Ключови фрази


9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 496
гр. София, 29.07.2022 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1270 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. Е., представляван от адв.С. Н., срещу решение № 100004 от 03.02.2021г. по в.т.д. № 148/2020г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 84 от 29.05.2018г. по т.д. № 191/2017г. на Плевенски окръжен съд, търговски състав, в частта за отхвърляне на предявения от С. А. Е. против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 75 000 лева до 100 000 лева, представляваща обезщетение за причинени от ПТП на 03.01.2017г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 21.08.2017г. до окончателното изплащане на сумата. Подадена е и насрещна касационна жалба от ЗК „Лев Инс“ АД срещу въззивното решение в частта, с която, след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен предявеният от С. А. Е. иск за разликата над 30 000 лева.
Касаторът – ищец поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че при постановяване на решението въззивният съд е нарушил принципа на справедливостта, уреден в чл.52 ЗЗД, тъй като присъденото обезщетение не е съобразено с вида и характера на телесните увреждания, произтичащите от тях физически и психологически последици, както и обществено – икономическите условия в страната. Твърди наличие на несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и установеното от събрания по делото доказателствен материал. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:
1. Длъжен ли е съдът да посочи като съществен критерий за прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД всички степени на телесна увреденост, които реално са доказани по делото?
2. Следва ли при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд да изясни подробно в какъв смисъл икономическите условия към датата на настъпване на вредоносния резултат се отразяват на доходите на населението, на нивото на застрахователно покритие, както и на съществуващата практика на съдилищата?
Касаторът твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона. В условията на евентуалност, счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 206 от 03.09.2013г по т.д. № 107/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 28 от 09.04.2014г. по т.д.1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като по поставените въпроси е налице практика на ВКС, в съответствие с която е постановено въззивното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за касационната инстанция.

В насрещната касационна жалба ЗК „Лев Инс“ АД поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е необосновано и е постановено при нарушение на материалния закон – на разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД. Изразява подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд относно справедливия по смисъла на чл.52 ЗЗД размер на обезщетението. Поддържа, че същият е завишен, тъй като не е съобразен с реално получените телесни увреждания, с обстоятелствата, при които е настъпил пътният инцидент, с липсата на допълнително влошаване на здравословното състояние, както и с икономическата конюнктура в страната. Счита, че неправилно въззивният съд не е отчел наличието на принос на пострадалия. Изразява несъгласие и с извода на съда относно датата, от която се дължи лихва за забава. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Наличието на пешеходец в тъмната част от денонощието на републикански път представлява ли опасност за движението и за себе си?

2. Пешеходец, бутащ натоварен велосипед с товар, широк 1 м., длъжен ли е да предприеме мерки, за да се обозначи – със светлинен сигнал, светлоотразяваща жилетка и да внимава за приближаващи се автомобили?

3. Пешеходецът длъжен ли е в изпълнение на разпоредбата на чл.110 ЗДвП да се движи възможно най – вдясно на пътното платно, да бута конструкцията от дясната й страна, от към страната на банкета, а не от към страната на движението на автомобилите?

4. С. А. Е. има ли принос за настъпването на произшествието от дата 03.01.2017г. в качеството му на пешеходец, бутащ натоварен, небалансиран, несигнализиран велосипед, в дясна пътна лента, намирайки се от ляво на товара, на около 1 м. от банкета, бутайки с 3,5 км/ч на 1,3 км. след населено място, в тъмната част от денонощието по път № 1146?

5. Водачът на МПС, изпълнявайки задължението си да се движи в крайна дясна част на платното си за движение с под 90 км/ч, на къси светлини, на междуградски път, извън населено място и при наличието на десен завой, насрещно движение и крайпътна растителност, можел ли е да възприеме своевременно и избегне пешеходец на 1 метър от банкета, който бута небалансирана конструкция върху велосипед от страната на движението?

6. Защо съдът не подкрепя изготвения съгласно изискванията на чл.493а, ал.2 КЗ проект на Методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди вследствие телесно увреждане на пострадало лице и за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди на увредено лице вследствие смъртта на пострадало лице? Единствено размерите на определяните обезщетения ли спират нейното приемане?

7. Ясна и точна методика ще съкрати ли срока за получаване на обезщетение?

8. Определянето на необосновано завишени обезщетения от съда, липсата на точни и ясни правила води ли до търсене на по – висока печалба?

9. Различни ли са присъжданите обезщетения за еднакви физически увреждания в зависимост от ответника по делото и какви са критериите за това?

10. Различните размери на обезщетяване, и по – конкретно необоснованото, произволно увеличаване на определения размер на обезщетение от всяка следваща инстанция, води ли до по – пълно възстановяване и обезщетяване на пострадалия или води до по – висок обем от дела и събирането на по – високи такси и хонорари от адвокатите, натрупване на лихви и т.н.?

11. Доходите на пострадалия, получавани преди настъпване на транспортно произшествие, житейски оправдано ли е да се включват в предпоставките за определяне на парично обезщетение за претърпените вреди?

12. От кой момент застрахователят изпада в забава по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите; застрахователят дължи ли лихва незабавно след уведомяване?

Касаторът поддържа, че поставените въпроси са от значение за развитието на правото и приносът му за изграждане на общество с високо съзнание и добри морални прояви.

Ответникът по насрещната касационна жалба С. А. Е. представя писмен отговор, с който я оспорва. Излага възражение за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените в изложението въпроси не са от съществено значение за развитието на правото. Излага и подробни съображения за неоснователност на насрещната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е съобразил задължителните указания, дадени от съдебния състав на ВКС, I т.о. с решение № 41 от 08.06.2020г. по т.д. № 1592/2019г. Взел е предвид влязлата в сила присъда № 141 от 26.06.2017г. по н.о.х.д. № 1601/2017г. на Плевенски районен съд и е приел за безспорно установено, че на 03.01.2017г. Т. С. К., като водач на застрахования при ответника лек автомобил „Фолксваген Голф“, с рег. [рег.номер на МПС] , е предизвикал ПТП, при което е причинил телесни увреждания на ищеца С. А. Е..

При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил представената по делото епикриза, издадена от УМБАЛ „Д-р Г. С.“ ЕАД, заключенията на съдебно – медицинската и съдебно – психиатричната експертизи и свидетелските показания на Д. И. и Г. Г.. Съобразил е броя и вида на уврежданията – външни травматични увреждания: оток и хематом /масивно насиняване/ на клепачите на дясното око, охлузвания по лицето, кръвотечение от носа и контузия /натъртване/ на меките тъкани на левия крак, както и вътрешни травматични уреждания: черепно – мозъчна травма, изразяваща се в счупване на черепните кости /челно и челно – базално/ и тежка мозъчна контузия. Отчел е усложненията, настъпили от черепно – мозъчната травма, изразяващи се в парализа на очедвигателните мускули на дясното око, довело до отклоняване на очната ябълка навън /настрани и загуба на зрението на дясното око/слепота с едното око/, както и обстоятелството, че тези усложнения ще останат за цял живот, като не се очаква подобряване на състоянието вследствие оперативно или медикаментозно лечение. Съобразил е още получения от ищеца вследствие на черепно – мозъчната травма постконтузионен мозъчен синдром, както и обстоятелството, че това състояние продължава, при проявлението на вътрешно напрежение, повишена тревожност, главоболие, безсъние, промяна в преморбидния начин на живот, безинициативност, трудности при извършване на структурирани и целенасочени дейности, социално отдръпване и паметови нарушения. Взел е предвид липсата на категорична прогноза за развитие на клиничната картина на постконтузионния мозъчен синдром, като е изтъкнал възможността симптомите да персистират и задълбочат във времето или постепенно да отзвучат. Отчел е, че невъзратимата загуба на зрението на дясното око допринася за наличието на тревожност, вътрешно напрежение, емоционална лабилност. Взел е предвид и проведеното лечение – по отношение на черепно – мозъчната травма – болнично лечение в продължение на три дни с проведено консервативно лечение и продължаване на лечението при домашни условия, а по отношение на настъпилото усложнение – медикаментозно лечение с инжекции с нивалин и витамини, което е било без отчетлив ефект. Съобразил е изпитаните от ищеца болки и страдания – силни през първите пет – шест денонощия, средни – при следващите четири – пет седмици и слаби за още един и половина – два месеца; изпитаните неудобства в ежедневието поради липсата на зрение с дясното око; възрастта на пострадалия към момента на инцидента – 56 години; периода на възстановява от черепно – мозъчната травма – пет – шест месеца, както и икономическите условия в страната към датата на ПТП. Въз основа на тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че справедливото обезщетение възлиза на 75 000 лева. Счел е за неоснователни доводите на ответника за липсата на доказване от ищеца, че описаните увреждания и промяната в здравословното състояние са резултат от процесния пътен инцидент, като е изтъкнал приетата по делото медицинска документация, неоспореното от страните заключение на съдебно – медицинската експертиза, събраните по делото свидетелски показания, и по – конкретно тези на Г. Г., както и наличието на влязла в сила присъда, установяваща причиняването на ищеца на тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянна слепота с дясното око от централен произход /амавроза/.

Въззивният съд е приел за неоснователно и релевираното от ответника възражение за наличие на съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат. Като е съобразил заключението на авто-техническата експертиза, влязлата в сила присъда, заключението на строително – техническата експертиза и свидетелските показания на водача Т. К., решаващият съдебен състав е приел за безспорно установено, че към момента на процесното ПТП ищецът се е движел по пътното платно вдясно, като е бутал велосипед, спрямо който се е намирал от лявата страна; велосипедът е бил натоварен с различни движими вещи и се е движел в същата посока, в която се е движел и лекия автомобил; ударът между лекия автомобил и ищеца е станал в тъмната част на денонощието /около 19 часа/, при осветеност на платното за движение от светлината на автомобилни фарове на къси светлини, извън строителните граници на [населено място], на път „Радишевско шосе“, на прав пътен участък, като мястото на удара отстои на разстояние 43 метра след края на десен завой по посока [населено място]. С оглед на това апелативният съд е приел, че спрямо пострадалия са приложими разпоредбите на чл.107, т.2 от ЗДвП , § 41 от ЗР на ППЗДвП и чл.110 от ЗДвП, доколкото същият се е движил като пешеходец, бутащ велосипед извън населено място. Изложил е съображения, че поведението му е било правомерно, тъй като се е движил възможно най – близо до дясната граница на платното за движение – на разстояние от порядъка 0,60 м. – 0,90 м. на ляво от десния край на платното за движение в посока [населено място] при ширина на лентата за движение от 3 метра. Изтъкнал е, че ищецът не е имал задължение да ползва светлоотразителна жителка по смисъла на чл.80, т.1 ЗДвП, доколкото същият има качеството на пешеходец, а не на водач на велосипед. С оглед на тези съображения и при отчитане на обстоятелството, че велосипедът е имал на задния калник светлоотразител с червено стъкло, под задната част на касетата – втори светлоотразител и в страничната част на педалите – жълти светлоотразители, въззивният съд е заключил, че пострадалият не се е поставил сам в опасност, от която са възникнали вредоносните последици. В допълнение е изтъкнал, че въпросът дали водачът на МПС е имал възможност да възприеме пешеходеца е ирелевантен за преценката относно наличието на съпричиняване от ищеца, а единствено е относим към извършеното противоправно и виновно деяние от делинквента, последното установено с влязлата в сила присъда.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос е поставен в контекста на задължението на въззивния съд да обсъди възприетите от съдебната практика критерии при определяне на справедливо обезщетение. Вторият материалноправен въпрос също е относим към критериите за определяне на справедливо обезщетение, и по – конкретно към конкретната икономическа обстановка в страната към момента на увреждането. По въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД е формирана постоянна практика на ВКС – ППВС № 4 от 23.12.1968г., решение № 151 от 12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т.д. № 2979/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т.д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 93 от 23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 158 от 28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. и други, съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия. Съгласно решение № 83 от 06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 1 от 26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 66 от 03.07.2012г. по т.д. № 611/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 242 от 12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, TK, II т.о. и други, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчита и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.
При определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с броя, вида и тежестта на причинените на ищеца телесни увреждания; настъпилите усложнения вследствие черепно – мозъчната травма; обстоятелството, че усложненията ще останат завинаги и не се очаква подобряване на състоянието; полученият постконтузионен мозъчен синдром; липсата на категорична прогноза за развитие на клиничната картина на този синдром; невъзвратимата загуба на зрението на дясното око; вида и продължителността на проведеното лечение; изпитаните от ищеца болки, страдания и неудобства в ежедневието поради липсата на зрение с дясното око; възрастта на ищеца; периода на възстановяване от черепно – мозъчната травма, както и икономическите условия в страната към момента на увреждането. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. С оглед на това, доколкото е налице константна практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената от ищеца касационна жалба.
Поради това и на основание чл.287, ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на ответника не следва да бъде разглеждана.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски за защита срещу касационната жалба, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100004 от 03.02.2021г. по в.т.д. № 148/2020г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 84 от 29.05.2018г. по т.д. № 191/2017г. на Плевенски окръжен съд, търговски състав, в частта за отхвърляне на предявения от С. А. Е. против ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 75 000 лева до 100 000 лева, представляваща обезщетение за причинени от ПТП на 03.01.2017г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 21.08.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещна касационна жалба на ЗК „Лев Инс“ АД срещу решение № 100004 от 03.02.2021г. по в.т.д. № 148/2020г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 84 от 29.05.2018г. по т.д. № 191/2017г. на Плевенски окръжен съд, търговски състав, е уважен предявеният от С. А. Е. иск по чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 30 000 лева.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: