Р Е Ш Е Н И Е № 97 гр. София, 21 декември 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети юни през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Николай Любенов разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 336 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 420, ал. 1 вр. чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК. Образувано е по искане на осъдения Х. А. М. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 103/2014 г. по описа на Военен съд - гр. Сливен с последваща отмяна на всички, постановени в рамките на същото съдебни актове по него в частта, касаеща се до признаването на М. за виновен в извършване на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „д“ НК и осъждането му по този текст от материалния закон и връщане на делото в досъдебната фаза за провеждането му от органи с обща компетентност. В искането се изтъква, че с решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), постановено по делото „М. срещу България (жалба № 1230/2017 г.) и станало окончателно на 28.02.2020 г. е установено нарушение на чл. 6 § 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ). Според искането това решение има съществено значение за делото в частта, с която М. е окончателно признат за виновен и е осъден. Настоява се, че в решението е критикувана ексклузивната компетентност на военните съдилища в България да съдят цивилни граждани единствено поради факта на възведено срещу тях обвинение за престъпление, извършено в съучастие с военен/военни, а се поддържа разбирането, че във всеки отделен случай подсъдността трябва да се преценява във връзка с конкретни и убедителни причини, наличието на каквито не е изследвано и установено в рамките на наказателното производство срещу М., а и самият състав на ЕСПЧ не констатира. В съдебното заседание осъденият М., редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощеният му защитник – адв. В., която поддържа искането и изложените в него съображения и моли то да бъде уважено. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на искането. Настоява, че статутът на военните съдии в България осигурява гаранции за независимост и безпристрастност, а събирането, проверката и оценката на доказателствата от тях се извършва по предвидения в НПК за всички съдилища ред. Подчертава и това, че в конкретния случай се касае за съвместна престъпна дейност на няколко лица, което изисква разглеждане на делото от един и същи съд спрямо всички. Предлага прочит на решението на ЕСПЧ, според който предвид изключителната компетентност на военните съдилища съгласно чл. 396, ал. 2 НПК „оплакването на жалбоподателя не може да промени нищо по процедурата“. Заявява мнение, че съобразно с императива на посочената разпоредба при възобновяване на делото същото ще трябва отново да бъде разгледано и решено от военен съд. От друга страна, за да е налице основанието по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК за възобновяване, е необходимо констатираното от ЕСПЧ нарушение да има съществено значение за делото, т.е. отстраняването му да доведе до съществена промяна на фактите или правото, а констатираното от ЕСПЧ нарушение се касае единствено до законодателството. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди становищата на страните и подкрепящите ги доводи във връзка с обективните данни по делото, прие за установено следното: С присъда № 5 от 08.04.2013 г., постановена по НОХД № 268/2012 г. състав на Сливенския военен съд е признал гр. л. Х. А. М. за виновен в извършване на престъпления, както следва: по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 1 вр. ал. 1 НК, за което и при условията на чл. 54 НК му е наложил наказание от пет години лишаване от свобода и по чл. 242, ал. 1, б. „д“ и б. „ж“ вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 18, ал. 1 НК, за което при условията на чл. 54 НК му е наложил наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лв. На осн. чл.23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил едно общо наказание в размера на най-тежкото от тях, а именно пет години лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, към което на осн. чл. 23, ал. 3 НК е присъединил изцяло наказанието глоба. Със същата присъда В. Н. Ч. (бивш главен старшина), гр. л. О. А. Х. (О. А. М.), гр. л. А. О. М. и гр. л. И. М. В. са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 НК и при условията на чл. 54 НК на всеки от четиримата е наложено наказание от по три години лишаване от свобода, изпълнението на което по отношение на Х., М. и В. е било отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от по пет години за всеки от тях. С тази присъда В. Ч. е признат за виновен в извършването и на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „д“ и б. „ж“ вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК и при условията на чл. 54 НК му е наложено наказание от три години и шест месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лева. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал наложените на Ч. наказания, като е определил едно общо наказание в размер на три години и шест месеца лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, като към него и на осн. чл. 23, ал. 3 НК е присъединил наказанието глоба от 20 000 лева. Все със същата присъда гр. л. А. А. З. е признат за невиновен и е оправдан по обвинението по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 НК. С присъдата е приложен чл. 59, ал. 1 НК и е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото. С решение № 37 от 30.10.2013 г. , постановено по ВНОХД № 26/2013 г. състав на Военно-апелативният съд на Република България е потвърдил така постановената присъда изцяло. В рамките на упражнен по инициатива на част от подсъдимите по делото инстанционен контрол и с решение № 225 от 15.07.2014 г. по н.д. № 184/2014 г. състав на Върховния касационен съд, трето наказателно отделение е отменил посочения въззивен акт в частта, потвърждаваща осъждането на М., Ч., Х., М. и В. и е върнал делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на апелативната инстанция с оглед отстраняване на констатирани съществени процесуални нарушения. При повторната въззивна проверка от Военно-апелативния съд, с решение № 31 от10.11.2014 г. по ВНОХД № 31І2014 г.състав на този съд е отменил първоинстанционната присъда и е върнал делото на първата инстанция. При новото разглеждане на делото и с присъда № 9 от 15.07.2015 г., постановена по НОХД № 103/2014 г. състав на Сливенския военен съд е признал гр. л. Х. А. М. за виновен в извършване на престъпления, както следва: по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 1 вр. ал. 1 НК, за което при условията на чл. 54 НК му е наложил наказание от пет години лишаване от свобода и по чл. 242, ал. 1, б. „д“ и б. „ж“ вр. чл. 20, ал. 4 вр. чл. 18, ал. 1 НК, за което при условията на чл. 54 НК му е наложил наказание от три години лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лв. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил общо и най-тежко наказание в размер на пет години лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, към което на осн. чл. 23, ал. 3 НК е присъединил изцяло наказанието глоба. С тази присъда В. Н. Ч. (бивш главен старшина), гр. л. О. А. Х. (О. А. М.), гр. л. А. О. М. и гр. л. И. М. В. са признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2, т. 2 вр. ал. 2 НК и при условията на чл. 54 НК на всеки от четиримата е наложено наказание от по три години лишаване от свобода, изпълнението на което по отношение на Х., М. и В. е било отложено на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от по пет години за всеки от тях. Със същата присъда В. Ч. е признат за виновен в извършването и на престъпление по чл. 242, ал. 1, б. „д“ и б. „ж“ вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 18, ал. 1 НК и при условията на чл. 54 НК му е наложено наказание от три години лишаване от свобода и глоба в размер на 20 000 лева. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал наложените на Ч. наказания, като е определил едно общо наказание в размер на най-тежкото сред тях, а именно три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от пет години, считано от влизането на присъдата в сила, като към него и на осн. чл. 23, ал. 3 НК е присъединил наказанието глоба от 20 000 лева. С решение № 32 от 08.02.2016 г. по ВНОХД № 28/2015 г. състав на Военно-апелативния съд е потвърдил изцяло така постановената присъда. С решение № 113 от 24.06.2016 г. по к.н.д. № 339/2016 г. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение е изменил посочения въззивен акт, като го е отменил в частта относно осъждането на всички подсъдими по чл. 321 НК, а по отношение на М. и Ч. - и по отношение на осъждането на всеки от двамата по чл. 242, ал. 1, б. „ж“ НК и е постановил оправдаване в тази част. В останалата му част въззивното решение е потвърдено. Последвало е оплакване на осъдения М. пред ЕСПЧ (жалба № 1230/17), че воденият по отношение на него процес пред военния и военно-апелативния съд в България не е отговарял на изискванията на чл. 6 § 1 ЕКПЧ, тъй като съставите на тези съдилища, включващи съответно военен съдия и двама офицери - за първоинстанционния и трима военни съдии - по отношение на въззивния, не могат да бъдат разглеждани като независими и безпристрастни, а съдебното производство по отношение на гражданско лице пред юрисдикции, състоящи се единствено от военни е само по себе си в нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ. С решението по образуваното по горепосочената жалба дело „М. срещу България“ ЕСПЧ е приел, че възраженията на жалбоподателя срещу независимостта и безпристрастността на разгледалите делото му състави на инстанционните военни съдилища в България имат обективни основания, като е налице нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ. Съдът е посочиил, че принципно Конвенцията не забранява военните съдилища да разглеждат наказателни дела срещу членове на въоръжените сили, стига да са спазени гаранциите по чл. 6 § 1 от ЕКПЧ за независимост и безпристрастност. Но предаването на цивилни лица за съдене от военен съд може да породи основателни съмнения в обективната безпристрастност на такъв съд, като в решението се акцентира върху развитието на концепцията за военните съдилища на международно ниво, препоръчваща на държавите да ограничат юрисдикцията им спрямо цивилни лица в полза на съдилищата с обща компетентност. Съдът се позовава на своята практика, според която правомощията на военните съдилища, когато съдят цивилни, не трябва да произтичат автоматично от процесуалния закон, а трябва да съществува възможност във всеки отделен случай подсъдността да се преценява въз основа на конкретни и „убедителни причини“ (M. срещу Румъния, ж. № 59892/2000; E. срещу Турция, ж. № 47533/99). Отбелязано е, че общото и абстрактно възлагане на компетентност на военните съдилища по отношение на цивилни лица може да постави тези лица в значително по-различно положение от това на гражданите, изправени пред съдилища с обща компетентност, като се стигне до различия в третирането. Отбелязано е, че делото на жалбоподателя е било подсъдно на инстанционните военни съдилища единствено защото един от съучастниците е бил военен, а не защото престъплението е имало отношение към въоръжените сили в страната или към тяхното имущество. Констатирано е отсъствието в българското законодателство на възможност за индивидуална преценка на необходимостта от разглеждане на отделното дело срещу цивилно лице от военен съд. Съдът е отбелязал, че в конкретния случай не се установява наличие на изключителни обстоятелства, които да оправдаят съденето на цивилен гражданин от военен съд. По отношение статута на военните съдии в решението е посочено, че българското законодателство предвижда за тях режим много близък до статута на съдиите от общите съдилища, а при разглеждането на делата тези съдии прилагат същите процедурни правила, важими при разглеждането на наказателните дела от съдилищата с обща компетентност. Същевременно независимостта и безпристрастността на съдиите от военните съдилища са поставени под съмнение от факта на формалната им принадлежност към военните, от факта, че получават чин и имат задължение да се подчиняват на военната дисциплина, както и от статутът на съдебните заседатели, които са офицери от действащата армия. Тези характеристики на военните съдилища не позволяват според Съда те да бъдат разглеждани като еквивалентни на общите съдилища в страната. По тези съображения ЕСПЧ е стигнал до извода, че правото на осъдения М. по чл. 6 § 1 ЕКПЧ делото му да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд е нарушено. Решението е станало окончателно на 28.02.2020 г. и съгл. чл. 46 ЕКПЧ е придобило задължителна сила за България като ответник в производството. Очевидно при това фактическо положение допустимостта на искането е извън всяко съмнение, доколкото то е подадено от легитимен от гледище на чл. 420, ал. 2 НПК субект и в установения с чл. 421, ал. 3 НПК срок. Искането е подадено в законоустановена хипотеза, като първата от предпоставките по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК за възобновяване на наказателното производство е налице - издадено е решение на ЕСПЧ, с което е установено нарушение на Конвенцията, свързано с накърняване на правата на лице относно неговото участие в приключило наказателно производство като страна – подсъдим. Това решение има съществено значение за делото предвид естеството на констатирания с него процесуален порок по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, свързан с накърняване на изискванията на чл. 10, чл. 11, ал. 2 и чл. 14, ал. 1 НПК. Във връзка с мнението на прокурора от ВКП, че за да е основание за възобновяване на наказателното производство по чл. 422, ал. 1, т. 4 НПК, констатираното с решението на ЕСПЧ нарушение трябва да е от такова естество, че отстраняването му да води до промяна във фактическите или в правните констатации на съда, следва да се отбележи, че чл. 6 § 1 ЕКПЧ поначало не гарантира правилност на изхода при решаването на делата пред националните съдилища, а единствено установява гаранции за справедливост на процеса, нарушаването на които само по себе си поставя под съмнение справедливия изход от този процес. Съображенията на прокурора, че статутът на военните съдии в България обезпечава независимостта и безпристрастността им, че в дейността си по събиране, проверка и оценка на доказателствата те се ръководят от същите процесуални правила, които прилагат съдиите от общите съдилища, а отделно от това разследването на престъпленията, извършени в условията на съучастие изисква общ процес срещу всички съучастници, не изискват отговор различен от този, който им е даден в решението на ЕСПЧ (§§ 41 - 47). Неприемливо е и мнението, че решението на ЕСПЧ не може да бъде основание за възобновяване, доколкото с него е установено несъответствие на българския национален закон с разпоредба на ЕКПЧ. Преди всичко в § 44 и в § 48 от решението е направено заключение на Съда в смисъл по-различен от съдържащия се в предложения от прокурора прочит на този акт. Констатацията на Съда е не, че оплакването на жалбоподателя пред него не би могло да промени нищо по процедурата, предвид изключителната компетентност на военните съдилища в България, произтичаща пряко от разпоредбите на чл. 396, ал. 2 НПК и чл. 411а НПК, а че оплакването му пред Върховния касационен съд в рамките на инициирания от него инстанционен контрол по приключилото наказателно производство не е могло да постигне този ефект по посочените причини. Тази констатация следва да се интерпретира в контекста на извършената от ЕСПЧ проверка за изчерпване на вътрешноправните способи за защита от страна на жалбоподателя, доколкото защитата, която Съдът дава е само субсидиарна - след като са били използвани в тази насока всички средства, които гарантира националния закон. Съгласно диспозитива на решението, обвързващ България като страна по Конвенцията, установено е нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ. Касае се за разпоредба с кардинално значение в системата на ЕКПЧ, доколкото тя прокламира едно от ръководните начала, заложени във фундамента на всяко съвременно демократично общество - върховенството на закона и особено същественото значение, което правораздаването има за утвърждаването на това начало, като подчертава средищната роля на съда при налагането и укрепването на принципа на справедливостта като общопризнат, основен принцип. Закриляното от тази разпоредба право - това на справедлив процес е по своята същност база за ефективността на останалите права по Конвенцията и протоколите към нея, защото нито едно от тях не би могло да бъде ефикасно упражнено, ако не съществува действен механизъм за съдебната му защита пред независим и безпристрастен съд. Справедливото правораздаване представлява в същността си символ на самата организирана държавна власт и фактор за налагане и запазване на реда в обществото, като гарантира равен мащаб за правните субекти и за реализацията на техните права и съдейства за изграждането на отделния човек като гражданин, имащ както волята и доверието да отстоява конституционните си права, така и съзнанието за доброволно изпълнение на правните си задължения. Затова и според практиката на ЕСПЧ правото на справедлив процес заема толкова важно място в демократичното общество, че е невъзможно да има каквито и да е ограничения в тълкуването на чл. 6 § 1 ЕКПЧ (P. срещу Франция). Ето защо отклонение от който и да е от аспектите, обезпечаващи прилагането на чл. 6 § 1 ЕКПЧ съставлява нарушение на закриляното от тази разпоредба право на справедлив съдебен процес и изправя държавата пред необходимостта да вземе мерки - комплексни и/или индивидуални за поправянето му. Ексклузивната компетентност на военните съдилища в България по отношение на цивилни граждани и липсата в действащия процесуален закон на възможност за конкретна преценка във всеки отделен случай на необходимостта делото срещу цивилно лице да бъде разгледано от военен съд е решаваща за допускането на констатирания от Съда порок и в този аспект и за крайната констатация, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ. От направения в решението на Съда коментар е очевидно, че действащият модел на българския НПК относно компетентността на военните съдилища се явява в нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ. От гледище на това решение необходимостта от промяна в законодателството ни се налага като необходим способ за неговото изпълнение. Но това е само един от аспектите на задължението на държавата като ответник в приключилото производство пред ЕСПЧ да изпълни решението на Съда. Чл. 46 § 1 ЕКПЧ задължава държавите-страни по Конвенцията да предприемат всички необходими мерки за изпълнение на окончателните решения на Съда, постановени по делата срещу тях. Една от последиците от ангажимента, произтичащ за държавата от посочената разпоредба е да изплати присъдените като обезщетение суми. Но наред с това тя е длъжна да предприеме и други мерки (индивидуални и/или генерални), за да прекрати нарушението, да поправи последиците от него, доколкото това е възможно, да възстанови положението на увредения отпреди нарушението, когато това е постижимо и когато засегнатото лице продължава да търпи последиците от това нарушение и след решението на ЕСПЧ, както и да даде задоволителни гаранции срещу повторното му допускане (V. G. T. S. (V.) срещу Швейцария, § 89; B. срещу Румъния, § 41; C. S.A. срещу Португалия; J. срещу Италия; B. срещу Полша и др.). Понастоящем от страна на нормотворческата власт в страната не са предприети мерки за постигане на законодателна промяна в изпълнение на решението на Съда. Липсата им, ако бъде последвана и от липса на съдебна реакция неминуемо ще предпостави възможност за ново сезиране на ЕСПЧ (макар и на друго основание). От друга страна, пълното бездействие на държавата (в лицето на законодателстната власт и на съдебните органи) след това решение неизбежно би довело и до утвърждаване на констатирания порок в практиката на съдилищата по други наказателни производства и методичното му повтаряне, което на свой ред би могло да предизвика повтарящо се сезиране на ЕСПЧ с този проблем с произтичащите от това последици за държавата (B. срещу Полша). Доколкото в България Конвенцията е част от вътрешното право (ратифицирана, ДВ, бр. 80/1992 г., в сила от 07.09.1992 г.) и има пряко приложение (арг. от чл. 5, ал. 4 КРБ), тълкувателното действие на решенията на ЕСПЧ е пряко, защото се използва при прилагането на разпоредбите на Конвенцията. То произвежда незабавен ефект и тъй като държавата е отговорна за нарушения на Конвенцията, извършени от всички нейни органи, то съобразяването с решенията на ЕСПЧ е задължително при всяко положение, стига това да не е в конфликт с конституционни разпоредби. А в случая решението по делото „М. срещу България“ не само не се конфронтира с разпоредбите на Конституцията, а утвърждава зададените с нея (чл. 117, ал. 2 и чл. 121, ал. 1 и ал. 2) изисквания за независимост и безпристрастност на органите на съдебната власт в страната, поради което изпълнението му би било в пълно съответствие с чл. 5, ал. 4 КРБ. В случая нито изплащането на обезщетение, нито абстрактно съществуващата възможност за законодателни изменения конкурира по някакъв начин задължението на държавата да се възстановят правата на осъдения М. в рамките на практически възможното и не го замества. Върху държавата продължава да тежи задължението да вземе мерки за възстановяване на предишното положение. Като е приел, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 ЕКПЧ, Съдът не е посочил каква трябва да е съдбата на приключилото наказателно производство, в рамките на което е допуснато това нарушение. Отстраняването му трябва да се извърши по правилата на националното законодателство, като в практиката си Съдът е посочвал, че когато лице е осъдено за престъпление в производство, проведено в нарушение на чл. 6 ЕКПЧ подходящ начин за поправяне на нарушението е повторен процес или възобновяване на производството, ако е направено такова искане (V. G. T. S. (V.) срещу Швейцария; S. срещу Италия; O. срещу Турция и др.). А в случая такова искане е налично, а българският съд в лицето на върховната съдебна инстанция има компетентност за удовлетворяването му. Действащият процесуален регламент предвижда възможност за предприемане на коригиращи по отношение на съдебното производство срещу М. пред първите две съдебни инстанции мерки за възстановяване на състоянието от преди това нарушение. Тези коригиращи действия по необходимост трябва да преминат през възобновяване на наказателното производство в частта относно обвинението срещу М. (при съобразяване на забраната за влошаване на наказателно-правното му положение). Непосредственият проблем, който изисква разрешаване, е свързан с установяване на процесуалния правен ред, по който констатираното от ЕСПЧ нарушение да бъде поправено. Възможността обвинението срещу цивилно лице за извършено в съучастие с военен престъпление да бъде разгледано от общ съд не е предвидена в действащия процесуален закон. За това при прилагане на стандарта за търсене на най-близкия процесуален ред, делото след възобновяването му в частта, касаеща се до обвинението срещу М., следва да бъде изпратено на военния прокурор за упражняване на правомощията по чл. 216, ал. 1 НПК за отделяне на материалите, отнасящи се до обвинението срещу М. и последващото им изпращане на прокурор от общата, местно компетентна по общите правила прокуратура за упражняване на правомощията по чл. 242 – 246 НПК. Не би било излишно в тази връзка да се отбележи, че върховната инстанция няма компетентност да направи сама такова възлагане в рамките на настоящото производство, защото в резултат би се стигнало до невъзможната процесуална ситуация на комбинирано прилагане в рамките на едно и също наказателно производство на различен процесуален ред за неговото разглеждане по отношение на различните съучастници – общ по отношение на една част от тях и специален – по отношение на останалите. Би поставило съда и изготвилия обвинителния акт прокурор в ситуация на процесуални отношения, оставащи извън компетентността на всеки от тези органи, доколкото е процесуално недопустимо прокурорът от Специализираната прокуратура да сезира общия първоинстанционен наказателен съд, нито общият наказателен съд може да разгледа обвинение, внесено пред него от прокурор от Специализираната прокуратура. Поради изложеното и на осн. чл. 425 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по к.н.д. № 339/2016 г. по описа на Върховния касационен съд, първо наказателно отделение, като отменя постановеното по него решение №113 от 24.06.2016 г., както и решение № 32 от 08.02.2016 г. на Военно-апелативния съд на Република България по ВНОХД №28/2015 г. и потвърдената с него присъда № 9 от 15.07.2015 г. на Сливенския военен съд, постановена по НОХД №103/2014 г., в частта, с която Х. А. М. е признат за виновен и е осъден за престъпление по чл.242, ал.1, б. "д" вр. чл.20, ал.4 вр. чл. 18, ал.1 НК. ВРЪЩА делото на Военноокръжна прокуратура - гр. Сливен за изпълнение на указаното в мотивната част на настоящото решение. Решението е окончателно. Препис от него да се изпрати на осъдения. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.