Р Е Ш Е Н И Е № 87 гр. София, 04.12.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при секретаря Ина Андонова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев дело № 4699/16г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. М. М., П. И. М. и Д. И. Ц. от [населено място] срещу въззивно решение № 886 от 30.06.16г., постановено по гр.д.№ 632/16г. на Варненския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационно основание по чл.281, т.3 ГПК. Решението е допуснато до касационен контрол при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за даване отговор на въпроса допустимо ли е ответникът по иск за признаване за установено, че учредено в негова полза право на строеж е погасено по давност, поради неупражняването му в петгодишния срок по чл.67 ЗС, да прави възражение, че праводателят на ищеца не е бил собственик на дворното място, върху което е учредено това право, при положение, че не заявява собственически права върху мястото и се позовава на валидно учредено и реализирано право на строеж от същия праводател. Ответниците по жалбата изразяват становище за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с навадените от касаторите основания, намира следното: С посоченото решение Варненският окръжен съд, действайки като въззивна инстанция, е отменил решение № 320 от 28.12.15г., постановено по гр.д.№ 1015/13г. на Провадийския районен съд в частта, с която са уважени предявените искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.67, ал.1 ЗС по отношение на [фирма]- [населено място], [фирма] – [населено място], Т. С. Т. и М. В. Т. и вместо него е отхвърлил исковете на Г. М. М., П. И. М. и Д. И. Ц. за признаване за установено, че [фирма] - [населено място], представляван от Ф. И. М., [фирма]- [населено място], представляван от Д. А. Х., както и Т. С. Т. и М. В. Т. не притежават прехвърленото им от [фирма]- [населено място] /в ликвидация/ с нот. акт № 72/95г. право на строеж в УПИ ІІІ-624,623, в кв.33 по плана на [населено място], съответно на магазин № ІІ със застроена площ от 52,39 кв.м.; магазин № І със застроена площ от 95, 87 кв.м. и магазин № ІІІ със застроена площ от 42,54 кв.м., поради погасяването му, вследствие неупражняване в петгодишен срок. Решението на районния съд в частта, с която са уважени предявените искове по отношение на [фирма]-В. /в ликвидация/ не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че посоченото дворно място е било отчуждено през 1988 г. за мероприятия по ЗТСУ/отм./, като с решение от 26.03.1992г. на кмета на [община] отчуждаването е отменено по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС по молба на бившите собственици, при условие, че същите възстановят полученото обезщетение в общ размер на 17 675, 48 лв. Тъй като по делото липсват доказателства за връщане на посочената сума, което е задължителна предпоставка решението за реституция на имота да породи своето правно действие съгласно чл.6, ал.1 от посочения реституционен закон, т.е. същото не е влязло в сила, въззивният съд е приел, че бившите собственици на имота, респ. техните наследници и праводатели на ищците не са се легитимирали като собственици на имота по реституция и не са могли да го прехвърлят на ищците чрез договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 139/13г. В обобщение е посочено, че ищците по предявените отрицателни установителни искове не са доказали наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, поради което исковете са отхвърлени. По отношение на поставения въпрос настоящият състав на ВКС намира, че ответниците по предявения иск за признаване за установено, че учредените в тяхна полза права на строеж са погасени по давност, поради неупражняването им в петгодишния срок по чл.67 ЗС не могат да оспорват наличието на реституция на имота по реда на ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС в полза на праводателите на ищците след като не заявяват собственически права върху имота и същевременно се позовават на валидно учредено и реализирано право на строеж от същите праводатели /макар и опосредено от други прехвърлителни сделки/. При липсата на спор относно наличието на валидно учредени права на строеж в полза на ответниците по иска, преценката за съществуването на правото на собственост върху имота в патримониума на праводателите на ищците е извън предмета на делото, който предопределя защитата на ответника и обуславя неговите възражения. В тази хипотеза защитата на ответниците по същество във връзка с предявения установителен иск не може да включва възражението, че праводателите на ищците не са били собственици на имота, върху който са учредени тези права, при положение че те не заявяват портивопоставими права върху този имот и в крайна сметка основават правата си на валидно учредено и реализирано в срок право на строеж от същите праводатели, каквото право те не биха могли да прехвърлят в полза на техния праводател, ако тогава не са били собственици на имота. Предвид отговора на поставения правен въпрос следва да се приеме, че въззивният съд неправилно е разгледал възражението на ответниците, че ищците в първоинстанционното производство не са собственици на дворното място, върху което е учредено правото на строеж, тъй като по делото липсват данни техните праводатели, от които имотът е бил отчужден за мероприятия по ЗТСУ /отм./ да са върнали полученото от тях парично обезщетение, което е елемент от фактическия състав на реституцията по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Това е довело до отхвърлянето на предявения иск само на това основание без обсъждане на доводите на страните и на събраните по делото доказателства по съществото на спора, а именно било ли е реализирано учреденото право на строеж в срока по чл.67 ЗС. Това налага отмяна на въззивното решение като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неговата неправилност, и връщането му на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, при което съдът следва да се съобрази с дадените с ТР № 1/11г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения относно приложението на чл.67 ЗС. С оглед изложеното и на основание чл. 293, ал.2 и 3 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Разноски в настоящото производство не следва да се присъждат – арг. чл.294, ал.2 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : О т м е н я въззивно решение № 886 от 30.06.16г., постановено по в.гр.д.№ 632/16г. на Варненския окръжен съд. В р ъ щ а делото на Варненския окръжен съд за ново разглеждане от друг състав. ПРЕДЕСДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: