Р Е Ш Е Н И Е № 174 София, 18.01.2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Теодора Стамболова Бисер Троянов при секретар Кристина Павлова и в присъствието на прокурора С.Атанасова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 749/2019 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба (и допълнение към нея) от подсъдимия И. А. И., подадена чрез неговия защитник адвокат П. Р., против решение № 57 от 15.04.2019 г. по внохд № 93/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд. Жалбоподателят сочи, че решението е постановено от предубеден състав и при отсъствие на доказателства, обосноваващи обвинението. Изтъква, че правните и фактически изводи на съда не кореспондират с „формалната истина” и не са съобразени с чл. 12, чл. 13, чл. 14, чл. 16 и чл. 18 от НПК. Според защитата експертните заключения са противоречиви и неубедителни и се опровергават от установени по делото факти. Касаторът твърди, че процесът не е бил справедлив поради изразени от съда пристрастие и нетърпимост към защитата. Изброява процесуални искания, които неоснователно били отхвърлени, както и възражения пред въззивната инстанция, които не са получили отговор. Описва и версия за инцидента, различна от възприетата от съда, но останала необсъдена в атакуваното решение. С тези аргументи отправя искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав Пред касационната инстанция защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Частният обвинител не изразява становище. Прокурорът пледира в подкрепа на обжалвания съдебен акт, като обосновава несъстоятелност на отправената към него критика. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 348, ал. 1 от НПК, установи следното : Варненският окръжен съд, наказателно отделение, с присъда № 3 от 15.01.2019 г. по нохд № 481/2018 г. признал подсъдимия И. А. И. за виновен в това, че на 15.10.2017 г. в [населено място], на пътя [населено място] - кв .В., при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Д.”, нарушил правилата за движение по чл. 25, ал. 1 и ал. 2, чл.26, чл. 38, ал. 1 и ал. 3 от ЗДвП и по чл. 77, ал. 1 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на П. К. В., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б.в” във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му наложил наказание две години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал. 1 от НК за срок от четири години, както и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години при зачитане на времето, през което това право е отнето по административен ред. В тежест на подсъдимия съдът възложил и сторените по делото разноски. Варненският апелативен съд, наказателно отделение, с решение № 57 от 15.04.2019 г. по внохд № 93/2019 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Възраженията срещу така постановения съдебен акт са неоснователни поради следното: Съдържанието на жалбата еднозначно насочва към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, визиращо съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия и защитникът му. Аргументите на касатора целят да докажат: а) засягане на правото на справедлив процес поради предубеденост на съдебния състав и б) опорочаване на вътрешното убеждение на възззивната инстанция поради нарушаване на стандартите за събиране, проверка и анализ на доказателствата и доказателствените средства. Касационната проверка не стигна до изводи, подкрепящи позицията на жалбоподателя. На първо място без доказателствена база е оплакването за проявена от съдебния състав неприязън към защитата, довела до ограничаване на възможността на адвоката на подсъдимия да участва в събирането на доказателства, да ги коментира и да излага съображения по доказаност на обвинението. Внимателният прочит на съдебните протоколи от проведените пред втората инстанция съдебни заседания, както и целият набор от книжа, отразяващи кореспонденцията между решаващия състав и защитата, не разкриват игнориране на съдебните стандарти за водене на съдебното следствие и за осигуряване на равенство на страните. Илюстративно следва да се отбележи, че съдът е уважил искането на адвокат Р. за отлагане на съдебното заседание, насрочено за 22.03.2019 г., за да може да организира по-добре защитата. Следващото заседание било насрочено за 11.04.2019 г., когато защитникът се е явил ( макар в молбата за пренасрочване на делото да е посочил ангажираност до 12.04.2019 г.), заявил е, че няма да сочи доказателства и да иска отводи и не е реагирал на враждебно и/или засягащо процесуалните права на подсъдимия отношение на съдебния състав. Посочената в касационната жалба реплика на председателя с пренебрежително и оценъчно съдържание отсъства от книжата по делото. Отразената в протокола позиция на защитника не показва ограничаване на правото му да отправя доказателствени искания, както и тяхното „конфронтационно” отхвърляне. Касаторът не се е възползвал от възможността да иска поправка и допълване на съдебния протокол по реда на чл. 312 от НПК, ако той не е отразявал обективно проведените процесуални действия. Съдържанието на атакувания съдебен акт също не доказва лично пристрастие към подсъдимия от страна на постановилите го съдии. То не излиза извън рамките на обвинението и в него не се откриват формулировки, израз на предубеденост. Възраженията на защитата са получили отговор, който, макар да е изложен в приетия от докладчика лапидарен стил, съответства на изискванията на чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Ето защо твърдението на адвокат Р., че въззивната проверка не е осъществена от субективно безпристрастен съдебен състав, не може да бъде споделено Вж. ЕСПЧ ,Kyprianou v. С, Piersack v. Belgium За пълнота на изложението настоящият състав се спира и на възраженията на жалбоподателя за пристрастност на първостепенния съд ( макар да е ноторно, че предмет на касационна проверка е единствено въззивният съдебен акт), доколкото те тангентират с възражението срещу процесуалната екзактност на проведената пред второстепнния съд проверка. В тази връзка се констатира, че при първоинстанционното производство съдът не се отнесъл предубедено и необективно към доказателствените искания на подсъдимия и неговите адвокати – напротив, разгледал ги е с очакваната добросъвестност и е отклонил само някои от тях с подробни, съобразени с процесуалния стандарт мотиви. Съдът е откликнал и на молбата за отлагане на съдебно заседание поради встъпване на нов адвокат, но не би могъл да не отбележи, с дисциплинираща цел, че в случаите на неявяване на защитник той следва да посочи уважителни причини или да понесе санкция по чл. 271, ал. 11 от НПК. Протоколите от проведените съдебни заседания също не съдържат информация, която би могла да се свърже с предизвикана или допусната от съда обстановка на нетърпимост към зашитата и ограничаване на достъпа й до участие в производството чрез задаване на въпроси към свидетели и вещи лица. Извод за проявено от съдебния състав лично предубеждение не следва и от посочената от жалбоподателя фраза от мотивите на присъдата, касаеща защитната позиция, тъй като съдът е анализирал подробно всяко от направените възражения, демонстрирайки достатъчна дистанцираност от оценки за професионализъм. На второ място касационният съд не съзря нарушения от процесуален характер, лишили въззивния съд от възможност да стигне до обективната истина, формирайки вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по казуса. Несподелимо е оплакването на жалбоподателя, че съдът е нарушил чл.107 от НПК въпреки активността на защитата. Въззивната жалба не съдържа конкретни мотивирани искания освен най-общи твърдения за необходимост въззивният състав да придобие „лични впечатления” от свидетелите и несъгласие с експертните заключения. В съдебното заседание на 11.04.2019 г. адвокат Р. заявил, че няма да сочи доказателства. В пледоарията си се е позовал единствено на „първоинстанционната аргументация”. В тази връзка е важно да се отбележи, че въззивният съд достатъчно задълбочено е коментирал обективността и достатъчността на доказателствените източници, с което е изразил имплицитно и становището си по необходимостта от разширяване на техния обем. Тук е мястото да се припомни, че първата инстанция, уважавайки искане на защитата, е назначила тройна съдебнотехническа експертиза, след което е обсъдила детайлно депозираното в нейните рамки заключение на вещите лица инж. Т., проф инж..С. и инж. М.. Въззивната инстанция правилно не е открила основания да игнорира описания от тях механизъм на произшествието, тъй като изтъкваните от подсъдимия и неговия адвокат доводи се опровергават както от събраните по делото обективни данни чрез огледа на местопроизшествието и разпит на свидетели, включително и на поемни лица, така и чрез научната им интерпретация. Не е вярно поддържаното и пред настоящата инстанция твърдение, че вещите лица са боравили с приблизителни данни за мотоциклета и съмнителни информационни източници. На стр 2 от експертното заключение вещите лица са посочили, че техническите параметри на управляваното от пострадалия моторно превозно средство са почерпени от снимковия материал по делото и вписаните в регистрационния талон цифри за обем на двигателя, база и собствена маса. Не съществува и противоречие, водещо до неубедителност на заключенията на експертите, извършили трасологични експертизи, което, според защитата, апелативната инстанция не е коментирала. От разпита на вещите лица пред първата инстанция в съдебно заседание на 11.09.2018 г. е видно, че те не са стигнали до конфронтиращи се изводи, предпоставящи допълнително изясняване. Неоснователен е и упрекът към въззивната инстанция, че не познава фактите по делото, тъй като е посочила, че тялото на пострадалия е намерено върху асфалта, а не, както сочат всички доказателства, извън него, върху „пясъка”. Двете предходни инстанции са единодушни, че след удара между двете моторни превозни средства мотоциклетистът паднал върху пътното платно, а то, съгласно параграф 6 от ДР към ЗДвП обхваща общата широчина на банкетите, тротоарите, платното за движение и островите на платното за движение т.е не изводът е съобразен с данните за ситуиране на тялото на пострадалия върху банкета. Въззивната инстанция не се отклонила от принципните изисквания за обективност и всестранност на съдебното дирене, тъй като не само е обсъдила всички материали относно възприетия механизъм на пътния инцидент, но се е спряла и на версията , предложена от подсъдимия. Тя е отхвърлена поради липса на доказателствена подкрепа и изцяло хипотетичния й характер. Предположението, че мотоциклетистът внезапно се е появил от страничен път не е подкрепено от никакви доказателства и дори подсъдимият в обясненията си само допуска такава траектория на движение. Правилно въззивната инстнация е противопоставила на тази хипотеза опровергаващи я факти – мястото на удара в насрещната лента за движение и разположението на лекия автомобил в момента на съприкосновение на двете превозни средства – косо на осовата линия под 77 градуса при скорост, клоняща към нула, които изключват предложения вариант за продължаващо праволинейно движение. Обобщено, при разглеждане на делото не са допуснати съществени процесуални нарушения, които да предпоставят отмяна на въззивното решение поради касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Оплакването на касатора за неправилното приложение на материалния закон е заявено декларативно и единствено като релация с изтъкнатите процесуални нарушения, които бяха обсъдени по-горе. За пълнота на изложението, настоящият съдебен състав отбелязва, че неправилно предходните инстанции са ангажирали отговорността на подсъдимия за неспазване на чл. 25, ал. 2 от ЗДвП. При установената фактическа обстановка, според която мотоциклетистът се е движил след автомобила на подсъдимия, не следва да се препраща към регламентация, касаеща насрещно движещи се моторни превозни средства. Независимо от това съставомерността на деянието е несъмнена, тъй като подсъдимият е предприел маневра без да се увери в нейната допустимост и безопасност за участниците в движението, не се е съобразил с тяхното положение, посока и скорост на движение и не е осигурил предимство на попътнодвижещите се, допускайки нарушения по чл. 25, ал. 1, чл.26, чл. 38, ал. 1 и ал. 3 от ЗДвП и по чл. 77, ал. 1 от ППЗДвП. Ето защо искането на защитата за оправдаване на подсъдимия е лишено от легално основание. Правилно установената от въззивния съд фактическа база не дава основание за разсъждения и относно съпричиняване на общественоопасния резултат от страна на пострадалия мотоциклетист, тъй като по категоричен е установено, че макар скоростта, с която се е движел - около 53, 96 км/ч да е надвишавала разрешената от 50 км/ч, той не е имал техническа възможност да спре, тъй като и в двата случая автомобилът на подсъдимия е попадал в периметъра на опасната зона за спиране. Водим от горното и на основание чл.354 , ал.1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд , второ наказателно отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решение № 57 от 15.04.2019 г. по внохд № 93/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.