Р Е Ш Е Н И Е № 295 гр. София, 21 декември 2016 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 1196 по описа за 2016 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. И. Г. срещу нова въззивна присъда на Сливенски окръжен съд № 5 от 26.09.2016 г, по ВНОХД № 406/16, с която е отменена оправдателна присъда на Сливенски районен съд № 136 от 12.07.2016 г, по НОХД № 960/16, и жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 13.02.2016 г в [населено място], е управлявал МПС, без да притежава свидетелство за управление, в едногодишен срок от наказването му по административен ред за същото деяние, с оглед на което и на основание чл. 343 в, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 58 а, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на три месеца „лишаване от свобода”, което да бъде изтърпяно чрез настаняване в затворническо общежитие от закрит тип, при първоначален „строг” режим, и, на основание чл. 68, ал.1 НК, е приведено в изпълнение наказанието девет месеца „лишаване от свобода”, наложено по НОХД № 624/13 по описа на Сливенски районен съд, което да бъде изтърпяно чрез настаняване в затворническо общежитие от закрит тип, при „строг” режим. С жалбата се релевират всички касационни основания. Твърди се, че осъждането не почива на надлежна доказателствена основа, че въззивният съд не е анализирал доказателствата съобразно процесуалните изисквания, че е достигнал до неправилни доказателствени изводи, че е допуснато нарушение на материалния закон, че осъждането влиза в противоречие с правилото „не два пъти за същото” / ТР № 3 от 22.12.2015 г, ОСНК ВКС /, че за деянието, санкционирано с НП № 14-[ЕГН] от 27.08.2014 г на ОДМВР, Сливен, е реализирана и административно-наказателна, и наказателна отговорност по НОХД № 178/15 по описа на Районен съд, Карнобат, че е приложим чл. 9, ал. 2 НК, че наложеното наказание е завишено и оттам, явно несправедливо. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния акт и оправдаване на жалбоподателя или за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на ВКС жалбоподателят или негов представител не вземат участие и не изразяват становище по жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Процесуалният развой на делото е следният: По внесения в Сливенски районен съд обвинителен акт за престъпление по чл. 343 в, ал. 2 НК е образувано НОХД № 272/16, по което е постановена присъда № 44 от 11.03.2016 г, с която подсъдимият е признат за виновен и му е наложено наказание три месеца „лишаване от свобода”, настаняване в затворническо заведение от закрит тип, при „строг” режим, с приложение на чл. 68 НК, касаещо наказанието девет месеца „лишаване от свобода”, наложено по НОХД № 624/13 по описа на Сливенски районен съд, което да бъде изтърпяно в затворническо общежитие от закрит тип, при „строг” режим. Производството е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие по Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. По жалба на подсъдимия е образувано ВНОХД № 196/16 по описа на Сливенски окръжен съд, по което е постановено въззивно решение № 38 от 15.06.2016 г, с което е отменена присъда № 44 от 11.03.2016 г, по НОХД № 272/16, и делото е върнато за ново разглеждане на първата инстанция. Въззивният съд е констатирал, че при провеждане на съкратеното съдебно следствие е допуснато съществено процесуално нарушение и е указал на първата инстанция при новото разглеждане на делото то / нарушението / да бъде отстранено. При новото разглеждане е образувано НОХД № 960/16 по описа на Сливенски районен съд, по което е постановена присъда № 136 от 12.07.2016 г, с която подсъдимият е признат за невинен и е оправдан, по съображения, че е налице хипотезата „ne bis in idem” / „не два пъти за същото” /. По протест на прокурора делото е постъпило в Сливенски окръжен съд, където е разгледано като ВНОХД № 406/16, по което е постановено решението, предмет на настоящия касационен контрол. Производството пред първата инстанция по НОХД № 960/16 по описа на Сливенски районен съд е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. То е проведено при спазване на процесуалните изисквания, като е отстранено нарушението, допуснато при първото разглеждане на делото в Сливенски районен съд. Подсъдимият е заявил, че признава фактите, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласява да не се събират доказателства за тези факти, а да се ползват събраните от досъдебното производство. В този случай, съдът решава делото в рамките на фактическите обстоятелства, обхванати от признанието, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт. Вярно е, че при едни и същи фактически положения двете съдебни инстанции са извели различни правни изводи, но това е разбираемо, тъй като двата съдебни състава / на първата инстанция и на въззивната такава / са направили противоположни заключения относно наличието, респективно, липсата на съставомерност на инкриминираното деяние, което произтича от правомощието на съдебния състав суверенно да прецени как да приложи материалния закон. Неоснователно е възражението на защитата, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение при анализа на доказателствата. При хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, нито първата инстанция, нито въззивната такава, могат да приемат фактически положения, несъвместими с признатите факти. Спецификата на процедурата предполага да бъдат приети за установени фактите, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт. Затова не е необходимо да бъде проведен доказателствен анализ, въз основа на който да се формира вътрешното убеждение по релевантните факти, тъй като за такива се приемат фактите по обвинителния акт. Поради изложеното, въззивната инстанция не дължи самостоятелен доказателствен анализ, а в доказателствен аспект дължи единствено проверка на правилността на извода, направен от първата инстанция, че признанието по чл. 371, т. 2 НПК се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство. По настоящето дело, процедурата по Гл. 27 НПК е проведена законосъобразно, а въззивната инстанция не е допуснала нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. В посочената хипотеза, липсва необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. ВКС намира, че не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Въззивният съд е приел, че са налице основанията за реализиране на наказателната отговорност на жалбоподателя за инкриминираното деяние по чл. 343 в, ал. 2 НК, който извод е правилен и се споделя от настоящата инстанция. Не е налице хипотезата „ne bis in idem”, която би възникнала, ако за едно и също деяние, спрямо жалбоподателя е реализирана както административно-наказателна отговорност, така и наказателна такава. В тази насока, от значение е следното: Със споразумението, одобрено по НОХД № 178/15 по описа на Районен съд, Карнобат, е реализирана наказателната отговорност на жалбоподателя за престъпление по чл. 343 в, ал. 2 НК, за деяние, извършено на 15.05.2015 г. То / деянието / е осъществено в едногодишен срок от наказването на дееца по административен ред, за управление на МПС без съответно свидетелство, предмет на санкционирането му с НП № 14-1670-000774 от 27.08.2014 г, влязло в сила на 20.02.2015 г. За извършеното на 15.05.2015 г е реализирана само един вид отговорност: наказателна. Спазено е правилото „не два пъти за същото”, тъй като за деянието от 15.05.2015 г, няма данни да е ангажирана и административно-наказателна отговорност. Това правило обаче не намира приложение, ако в едногодишния срок от влизане в сила на НП от 27.08.2014 г, бъде извършено друго деяние от същия вид. Практически са възможни различни хипотези. Ако преди изтичането на едногодишния срок, е извършено едно деяние, съставът би бил осъществен еднократно. Ако бъдат извършени две или повече деяния, би имало „продължавано престъпление” по чл. 26 НК или „съвкупност от престъпления” по чл. 23 НК. Във всички случаи, ако бъде реализирана наказателна отговорност, това би било пречка да бъде ангажирана административно-наказателна такава / за същото деяние, спрямо същото лице /. По настоящето дело, в едногодишния срок от влизане в сила на цитираното НП от 27.08.2014 г, подсъдимият е осъществил деянието от 13.02.2016 г, съставляващо престъпление по чл. 343 в, ал. 2 НК. От материалите по делото е видно, че за това деяние той не е понесъл административно-наказателна отговорност, тъй като актът за административно нарушение е докладван в прокуратурата, която е започнала наказателно преследване. Неправилно е разбирането на защитата, че е допуснато нарушение на правилото „не два пъти за същото”, произтичащо от реализирането на наказателна отговорност по НОХД № 178/15 по описа на Районен съд, Карнобат, паралелно с административно-наказателната, по повод на която е издадено НП от 27.08.2014 г. Това е така, защото предмет на тези производства са различни деяния, извършени от едно и също лице. Наказателното постановление е издадено за това, че на 27.07.2014 г, деецът е управлявал моторно превозно средство без да притежава надлежно свидетелство, за което му е наложена глоба по административен ред. Влязлата в сила присъда по НОХД № 178/15 по описа на Районен съд, Карнобат, е за престъпление по чл. 343 в, ал. 2 НК, за това, че деецът е управлявал МПС в едногодишен срок от влизане в сила на НП от 27.08.2014 г. Липсва идентичност на деянието, квалифицирано като нарушение по ЗДП, предмет на цитираното НП, и деянието, съставляващо престъпление по чл. 343 в, ал. 2 НК, тъй като е различен кръгът от фактически обстоятелства, имащи значение за съответната правна квалификация. Престъплението по посочения текст включва следните елементи от обективна страна: първо, влязъл в сила акт, с който деецът е наказан по административен ред за управление на МПС без съответно свидетелство, второ, изтичането на определен от закона срок / едногодишен срок, считано от влизане в сила на акта, с който деецът е наказан по административен ред, за управление на МПС без свидетелство за управление /, и трето, управление на моторно превозно средство без необходимата правоспособност, осъществено в указания едногодишен срок. Нормата на чл. 343 в, ал. 2 НК санкционира поведение на неправоспособен водач, спрямо когото вече е употребена административно-наказателна принуда, която не е оказала достатъчен ефект спрямо нарушителя, и той в едногодишен срок от наказването му по административен ред, отново управлява МПС, без да разполага със съответна правоспособност. На следващо място, неоснователно е възражението на защитата, че, в случая, с оглед впоследствие придобитата правоспособност, деянието се отличава с явно незначителна степен на обществена опасност. Инкриминираното деяние разкрива завишена степен на обществена опасност, тъй като управлението на МПС от неправоспособен водач създава предпоставки за транспортно произшествие, от което могат да настъпят и съставомерни последици. От друга страна, завишена е степента на обществена опасност на дееца, който е с обременено съдебно минало, осъждан е за престъпления срещу транспорта / по чл. 343 б, ал. 1 НК и по чл. 343 в, ал. 2 НК /, и многократно е санкциониран по административен ред за нарушения на правилата за движение. Обстоятелството, че жалбоподателят е придобил правоспособност, макар и след деянието, не би могло самостоятелно да обуслови приложението на чл. 9, ал. 2, а има характер на смекчаващо обстоятелство и правилно е оценено като такова. Ето защо, верен е изводът на въззивната инстанция, че деянието съставлява престъпление по чл. 343 в, ал. 2 НК, а нормата на чл. 9, ал. 2 НК не може да намери приложение. Законосъобразно е произнасянето по чл. 68 НК, произтичащо от обстоятелството, че деянието, предмет на настоящето наказателно производство, е извършено в изпитателния срок на осъждането по НОХД № 624/13 по описа на Сливенски районен съд, по което е наложено наказание девет месеца „лишаване от свобода”. Не може да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя за оправдаването му от настоящата инстанция, тъй като липсва такава процесуална възможност. Това е така, защото оправдаването на дееца от ВКС е възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице / деецът не е осъден за деяние, което не съставлява престъпление /. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е отбелязал, че е обвързан от „забраната да бъде влошено положението на жалбоподателя”, с оглед на което е определил наказанието при условията на чл. 58 а, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, в размера, в който то е определено от съда при първото разглеждане на делото от първата инстанция. Прието е, че многобройните смекчаващи обстоятелства са: полученото след деянието свидетелство за управление на МПС, изразеното критично отношение към стореното, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина на досъдебното производство. На подсъдимия е определено минималното възможно наказание: три месеца „лишаване от свобода”, а при тази хипотеза, липсва процесуална възможност за по-нататъшното му смекчаване. Ето защо, искането на жалбоподателя в тази насока не може да бъде удовлетворено. С оглед на изложеното, жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА нова въззивна присъда на Сливенски окръжен съд № 5 от 26.09.2016 г, по ВНОХД № 406/16. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: