Р Е Ш Е Н И Е № 110 гр. София, 23 май 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ЦЕКОВА и с участието на прокурор К. ИВАНОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 279/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на адв. С., защитник на подсъдимия Р. Д. Д., срещу решение № 492 на Софийския апелативен съд, VІ състав от 27.12.2013 г., постановено по ВНОХД № 1097/2013 г. по описа на същия съд. В касационната жалба е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложените на подсъдимия Р. Д. наказания. Защитникът е изложил съображения, че с решението си въззивният съд неправилно е потвърдил първоинстанционната присъда на Софийския окръжен съд по НОХД № 679/2012 г., с която по отношение на подсъдимия Д. при условията на чл. 54 от НК са били наложени наказания една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип и три години лишаване от право да управлява моторно превозно средство за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. Не били налице основания за отказ да се приложи института на условното осъждане, като съдебните инстанции не отчели достатъчно обективно конкретната обстановка на пътнотранспортното произшествие и степента на вината на подсъдимия. Съгласно възприетия механизъм на произшествието, водачът Д. нямал никаква видимост към мястото на инцидента поради храстите от дясната страна на пътя и габаритите на движещия се пред него ван „Мазда”. Подсъдимият обективно не могъл да възприеме обстоятелствата, станали причина за рязкото спиране на движещия се пред него автомобил. Решавайки да го заобиколи, той пресякъл непрекъснатата линия „М 1” и навлязъл в насрещната лента за движение. Забелязвайки оттам пострадалото дете, подсъдимият незабавно реагирал за аварийно спиране, но ударът е попаднал в опасната зона за спиране и от техническа гледна точка бил непредотвратим дори и при движение с по-ниска скорост. В случая имало висока степен на съпричиняване на вредоносния резултат, който факт не бил коментиран от съдебните състави. Макар че от деянието пострадало малолетно дете, нарушени били установените от чл. 114 от ЗДвП императивни забрани за пешеходците. От доказателствата по делото по категоричен начин било установено, че детето било оставено без родителски контрол, като без да спира, тичайки, навлязло в дясната лента за движение. Тези конкретни обстоятелства по делото не били взети предвид при индивидуализацията на наказанията, поради което те се явявали несправедливи и несъобразени с конкретната обществена опасност на деянието. Не били налице и данни за завишена степен на обществена опасност на подсъдимия Д. предвид наложените му по административен ред наказания за нарушения на ЗДвП. Само едно от тях било свързано със сигурността на движението – неспазване на предимство, който факт не можел да характеризира водача като „некоректен водач”, който трайно не зачитал законовите изисквания. По тези съображения защитникът на жалбоподателя Р. Д. моли ВКС да измени решението на САС, като отложи на основание чл. 66, ал. 1 от НК наложеното по отношение на подсъдимия наказание лишаване от свобода и намали срока на лишаването от право да управлява МПС. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Д. и неговия защитник поддържат касационната жалба и отправените с нея искания. Частните обвинители Д. Т. и Ц. Т., редовно призовани, не се явяват и не изразяват лично становище по жалбата. Техните повереници адв. Д. (за частната обвинителка Д. Т.) и адв. Б. (за частния обвинител Ц. Т.) пледират, че атакуваното решение е законосъобразно и справедливо и предлагат на съда да го потвърди. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 25 от 26.09.2013 г., постановена по НОХД № 679/2012 г., Софийският окръжен съд, НО, І състав, е признал подсъдимия Р. Д. Д. за виновен в това, че на 15.06.2012 г. в с.И., община Св., при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „А.”, модел ..., рег. [рег.номер на МПС] – е нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1, изр. 1 от ППЗДвП, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на Н. Ц. Т., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 2, ал. 2, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 59, ал. 1 и чл. 61, т. 3, вр. чл. 57, ал. 1 от ЗИНЗС съдът е постановил наложеното наказание лишаване от свобода да бъде изтърпяно ефективно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия Д. от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски. По жалба на подсъдимия Д. и неговия защитник срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 1097/2013 г. по описа на САС, НО, VІ състав, като с решение № 492 от 27.12.2013 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд. Решението на САС е съобщено на защитника на подсъдимия Д. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 09.01.2014 г. Неговата касационна жалба е подадена на 16.01.2014 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия Р. Д. Д. е основателна. Единственото оплакване на касатора е за явна несправедливост на наложените на подсъдимия Д. наказания, мотивирано в контекста на критериите, установени от разпоредбите на чл. 348, ал. 5, т. 1 и т. 2 от НПК. По отношение на индивидуализацията на отговорността, която подсъдимият следва да понесе за извършеното деяние, въззивната инстанция изцяло е споделила преценката на първоинстанционния съд, който с присъдата си е отмерил спрямо дееца наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца при ефективно изтърпяване, както и наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. Видно от аргументацията на въззивното решение (стр. 11 – стр. 12), въззивният съд е приел като смекчаващи обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия, дадените от него обяснения, допринесли за разкриването на обективната истина и изразеното от него съжаление за случилото се, а като отегчаващи е отчел високата обществена опасност на деянието и дееца, изводими от обстоятелствата, че деянието е било извършено в населено място при позната на подсъдимия обстановка, безотговорното му поведение, демонстрирано с движението му с превишена скорост и безпричинното му навлизане в насрещната лента за движение, малолетието на пострадалия Н. Т. и недисциплинираността на подсъдимия като водач на МПС, очертана от няколкократното му санкциониране за нарушения на ЗДвП по административен ред. Настоящият съдебен състав се съгласява със залегналите в касационната жалба доводи, че кумулативно наложените на подсъдимия наказания лишаване от свобода и лишаване от правоуправление са завишени по размер, а прилагането на условното осъждане е неправилно отказано. Сам въззивният съд е отразил на стр. 13 от атакуваното решение, че „отговорността на дееца всякога следва прецизно да съответства на степента на обществена опасност на конкретното деяние и на конкретния деец, като съдът е длъжен да отчете всички индивидуализиращи особености на случая”. Описаните в съдебния акт характеристики на деянието обаче неправилно са интерпретирани като завишаващи обществената му опасност. Установената от съдебните инстанции фактология разкрива следната специфика на конкретното произшествие: На 15.06.2012 г. подсъдимият Р. Д. управлявал лек автомобил „Ауди”, модел 80, рег. [рег.номер на МПС] , в с.И., община Св., по [улица]в посока [населено място], като се движел със скорост около 60 км/ч. Пред него в същата посока пътувал лек автомобил „М.”, модел „Пр.” с водач св. Г. К.. От дясната страна на пътя, считано за посоката към [населено място], над [улица], имало търговски обект – магазин, построен върху бетонна площадка, ограничена с покрита с храсти подпорна бетонна стена с височина 2.50 м. От магазина до пътя се стигало по бетонни стълби, оформени в стената. От магазина излезли св. Д. Т. и двете й деца – четиригодишният пострадал Н. Т. и по-голямото му братче, като започнали да се спускат по стълбите. Пострадалият се затичал напред, насочил се към платното за движение и започнал да го пресича тичешком перпендикулярно отдясно-наляво, считано за посоката на движещите се по дясната лента превозни средства. Св. Г. К. възприел бягащото дете и задействал спирачната система на автомобила си, като успял да спре на 3-4 м. от мястото на навлизане на детето в дясната лента за движение. Движещият се зад него подсъдим Р. Д. предприел заобикаляне на спрялата пред него кола на св. К., като навлязъл в лентата за движение в противоположна посока, пресичайки единичната непрекъсната линия М1, разделяща лентите за движение във всяка посока. По време на заобикалянето, от разстояние 27-29 м., той забелязал пресичащото дете, което междувременно успяло да премине дясната лента за движение и навлязло в лявата. Подсъдимият незабавно предприел аварийно спиране, но ударил пострадалия с дясната част на колата си, като сблъсъкът настъпил в опасната зона за спиране на автомобила. От получените при катастрофата тежки увреждания детето починало. Така приетите факти и обстоятелства не обуславят извод за драстични особености на извършеното от подсъдимия Д. деяние, надхвърлящи обичайната обществена опасност на транспортните престъпления. Липсват данни за множество допуснати от водача нарушения на правилата за движение, както и за квалифициращи деянието обстоятелства. Сами по себе си фактите, че произшествието е настъпило в населено място, в район, където подсъдимият живеел, не са от естество да обосноват извънредни „безотговорност” (стр. 12 от въззивното решение) и „безразсъдност” (стр. 9 от мотивите на първоинстанционната присъда), придадени от съдебните инстанции на поведението на подсъдимия. Зоната на произшествието не е била обозначена с предупредителни знаци, повишаващи изискванията към водача, който в такива случаи е задължен да очаква маркираната със знака скрита, непроявена на пътната панорама, опасност за движението. В обстоятелствената част на обвинителния акт липсват твърдения за наличие на пешеходна пътека (към момента на деянието на пътното платно не е личала напречна пътна маркировка), на пътен знак за пешеходна пътека, нито на спирка. (Според приетите от съдилищата факти, от лявата част на пътното платно в близост до мястото на сблъсъка действително е била ситуирана спирка, но към момента на деянието на нея и в близост до нея не е имало спряло, спиращо или потеглящо пътно превозно средство). Скоростта, с която се е движел подсъдимият – 60 км/ч. – не е надвишавала значително нормативно разрешената скорост от 50 км/ч. При това, в конкретния казус нарушението на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП не е имало решаващо значение за настъпването на произшествието. Макар фаталният сблъсък да е бил реализиран при съчетаното действие на допуснатите от водача нарушения по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и на чл. 63, ал. 2, т. 1, изр. 1 от ППЗДвП, в случая съществено е било второто нарушение. Въз основа на заключението на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза по задача ІІІ (л. 96 – л. 98 от досъдебното производство) съдебните състави са приели, че и при скорост на движение от 50 км/ч. е имало вероятност за настъпване на удара, като в този случай тялото на пострадалия пешеходец е щяло да бъде засегнато с крайната външна част на лявото странично огледало за обратно виждане на автомобила. Основна причина за тежкото транспортно произшествие е било предприетото от подсъдимия Д. заобикаляне на спрелия автомобил на св. К., при което е била нарушена забраната на чл. 63, ал. 2, т. 1, изр. 1 от ППЗДвП за пресичане на единичната непрекъсната линия М1. С оглед разположението си на пътното платно, движещият се пред колата на подсъдимия св. К. е имал достатъчна видимост към площадката пред магазина и намиращите се там две деца, които се дърпали, възприел е отскубването на пострадалия Н. Т. („по-малкото дете”), озоваването му в зоната на банкета, а впоследствие – и рязкото му навлизане тичешком в дясната лента за движение, като е успял своевременно да спре съгласно задълженията си по чл. 117 от ЗДвП. За разлика от него, движещият се отзад подсъдим Д. не е могъл да възприеме застрашаващото безопасността на движението поведение на пострадалото дете. Съгласно отговора на задача VІІ от кредитираното от предходните съдебни състави заключение на автотехническата експертиза от 31.07.2012 г. (л. 73 от досъдебното производство), с оглед ръста на детето – 1.20 м., размерите на движещия се пред колата на подсъдимия лек автомобил „М.”, модел „Пр.” – с височина 1.50 м., храстите и високата трева, закриващи стълбите на магазина и банкета, по които е преминало детето преди пресичането, директната видимост на подсъдимия към местонахождението на пострадалото дете е била ограничавана в различни местоположения един спрямо друг, спрямо платното за движение на двата автомобила и спрямо моментното местонахождение на детето. Поради тези особености на обстановката експертите не са могли да определят дали подсъдимият Д. е имал реална възможност да забележи наличието на дете в зоната на десния банкет, а са приели, че пряката видимост на водача към детето е била разкрита на разстояние 27 – 29 м. преди мястото на удара, който момент съвпадал с момента на реално реагиране за аварийно спиране от негова страна (в по-късен момент, едва при заобикалянето на колата на св. К.). При отсъствието на обективна възможност да забележи своевременно детето в зоната на банкета, както и при навлизането му в дясната лента за движение, подсъдимият логично не е имал яснота и относно причината за спиране на св. К.. Затова последващото му поведение – решението да заобиколи спрелия автомобил на св. К., вместо да спре зад него, дори и с риск да го удари, е резултат от погрешната му преценка на пътната ситуация, а не безотговорна и безпричинна проява, както неправилно е счел въззивният съд (л. 12 от решението). Тази грешна преценка на водача е основание за ангажирането на наказателната му отговорност за осъщественото от него нарушение чл. 63, ал. 2, т. 1, изр. 1 от ППЗДвП, в резултат на което е настъпил тежкият съставомерен резултат, като не води до допълнително отегчаване на наказателноправното му положение. Особена тежест на разглеждания случай не може да бъде изведена и от обстоятелството, че от деянието е пострадало малолетно дете. Без съмнение, извършването на престъпление спрямо малолетно лице (когато не е съставомерен признак на престъплението) поначало завишава съществено степента на обществена опасност на деянието, а и във висока степен характеризира отрицателно личността на дееца. Това принципно положение намира приложение, само ако възрастта на пострадалото лице се обхваща от представното съдържание на извършителя. Правилата за движение по пътищата регламентират особена, засилена закрила на здравето и живота на децата (чл. 116 – чл. 118 от ЗДвП). Наличието на деца на пътя или в близост до него представлява състояние на интензивна опасност за водачите, които следва да се подготвят за внезапно застрашаващо изменение на пътната обстановка поради присъщата на тази група пешеходци намалена способност правилно да възприемат и реагират на опасностите при движението. Правилата за специалната закрила на малолетните лица имат действие, когато детето е било възприето или обективно е могло да бъде възприето от водача извън опасната зона за спиране на превозното средство. В разглеждания случай по делото не е направен такъв извод. Тъкмо защото спецификата на конкретната пътно-транспортна обстановка обективно не е позволявала на водача да възприеме в по-ранен момент (преди заобикалянето на автомобила на св. К.) местонахождението на детето на банкета, а впоследствие и навлизането му в лентата за движение, по отношение на подсъдимия Д. не е било предявено обвинение за по-тежкото нарушение на чл. 117 от ЗДвП, а отговорността му е потърсена на плоскостта на нарушенията по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1, изр. 1 от ППЗДвП. Съставомерният резултат действително притежава много трагични и дълбоки емоционални измерения, когато е причинена смърт на дете. След като обаче фактът на малолетието на пострадалия обективно не е могъл да бъде своевременно отразен в представното съдържание на дееца, това обстоятелство не може да бъде третирано като отегчаващо отговорността му. Настоящата инстанция намира, че въззивният съд е надценил значението на наложените по отношение на подсъдимия административни санкции за допуснати нарушения на правилата за движение, които според съда (л. 12 от решението) в съвкупността си го очертавали като „некоректен водач, който трайно не зачита законовите изисквания”. В тази насока съдът не е изследвал задълбочено давността на извършените нарушения, нито тяхната относителна тежест и значение за характеристиката на подсъдимия като водач. Съгласно приложената на л. 46 от досъдебното производство справка, издадена от сектор КАТ – ОДП София област, три от отразените санкции са глоби в размер на 20 лева (два броя) и една от 30 лева, наложени за нетежки нарушения със значителна давност (извършени на 11.07.2008 г., 26.01.2009 г. и 10.11.2009 г.). Санкционираните нарушения в периода 2010 г. – 2011 г. са пет на брой, от които само едно може да бъде преценено като относително тежко (по чл. 179, ал. 2 от ЗДвП, извършено на 08.02.2010 г.). Останалите нарушения са по чл. 179, ал. 3 от ЗДвП – незаплащане на винетна такса (два броя) и по чл. 185 от ЗДвП – за дребни нарушения, наказуеми с глоба до 20 лева, за които не е предвидено друго наказание (два броя). Изложеното обуславя извод, че макар няколкократното санкциониране на подсъдимия по административен ред правилно да е отчетено като отегчаващо обстоятелство, последното не е с голяма относителна тежест и значение и не е от естество да обоснове в съществена степен завишаване на наказанията лишаване от свобода или лишаване от правоуправление, нито отказ от приложение на института на условното осъждане. От друга страна, касационната инстанция констатира, че въззивният съд не е очертал пълноценно и изчерпателно обхвата на смекчаващите отговорността на подсъдимия Д. обстоятелства. Наред с констатациите относно неговото чисто съдебно минало, дадените обяснения, допринесли за разкриването на обективната истина и изразеното от него съжаление за случилото се, от съвкупността смекчаващи обстоятелства няма основания да бъдат изключени традиционно отчитаните в полза на дееца положителни факти за семейното му положение (семеен, с непълнолетно дете, видно от приложената на л. 103 от досъдебното производство декларация за семейно и имотно състояние) и трудовата му ангажираност. От вниманието на въззивния съдебен състав е убягнало и друго смекчаващо обстоятелство със съществена тежест – съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалото дете, което в нарушение на чл. 113, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП е навлязло внезапно в пътното платно, без да вземе мерки за безопасността си. Въпреки че в мотивите на въззивното решение (стр. 5) изрично е отбелязано, че „… жертвата Н. Д. тичал пред майка си и брат си, насочвайки се към платното за движение, за да го пресече…” и че „…детето, тичайки, навлязло и пресякло дясната лента за движение на пътното платно…”, съдът е пропуснал да коментира отражението на тези факти върху отговорността на подсъдимия. Ако детето се намира под контрола на възрастен човек, който възпрепятства навлизането му в пътното платно, задължението за безопасно участие на детето в движението е вменено на възрастния човек, под чийто контрол то се намира. Макар и да не носят отговорност за действията си, щом са извън контрола на възрастни, децата са активни участници в движението и също са задължени да спазват правилата за движение, като при нарушаването им обективно съпричиняват настъпилите вредни последици. Изложените дотук аргументи дават основание на ВКС за намаляване на наложените по отношение на подсъдимия Д. наказания: лишаването от свобода – от една година и шест месеца на една година, а лишаването от право да управлява моторно превозно средство – от три години на една година и шест месеца. Изтъкнатите по-горе смекчаващи обстоятелства, техният брой, относителна тежест и значение, чувствително преобладават над обективно наличното само едно на брой отегчаващо обстоятелство (наложените по административен ред предходни санкции за нарушения на ЗДвП), като обуславят извод относно възможността за успешно постигане на целите по чл. 36 НК с приложение на института на условното осъждане по отношение на подсъдимия. С оглед спецификата на настоящия казус, принудителното му изолиране от нормалната среда, в която живее, не е необходимо и обществено оправдано, като с нищо не би допринесло за поправянето му. С определянето на изпитателен срок от три години ще бъде постигнат необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и т. 3, вр. ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивно решение № 492 от 27.12.2013 г., постановено по ВНОХД № 1097/2013 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, VІ състав, като: НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Р. Д. Д. наказание лишаване от свобода от една година и шест месеца на една година и на основание чл. 66, ал. 1 от НК ОТЛАГА изтърпяването му за изпитателен срок от три години, считано от влизане на съдебния акт в сила. НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Р. Д. Д. на основание чл. 343г от НК наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство от три години на една година и шест месеца. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.