Р Е Ш Е Н И Е № 29 гр.София , 29 март 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора от ВКП АНТОНИ ЛАКОВ като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 1315/2017г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 2 от НПК. Образувано е по касационна жалба от служебния защитник на подсъдимия Л. А. Л. срещу присъда от 27.11.2017г. по ВНОХД № 123/2017 г. по описа на Окръжен съд – гр. Монтана. С присъда № 2 от 01.02.2017 г. по НОХД № 60/2016 г. на Районен съд – гр. Лом подсъдимият Л. А. Л. е признат за виновен в това, че на 08.03.2015 г., в [населено място], отнел от владението на Ц. И. движими вещи на обща стойност от 410,72лв., без съгласието на собственика и с намерение противозаконно да ги присвои, като до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд отнетите вещи са били върнати и заместени, поради което и на основание чл. 197, т. 1, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК, е осъден на пробация с пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година с явяване и подписване пред съответния пробационен служител по настоящ адрес два пъти седмично, задължителни срещи с пробационния служител по настоящ адрес за срок от една година и безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 200 часа, в рамките на една година. Подсъдимият Л. е признат за невиновен и оправдан по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 195, ал. 1, т. 5 и т. 7 от НК – за това, че е извършил престъплението след предварителен сговор с другия подсъдим К. и в условията на повторност, в немаловажен случай. С решение от 12.05.2017 г. по ВНОХД № 28/2017 г. на Окръжен съд – гр. Монтана, образувано по въззивен протест на прокурор при районна прокуратура – гр. Лом по отношение на другия подсъдим Р. П. К., е била изменена присъдата на районния съд, като подсъдимият Л. А. Л. е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК и му е било наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на четири месеца, при първоначален общ режим. Влязлата в сила присъда е била предмет на проверка по реда на Глава тридесет и трета от НПК по искане от осъдения Л. и с решение № 410 от 09.10.2017 г. по дело № 754/2017 г. на Софийския апелативен съд, производството по ВНОХД № 28/2017 г. на Окръжен съд – гр. Монтана, е било възобновено и е отменено изцяло решението на въззивния съд, а делото – върнато за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание поради допуснато съществено процесуално нарушение. След възобновяване на делото с присъда от 27.11.2017 г. по ВНОХД № 123/2017 г. на Окръжен съд – гр. Монтана, е била отменена частично присъдата на Районен съд – гр. Лом и отново подсъдимият Л. А. Л. е бил признат за виновен за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1 от НК и му е било наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на четири месеца при първоначален общ режим. Именно тази нова присъда се обжалва по реда на чл. 346, т. 2 от НПК в настоящото касационно производство от подсъдимия Л. Л. чрез неговия служебен защитник. В жалбата се развиват доводи относно касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК за допусната явна несправедливост на наложеното наказание. Прави се и оплакване за това, че без наличие на съответен протест, въззивният съд е утежнил положението на подсъдимия. В депозираните писмени бележки пред настоящата инстанция се доразвива заявената с касационната жалба теза, че окръжният съд е постановил присъдата, с която е преквалифицирал деянието и е наложил по-тежко наказание на подсъдимия, макар по отношение на него да не е имало съответен въззивен протест. Това изтъкнато от защитата нарушение по същество ангажира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Развиват се подробно доводи за аргументация на явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Претендира се преквалифициране на деянието в такова по чл. 197, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1 от НК и налагане на наказание „пробация“ на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ от НК. Подсъдимият Л. и служебно назначеният му защитник не участват в касационното производство. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, след като намери, че подадената касационна жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна и в законоустановения срок, и след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Преди всичко следва да се очертаят пределите на касационната проверка, а те са ограничени само досежно осъждането на подсъдимия Л., което се атакува с касационната жалба. По отношение на оправдания подсъдим К. при липсата на протест присъдата не може да бъде проверявана. Следва да се отбележи, че при възобновяване на наказателното дело, което е било образувано само по искане на осъдения Л., със съдебния си акт Софийски апелативен съд недопустимо е постановил цялостна отмяна на решението но ОС – Монтана, включително и по отношение на К.. Възобновяване може да бъде постановено само по отношение на осъдения, направил искане за това, не и по отношение на други осъдени лица, за които присъдата е влязла в сила. Касационната жалба от подсъдимия Л. Л. чрез служебния му защитник е ОСНОВАТЕЛНА с оглед направеното оплакване за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. При постановяване на атакуваната въззивна присъда е допуснато съществено процесуално нарушение, което е от категорията на абсолютните, нарушаващо по съществен начин процесуалното право на защита на подсъдимия Л.. Нарушено е правилото, забраняващо влошаването на положението на подсъдимия от горната инстанция при липса на съответен протест за това (reformatio in pejus). Това нарушение е останало незабелязано от апелативния съд в производството по възобновяване на наказателното дело, където, след като е констатирал абсолютно процесуално нарушение относно формата и съдържанието на въззивния съдебен акт, е бил длъжен да съзре и посочи и другото такова, което в още по-голяма степен засяга правото на защита на подсъдимия и то по един невъзвратим начин. Независимо от този недостатък на решението за възобновяване, при новото разглеждане на делото окръжният съд е бил задължен да прецени, съобразно съдържанието на сезиращия го протест, дали е било допустимо да упражни правомощието си по чл. 336, ал. 1, т. 1 от НПК, което той е сторил с постановяване на новата въззивна присъда. Видно от съдържанието на въззивния протест (л. 2 - 3 от ВНОХД № 28/2017 г.) и след внимателния му прочит, става ясно, че в обстоятелствената му част се развиват доводи, обосноваващи недоволството на държавното обвинение от първоинстанционната присъда по отношение на двамата подсъдими, но диспозитивната му част се отнася само и единствено за другия подсъдим по делото – К., а не за настоящия жалбоподател – Л.. За да е налице „съответен протест“ с него трябва да е направено изрично искане за влошаване на положението на конкретния подсъдим. Като е постановил присъда, с която е осъдил подс. Л. за по-тежко наказуемо престъпление, за което е имало обвинение в първата инстанция, но без да е бил сезиран със съответен протест, съдържащ искане за осъждане на този подсъдим, контролираният съд е допуснал съществено процесуално нарушение. Налице е пълно игнориране на важни принципни положения, свързани с действието на забраната за влошаване положението на подсъдимия. Правилото, забраняващо „reformatio in pejus“ е особена процесуална гаранция, осигуряваща свободата на подсъдимия да обжалва присъдата чрез редовните способи за проверка на невлезли в сила съдебни актове и гарантираща спазването на изискванията за справедлив процес, при който наказателноправните норми се прилагат точно, без риск от неблагоприятни за него последици. Известно е, че въззивният съд е задължен да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, като ограниченията в правомощията му са свързани със забраната за влошаване положението на подсъдимия. Средството, което дерогира тази забрана е съответен протест на прокурора или съответна жалба от частния обвинител. Действието на забраната за влошаване на положението на подсъдимия поставя граници на въззивната проверка по отношение на правомощията, свързани с влошаване на положението на подсъдимия. Предпоставка за дерогирането ѝ е наличието на въззивна жалба и/или протест с изрично съответно искане за упражняване на някое от тези правомощия. Забраната за „reformatio in pejus“ заставя въззивният съд да упражнява правомощията си, с които се влошава положението на подсъдимия, в рамките на съответния протест и/или жалба. Поради това, съдържанието на въззивния протест или жалба, съответно на направените в тях искания, е особено важно. Важно условие за преодоляване на забраната е и искането за осъждане, направено с протеста и/или жалбата, да е съобразено с фактическите и правни рамки, очертани с обвинителния акт, въз основа на който е образувано наказателното производство. Едновременното наличие на тези две предпоставки е изрично предвидено от процесуалния закон. По своята същност обсъжданото правило представлява забрана за осъждане на оправдан подсъдим, за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление или за увеличаване на наложеното наказание и отмяна на освобождаването му от неговото изтърпяване по чл. 64 и чл. 66 от НК, от въззивния и касационен съд, или от първата инстанция, на която делото е върнато за ново разглеждане, освен ако има съответен протест на прокурора или съответна жалба на частния тъжител или частния обвинител, съдържащи изрични искания за утежняване на положението на подсъдимия. В случая, въззивната инстанция е достигнала до различни правни изводи относно деятелността на подсъдимия Л. Л. и е намерила основания за преквалифициране на деянието от такова по чл. 197, т. 1 от НК в такова по чл. 195, ал. 1, т. 7 от НК. Тази правна квалификация е била в унисон с първоначално повдигнатото с обвинителния акт обвинение, но за да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, необходимо условие е наличие на протест. Такъв протест, съдържащ искане на прокуратурата за осъждане на подсъдимия Л. по първоначално повдигнатото обвинение, не е налице, доколкото в протеста единствено се иска осъждане на другия подсъдим К.. Следователно, въззивният съд в нарушение на процесуалните правила на практика, макар да не е посочил основанието в присъдата, е упражнил правомощието си по чл. 336, ал. 1, т. 1, вр. чл. 334, т. 2 от НПК, прилагайки закон за по-тежко наказуемото престъпление, без да са били налице процесуалните предпоставки за това. Правомощието на въззивния съд по чл. 336, ал. 1, т. 1 от НПК може да бъде упражнено само при наличието на съответен протест от прокурора или съответна жалба от частния обвинител при наказателни дела от общ характер, или частния тъжител при наказателни дела от частен характер. Това изискване е изрично предвидено в нормата на чл. 336, ал. 2 от НПК и е гаранция за правото на защита на подсъдимия и не позволява неговото положение да бъде влошено при обжалване – забрана за reformatio in pejus. С протеста на прокурора или жалбата на частния обвинител следва да се иска от въззивния съд да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление при наличие на такова обвинение в първата инстанция. Само тогава въззивният протест или въззивната жалба ще бъдат съответни и забраната за влошаване на положението на обвиняемия-подсъдим може да бъде надлежно преодоляна. Именно този задължителен процесуален елемент – съответен протест, в случая е отсътвал по отношение на подсъдимия Л. Л., което прави произнасянето на въззивния съд с новата присъда след възобновяване на делото незаконосъобразно. При това процесуално развитие на делото не следва да се обсъжда правилността на приложението на материалния закон нито конкретните доводи досежно справедливостта на наложеното с новата въззивна присъда наказание на подсъдимия Л., защото не е била налице възможност да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, от това, за което е бил осъден от първата инстанция, нито да се наложи по-тежко наказание от определеното с първоинстанционната присъда. Наказанието „пробация“ с определените пробационни мерки, което е било наложено на подс. Л. с първоинстанционната присъда, не може да се разглежда като явно несправедливо, защото то в достатъчна степен отчита релевираните пред настоящата инстанция смекчаващи вината обстоятелства. Констатираното процесуално нарушение принципно изисква отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото на въззивната инстанция, но доколкото неговото отстраняване може да бъде сторено от касационната инстанция и е в полза на подсъдимия, то касационната инстанция чрез упражняване на правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК може да поправи нарушението за забраната за влошаване на положението на подсъдимия. Поради забраната за reformatio in pejus настоящата инстанция следва да измени въззивната присъда, като приложи закон за по-леко наказуемо престъпление – по чл. 197, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1 от НК и измени санкционната част, като определи по-леко по вид наказание – пробация. С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА присъда от 27.11.2017 г. по ВНОХД № 123/2017 г. по описа на Окръжен съд – гр. Монтана като преквалифицира деянието, за което подсъдимият Л. А. Л. е признат за виновен, по чл. 197, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1 от НК и определя наказание „пробация“ със следните пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от една година, с явяване и подписване пред пробационен служител по настоящ адрес два пъти седмично, „задължителни периодични срещи с пробационен служител по настоящ адрес“ за срок от една година и „безвъзмезден труд в полза на обществото“ в размер на 200 /двеста/ часа, който да бъде положен в рамките на една година. Оставя в сила присъдата в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.