – овощна градина при граници: .... и .... и касаторът е осъден да плати деловодни разноски в размер на 720 лв.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивна давност в ЗС и ЗСПЗЗ, за допуснати съществени процесуални нарушения при разпределение на доказателствената тежест и преценка на установените факти, като не е съобразено, че процесния имот никога не е бил държавен и за първи път е възстановен и актуван като общински на основание чл. 19 ЗСПЗЗ през 2004 г. и за необоснованост на извода, че имота е станал държавна собственост още през 1051 г.
Ответникът по касация Община Сливен счита, че решението е правилно, че само с влязло в сила решение по отрицателен установителен иск може да се установи, че процесния имот не е общинска собственост и може да бъде придобит по давност.
Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:
Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК по въпроса: всички земи ли, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер и ако не са заявени стават собственост на Общината на основание чл. 19 ЗСПЗЗ и чия е доказателствената тежест за установяване на това придобивно основание за общината.
С Р № 145 от 16.11.2016 г. по гр.д.№ 2412/2016 г. І гр.о., и Р № 100 от 23.07.10 год. по гр. д. № 3426/08 год. ІV г. о., Р № 249 от 4.07.11 год. по гр. д. № 621/10 год. І г. о., всички постановени от ВКС по чл. 290 ГПК се приема, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Такива земи могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включвани в блок на ТКЗС, съгласно чл. 12 от ПУ на ТКЗС и да не бъдат отнемани юридически и фактически от лицата, които ги владеят като дворни места, със запазване на собствеността върху тях в реални граници, в зависимост дали са били членове на ТКЗС или не. Такива земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, а оттук следва, че относно тях не се прилага чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито чл. 19 ЗСПЗЗ. За тях не съществува забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност, вкл. и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/90 год., доколкото върху тях не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени. Тези земи и овощните градини не са подлежали на земеустрояване в блокове на ТКЗС. Използуването им става от собствениците им в размер на определената за лично ползване площ съгласно чл. 5 от Примерния устав на ТКЗС.
Относно доказателствената тежест при направен довод за наличието на пречки за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, в цитираните по-горе решения е прието, че ответникът следва да докаже правоизключващите или правопогасяващите си възражения - „Ако ответникът твърди, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост върху един имот по причина, че този имот попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ, негова е тежестта да докаже, че имотът е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, т. е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ищецът не носи доказателствената тежест да установи обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респ. че не са били налице предпоставките за издаване на акт за общинска собственост”. Приема се, че ищецът следва да докаже осъществяването на поддържания от него придобивен способ, а ответника – посочените обстоятелства.
По касационната жалба:
Установено е следното: Ищецът е наследник на М. П. П., починал на 21.09.1978 г., като по делото има данни, че сестра му Е. М. К. е направила отказ от наследство. На 02.04.1948 г. е направен оглед и е издадено проекторазрешително на М. П. за инсталиране на водна тепавица. Представен е и протокол от същата дата, в който е отразено, че е представено удостоверение от общинския съвет, че притежава тепавицата от 30 години. Посочено е, че тепавицата съществува от незапомнени времена, че е градена от камък, но подлежи на ремонт, както и че се намира на 6 км. от шосето С.-Е.. Предмет на делото не е тепавицата, а овощната градина до нея с обща граница от югозапад. През м.08.1971 г. М. П. е подал молба-декларация за обстоятелствена проверка пред Общ.НС, в която са вписани двата имота – тепавицата и граничещата с нея овощна градина. Молбата-декларация е заверена, но не е подпълнен подробен текст, относно това дали са плащани данъци и за двата имота. Издаден е н.а. № 45,т.3/18.09.1980 г. по обстоятелствена проверка, с който ищецът П. М. П. е признат за собственик на тепавица и место от 1000 кв.м., в което е построена при граници река, И. И. Беж… на основание давност, наследство и отказ от наследство. Този имот не е предмет на спора, а съседната на него овощна градина. С решение по гр.д.№ 1610/1972 г. е отхвърлен иск за делба, предявен от С., П., В., И. и М. П. против наследодателя на ищеца М. П. за тепавица и овощна градина с обща площ 3,5 дка, находящи се в землището на [населено място], м. „К.”. Представеният препис от решение е вписан, но съдържа само диспозитив. Не е изискано делбеното дело, за което срокът за съхранение все още не е изтекъл. По делото са разпитани двама от поисканите свидетели, От показанията на св. Я. се установява, че П. П. е имал овощна градина до тепавицата с площ около 2 дка с граници от всички страни имоти на П., в която имало праскови, круши, сливи. Дори продавал праскови около 70-те години. Преди нехо имота бил на М. П., а неговия дядо копал барата за вода от реката, на която е тепавицата. Претенции за имота имали П., но те загубили делото в съда около 70-71 г. Овощната градина и сега била в същия вид, както тогава. В имота, където е техавицата се намирала жилищната сграда. Свидетелят Ф. излага същите показания, като допълва, че с водата от барата се поливала градината, а П. П. живеел в жилищната сграда, която е до тепавицата. Градината и сега се ползвала от ищеца, като имало основно сливи.
Процесният имот № .... с площ 2122 кв.м. е възстановен на Община Сливен с решение № 842 от 22.11.2004 г. Видно от удостоверение № 369 от 12.02.2015 г., ОСЗГ е приела, че това е земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, т.е. такава, която подлежши на възстановяване по ЗСПЗЗ, но не е заявена, поради което става общинска собственост. Няма по-стари данни за имота, видно от справката за историята му. В хода на производството, ответника Община Сливен е съставила акт за общинска собственост № 3395/07.01.2016 г. и като основание за правото на собственост е посочено чл. 2, ал.1 т.3 ЗОбС / имоти, чиято собственост е възстановена на общините при условия и ред, определен със закон/ и е вписано решението на ОСЗГ от 22.11.2004 г. В акта не е отразено като основание това, че имота е без собственик.
РС е уважил предявеният положителен установителен иск, като е приел, че още бащата на ищеца е владял процесната овощна градина от преди 1948 г. и го е придобил по давност, а ищеца е продължил владението като единствен наследник след отказа от наследство.
Въззивният съд е приел, че предявеният положителен установителен иск е допустим, защото се твърди, че имота е владян и придобит по давност от наследодателя на ищеца, а след 1978 г. и от него самия, поради което не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ и не е станал общинска собственост на основание чл. 19 от този закон. По същество обаче е прието, че иска е неоснователен защото не е установено, че бащата на ищеца е придобил на основание давностно владение или на друго основание процесната овощна градина до смъртта си, поради което и ищецът не се легитимира за собственик на основание наследство на този имот. Бащата на ищеца не се е снабдил с нот. акт по обстоятелствена проверка на основание давностно владение, а не е установено и в хода на исковото производство, че е придобил собствеността на това основание до смъртта си. Началният момент, от който е започнало владението върху тепавицата и овощната градина, според въззивния съд е 1948 г. Към този момент не е имало нормативна пречка да започне да тече придобивна давност. Окръжен съд-Сливен обаче приема, че на основание чл. 6 от Закона за собствеността в сила от 17.12.1951 г., поради това, че имота не е имал друг собственик, е станал държавна собственост, която е вид социалистическа собственост, за която има забрана за придобиване по давност в чл. 86 ЗС. Прието е, че пар. 3 ЗС не се прилага, защото бащата на ищеца не е придобил права към 1951 г., а пар.4 ЗС се отнася само за срока, който става 10 г., но той се отнася само за имотите, които могат да бъда придобивани по давност, а процесния имот не бил такъв, защото е прието, че на основание чл. 6 ЗС е станал държавна собственост. Посочено е, че отхвърлянето на иска за делба през 1972 г. против ответника не създава сила на пресъдено нещо относно това, че имота е бил на бащата на ищеца. Не е разгледан въпроса дали общината е придобила правото на собственост на основание чл. 19 ЗСПЗЗ, тъй като независимо от тази процедура, ищецът не би могъл за придобие процесния имот по давност. В обобщение е прието, че тъй като ищецът не е доказал, че имота никога не е бил държавна, респективно общинска собственост, той не може да го придобие по давност.
Изложените мотиви от въззивната инстанция са в противоречие с дадените разрешения по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване и противоречат на материалния закон.
Неправилен е изводът, че процесният имот не е могло да се придобие по давност защото е станал държавна собственост на основание чл. 6 ЗС, като такъв, който няма друг собственик с влизане в сила на ЗС на 17.12.1951 г. Съгласно чл. 34 от Закона за Давността / отм. с влизане в сила на ЗС / при липса на основание, по давност може да се придобие имот с непрекъснато владение в продължение на 20 години. Съгласно пар.4 ЗС започналата да тече придобивна давност при действието на отменения Закон за давността продължава да тече, като ако за завършването й е необходим срок по-дълъг от 10 години, се прилага срока по чл. 79 от Закона за собствеността - т. е. 10 годишния срок, така че давността би се считала за изтекла през 1961 г. Ако за изтичане на давността е необходим срок, по-малък от 10 години, то давността изтича с изтичане на този по-кратък срок. Следователно с влизане в сила на ЗС не се прекъсва започналата да тече давност. Имотите, които се владеят, но все още не са придобити по давност не са безстопанствени, т.е. не стават собственост на държавата на основание чл. 6 ЗС. Приетото в противен смисъл от въззивната инстанция е в нарушение на материалния закон.
Вярно е, че давността се прекъсва с внасяне на земите в ТКЗС освен в хипотезите на чл. 12, ал.7 ЗСПЗЗ, а по отношение на кооперираната земя не тече давност, но в настоящия случай е установено, че тепавицата и овощната градина са били общ имот, който и към 1972 г. е ограден от всички страни от имоти, собственост на физически лица, които са предмет на производство за делба. Жилищната сграда на П. е била до тепавицата и градината. Няма данни бащата и дядото на ищеца да са били членкооператори. Напротив, установява се от писмените доказателства, че бащата на ищеца е имал разрешително за тепавица, в която е работел. От свидетелските показания се установява, че е стопанисвал овощната градина. Предвид отговорът на поставените въпроси, послужили като основание за допускане до касация, в тежест на ответната община е било да установи, че процесната овощна градина е подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и поради незаявяването й от ищеца е придобита от нея на основание чл. 19 ЗСПЗЗ. Общината обаче не е доказала този факт. Напротив, установява се от писмените доказателства, че тридесет години преди 1948 г. праводателите на ищеца са ползвали тепавицата, а тя е била един имот заедно с овощната градина, предвид установените граници в решението от 1972 г. В противоречие с приетото в ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, съдът е придал значение на факта, че ищецът и наследодателят му преди това не са се снабдили с нотариален акт по обстоятелствена проверка. Както е прието в това ТР, с изтичането на давностния срок, упражняваното на владението се трансформира автоматично в придобиване на собствеността, като позоваването на придобивната давност е само средство за процесуална защита, но не е елемент от фактическия състав на това оригинерно придобивно основание.
Предвид изложеното, възивният съд в противоречие с материалния закон е приел, че процесния имот е станал държавна собственост на основание чл. 6 ЗС и, че поради това не е могло да се придобие по давност от наследодателя на ищците. В нарушение на процесуалните правила е прието, че ищеца не е доказал, че процесната овощна градина не е била нито държавен, нито общински имот, поради което не може да го придобие по давност. Необоснован е извода, че не е придобит по давност от наследодателя на ищеца предвид установеното, че още преди 1948 г. целия имот е стопанисван от дядото и бащата на ищеца и от него самия. Затова обжалваното решение, като неправилно следва да се отмени, като вместо това по същество предявеният иск, като доказан и основателен по изложените по-горе съображения, - да се уважи. Съобразно този резултат, на касатора следва да се присъдят деловодни разноски за всички инстанции в общ размер 1355 лв., съобразно представеният списък, платежни документи и договори за правна помощ, в които е отразено плащането на сумите в брой.
Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 92 от 30.05.2018 г. по гр.д.№ 231/2018 г. на Сливенски окръжен съд и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕВО по отношение на Община Сливен, че П. М. П. с постоянен адрес [населено място], [улица] собственик на основание давностно владение и наследство на поземлен имот с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], находящ се в м. „Д. рът” с площ 2123 кв.м. с трайно предназначение – овощна градина при граници: .... и ....
Осъжда Община Сливен да плати на П. М. П. деловодни разноски за всички инстанции в размер на 1355 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: