4 Р Е Ш Е Н И Е № 463 София, 21 октомври 2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на единадесети октомври две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Иван Недев ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Николай Дърмонски при участието на секретаря Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 445 по описа за 2010 година. С решение № 20 от 11.01.2010 г. по внохд № 1339/09 г. Софийският градски съд потвърдил присъдата на Районния съд-гр.София, постановена по нохд № 2529/08 г., с която Р. И. Т. е осъден на основание чл.291, ал.1 НК на 1 година лишаване от свобода с отлагане изпълнението на наказанието за срок от 3 години, а на основание чл.37, ал.1, т.7 НК - лишен от право да упражнява дейността „вещо лице” за срок от 2 години. В срока по чл.421, ал.3 НПК осъденият Т. е направил искане за възобновяване на внохд № 1339/09 г. на СГС, отмяна на постановеното по него решение и връщане на делото за ново разглеждане. Претендира се наличието на всички основания по чл.348, ал.1 във връзка с чл.422, ал.1, т.5 НПК. Пред ВКС искането се поддържа от защитата на молителя. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането. Като съобрази горното и след проверка, ВКС І-во наказателно отделение установи: Искането е допустимо, а по същество – неоснователно. Защитата на осъдения възразява, че съдът не е имал основание да ангажира отговорността на Т. за престъпление по чл.291, ал.1 НК, тъй като поставената от него медицинска диагноза „ остро настъпила алкохолна интоксикация, като това състояние се явява като усложнение на тежкото алкохолно опиване”, е вярна; направеното от него предположение за „разстройство на съзнанието” не може да се инкриминира, а заключението му по въпроса за наличието на юридическия критерий – като въпрос от компетентността на съда, няма процесуална стойност. Отделно се претендира наличието на основанието по чл.339, ал.2 НПК, т.к. възраженията, свързани със съдебнопсихиатричните експертизи са останали без отговор. Възразява се, че е налице неяснота и противоречие в мотивите на въззивното решение по възражението относно чл.292, ал.1, т.2 НК. На последно място, се оспорва решението за индивидуализация на наказанието по реда на чл.54 НК. Заключението на вещото лице може да се яви невярно в две посоки: 1) когато в него неправилно (изцяло или частично) са отразени конкретните обстоятелства, които служат като основа на изводите му и 2) когато, макар тези обстоятелства да са отразени правилно, съдържащите се в него изводи са в несъответствие със съответните принципи и закономерности, поради което самото заключение се явява неправилно. Иначе казано, заключението на вещото лице е невярно по смисъла на чл.291, ал.1 НК, когато 1) отразява неистина относно фактите, на които се основава или когато 2) съдържа неправилен извод по поставения въпрос. При това неистината може да засяга цялата фактическа основа на заключението или само отделни факти, на които се позовава, респ. неправилни могат да бъдат изводите като цяло или отделни техни положения и елементи. Даденото от Т. заключение е невярно. Видно от съдебнопсихиатричната експертиза, изготвена от него на основание чл.144, ал.2, т.3 НПК, заключението се състои в това, „..че освидетелствания към момента на деянието е бил в състояние на остро настъпила алкохолна интоксикация. Това състояние се явява като усложнение на тежкото алкохолно повлияване и предполага разстройство на съзнанието. В периода предшествал алкохолната интоксикация при освидетелствания е било налице състояние на психомоторна възбуда с неадекватно агресивен характер с характеристика на усложнено опиване прераснало впоследствие в състояние на алкохолна интоксикация. Това състояние се приравнява към краткотрайното разстройство на съзнанието по смисъла на чл.33 от НК и предполага загуба на годностите на освидетелствания да разбира свойството и значението на извършеното от него и да ръководи поведението си.” Така депозираното от Т. заключение не може да се чете избирателно. Видно е, че то съдържа няколко елемента – първо, че Е. е бил в състояние на остро настъпила алкохолна интоксикация; второ – че същата е резултат (усложнение) на тежко алкохолно повлияване (усложнено опиване), и трето – че последното предполага разстройство на съзнанието по смисъла на чл.33 НК. В така цитираното не се съдържа неувереност, догадка, предположение. Достатъчно ясно личи, че според вещото лице тежкото алкохолно повлияване е условие за разстройство на съзнанието по смисъла на чл.33 НК. Вещите лица по разширената съдебнопсихиатрична експертиза обосновано и пълно са изяснили, че няма данни в резултат на настъпилата алкохолна интоксикация Е. да се е намирал в състояние на краткотрайно разстройство на съзнанието по смисъла на чл.33 НК, характерно за патологичното опиване – неустановено при освидетелствания. Решаващият съд не е имал основание да не възприеме изводите им относно видовете алкохолно опиване и разликите между тях, а именно – че в теорията и практиката на специалните им знания се различават два вида алкохолно опиване – обикновено и патологично, като усложненото е вариант на обикновеното, както и че разстройство на съзнанието се наблюдава само при патологичното опиване. В тази част заключението на цитираните вещи лица е от изключителната им компетентност и са могли да бъдат оспорени само от подсъдимия, притежаващ същата. Той обаче не е сторил това надлежно, а се е задоволил декларативно да заяви, че е изготвил заключението си въз основа на добрата клинична практика по скоро приетите европейски стандарти, които не са разкрити по източници, съдържание и пр.. На плоскостта на казаното по-горе, обстоятелството, че в определена част заключението на Т. е вярно, не предопределя несъставомерност по повдигнатото му обвинение. Възражението относно юридическият критерий на вменяемостта е неоснователно. Диспозитивът на присъдата е разширен и съдържа повече от изискуемото от закона – чл.305, ал.4 във връзка с чл.301, ал.2, т.2 НПК, а това не обуславя наличието на основанието по чл.348, ал.1, т.2 НПК. От гледна точка на преценката за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, ВКС отдавна – с ТР № 2/2002 г., е дал указания относно необходимото съдържание на диспозитива на обвинителния акт, а именно, че за да се конкретизира престъпното деяние, е достатъчно да се посочи времето и мястото на извършването му, както и неговите фактически обективни и субективни признаци, като за последните е допустимо да бъдат посочени в обобщен вид. Няма причини за по-големи изисквания към съдържанието на диспозитива на присъдата. Ето защо, от посочената гледна точка, не е задължително необходимо в диспозитива на присъдата да се съдържат обстоятелствата, предопределящи един или друг признак от обективна и/или субективна страна. Известно е, че субект на престъплението по чл.291, ал.2 НК е вещо лице. Обстоятелствата, очертаващи това качество на подсъдимия, нямат задължително място в диспозитива на присъдата. Все в тази посока, излишно, на същото място, е разкриването на съдържанието на „вменяемостта” по смисъла на чл.33, ал.1 НК (по аргумент за противното). По-важно е това, че необходимите признаци от обективна и субективна страна на инкриминирания престъпен състав са намерили израз в диспозитива на присъдата. Не е налице нарушение на изискванията по чл.339, ал.2 НПК. Изложеното по-горе сочи, че заключението на Т. е невярно в определена част на изводите му, пряко и непосредствено свързана със специалните знания из областта на съдебната психиатрия. При установената липса на патологично опиване, което не се твърди и от осъдения, незначителни различия в обсъжданите от него и вещите лица по разширената експертиза данни от делото (най-вече обясненията на освидетелствания, поначало подлежащи на критична оценка), не дават основания да се приеме, че истината по делото не е постигната. Възражението, относно възможността по чл.292, ал.2 НК е неоснователно. Видно от протокола за съдебното заседание, проведено на 26.09.2006 г. по нохд № 5158/06 г. по описа на РС-гр.София, Т., редовно призован се е явил лично и не е направил необходимото, за да реализира предоставената му от закона възможност да се отрече от своето заключение. Проведената процедура, по същото наказателно производство, по реда на глава 27 НПК, не е препятствала тази негова възможност. Не е налице явна несправедливост на наложеното наказание. Защитата на осъдения намира, че доказателствата по делото налагат извод за наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, като не се е ангажирала да очертае техния кръг. Изводът на решаващия съд за отсъствието на предпоставките на института на смекчената наказателна отговорност е правилен, въпреки лаконичността на мотивите му в тази посока. Конкретните причини за извършване на инкриминираното деяние, установени от съда по същество, не се взимат предвид от закона при определяне на престъплението по чл.291, ал.2 НК, поради което няма пречка да бъдат ценени по реда на чл.54, ал.2 НК. Обективно, поради користната им характеристика, те отегчават отговорността на дееца. Идентична оценка следва да получат и обстоятелствата, че даденото невярно заключение от Т. е послужило за обобщаващите изводи на водещия досъдебното производство и е предизвикало процесуални усложнения – по реда на чл.410а НПК (в сила до 29.04.2006 г.) дознателят е приключил досъдебното производство със заключително постановление от 27.10.2005 г. с мнение за прекратяване; а по-късно е била назначена повторна съдебнопсихиатрична експертиза за изясняване вменяемостта на обв.Евстатиев. Иначе казано, правилното осъществяване на правосъдната дейност не само е злепоставено, но и увредено. ВКС е имал повод да вземе отношение и по това, че данни за личността на дееца се съдържат и в конкретно извършеното от него престъпление, които в настоящият случай, също не я характеризират положително. Чистото съдебно минало и добрите характеристични данни, при горните констатации, обективно не съставляват която й да било от предпоставките на чл.55 НК. Определеното наказание - в рамките на предвиденото от закона, в размер на предвидения минимум, не е несъразмерно тежко и е съответно на обстоятелствата по чл.348, ал.5, т.1 НПК, поради което се явява справедливо. Казаното важи и за кумулативно предвиденото наказание. Водим от изложеното на основание чл.424 НПК ВКС, І-во наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Р. И. Т. за възобновяване на внохд № 1339/09 г. на Софийския градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: