О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 184 гр.София, 05.04.2022 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми март през две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1086 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от С. Т. Г., чрез адв. П. К., против решение № 1517/22.12.2020г. по гр.д. № 2696/2020г. на Софийски апелативен съд в частта, с което е потвърдено решение № 4538/05.07.2017 г. по гр.д. № 31/2016г. на Софийски градски съд, за отхвърляне на иска на касатора с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ срещу ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на разликата над 40 000лв. до претендираните 80 000лв., която сума представлява застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди- болки и страдания от травматични увреждания, в резултат на ПТП на 04.12.2014г., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД оспорва основателността на подадената касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Третото лице помагач „ДЗИ Общо застраховане“АД не е подало писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че касаторът е пострадал при пътен инцидент на 04.12.2014г. в резултат на поведение на водача на МПС, който е нарушил правилата за движение по пътищата. Налице е била валидна застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите за процесния автомобил. Относно размера на обезщетението за претърпените от пострадалото лице вреди въззивният съд е съобразил множество обстоятелства. Съставът на апелативния съд е отчел, че пострадалото лице е било в трудоспособна възраст – на 41г., като преди ПТП е работил като пътен полицай, а понастоящем е бил преместен на по-лека длъжност в полицията. Преценил е вида и степента на получените увреждания: съчетана травма – глава, гърди, корем със сътоветните детайлни проявления, включително съобразно свидетелските показания е било обсъдено и счупването на зъби. САС е съобразил получената фрактура на долна челюст и поставената метална фиксация, както и фактът, че пострадалият не е могъл да се храни пълноценно, поради което значително е отслабнал. Посочил е, че общият възстановителен период е продължил 5 месеца, както и необходимостта през него да бъде обслужван в битов план. Отчетена е била промяната в обичайното поведение на касатора – станал изнервен и избухлив, по-импулсивен. Въззивната инстанция е съобразила и продължаващите болки при застудяване на времето. В заключение и след преценка на социално-икономическите условия в страната към датата на инцидента, САС е счел, че справедливо би се явило обезщетение за неимуществените вреди в размер на 40 000лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират множество правни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни увреждания, в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и последици и търпени болки от пострадалия и настъпили неудобства и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? /обобщени въпроси под №1.2 в изложението/; 3/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите, или е досттъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение?; 4/ За да се гарантира правилното приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС №4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точна преценка на значението на всяко от тях спрямо справедливото обезщетение, а не само да изброява уврежданията?; 5/Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Липсата на каквито и да е изложени съображения относно лимитите, показващо пълното му игнориране, води ли до неправилно приложение на принципа на справедливост при условията на пряк иск; нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по – нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по–нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия и с общественото възприемане на справедливостта на този етап? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по–нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащият лимит?; 6/Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка, длъжен ли е обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 7/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно пар.27 ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; 8/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по – големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по – пълно компенсиране на вредите?; 9/Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; релевантни ли са за критерии по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане? Допълнително соченото основание за достъп до касация е това по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС и ВС – ППВС № 4/1968 г., ППВС № 4/1961г., ППВС № 5/1969 г., ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКСТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 998/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 124/11.11.2010 г. по т.д. № 708/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 23/23.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т.о. и много други. По отношение на въпроси № 5-8 вкл. се въвежда и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи се и наличието на хипотезата на „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че в своята съвкупност, независимо от нюансирането им, поставените от касатора правни въпроси засягат критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се яви то справедливо съгласно чл.52 ЗЗД и как те следва да се обсъдят от съда. Предвид задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г., ППВС № 2/1984 г., ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г., понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат на деликта, е необходимо да се отчете: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата около това, допълнителното влошаване на здравето и др., възрастта на пострадалия, общественото му положение. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В случая, въззивният съд в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като е разгледал всяко едно от тях поотделно, включително е изследвал тежестта и вида на уврежданията и как в цялост те са се отразили върху физическото и психическо здраве на касатора, върху неговия емоционален и социален живот; общественото му положение преди ПТП и след него; редицата неудобства, през които е преминал в процеса на възстановяване. Доколкото последиците от физическите увреждания изискват установяването им със специални знания, изрично САС се е позовал на заключението на вещото лице по СМЕ, за да извърши анализ на вида и интензитета на търпените болки, като е съпоставил тези доказателства със събраните показания на разпитаната свидетелка. Съдът е отчел и икономическата конюнктура в страната към датата на деликта, в тази връзка съобразявайки и основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. В постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – този на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. Несъгласието на касатора с фактическите изводи на съда представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано в производството по чл.288 ГПК. Следва да се има предвид, че позоваването на съдебна практика на въззивна инстанция във фазата по чл.288 ГПК по казуси относно аналогични увреждания е ирелевантно за производството пред ВКС. Така цитираните актове не формират практика – задължителна и обективирана в решения по чл.290 ГПК, като само последната е визирана сред допълнителните основания за селектиране на касационната жалба. Освен това в тях са дадени разрешения по приложението на чл.52 ЗЗД, които се основават на констатираните конкретни и специфични за казуса обстоятелства, които не са идентични с процесния случай – време на настъпване на деликта /променени социално-икономически условия/, продължителност на възстановителния период, възраст на пострадалия, доказаност на конкретни болки и страдания. Всеки конкретен случай е зависим от обхвата на твърдените и доказани вреди, не само по вид, но и по съдържание, и обусловен от личността на пострадалия, претендиращ обезщетението, от собствената му устойчивост, адаптивност към вредата и възможност за преодоляване. Не е налице и сочената предпоставка „очевидна неправилност“ за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. В случая, очевидната неправилност е обоснована с доводи за очевидно несъответствие на фактическите изводи на съда с установените по делото доказателства и факти, дължащо се на погрешно формиране на вътрешното убеждение на съда. Същите не са от категорията на особено тежките пороци; отъждествени са с необосноваността по чл.281, т.3 ГПК и касаят извършването на проверка по същество на обжалвания акт. Въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства и е съобразил съдебната практика на ВКС относно критериите при определяне на справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, като е формирал изводите си при спазване на правилата на формалната логика и при липса на нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1517/22.12.2020г. по гр.д. № 2696/2020г. на Софийски апелативен съд, в обжалваната част. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: