13 Р Е Ш Е Н И Е № 180 [населено място] , 08.02.2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , ПЪРВО търговско отделение, в открито заседание на двадесет и седми септември, две хиляди и осемнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА при участието на секретаря Ангел Йорданов, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 705/2018 год. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение за правна помощ на потребителите против решение № 2166 /23.10.2017 г. по гр.д.№ 3212 / 2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 13.05.2016 г. по т.д.№ 1687/2014 г. на Софийски градски съд.С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от Сдружението против „Българска телекомуникационна компания„АД, квалифициран от съда като един, иск, за осъждане ответника да преустанови прилагането и отстрани от Общите условия за уреждане взаимоотношенията между „БТК”АД и абонатите и потребителите на електронни съобщителни услуги, предоставяни чрез обществената електронна съобщителна подвижна клетъчна мрежа по стандарт GSM и по стандарт UMTS / в сила от 29.03.2012 г./ и техните изменения / в сила от 27.11.2012 г. и 10.01.2013 г. /, клаузите на т.6, т.7, т.118, т.142 и т.147.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, досежно изводите на съда, че посочените клаузи не нарушават колективните интереси на потребителите и не са неравноправни, на сочените от него основания по чл.143 ЗЗП. Като акцентира на задължението на съда служебно да следи за нищожни клаузи, касаторът се позовава на процесуално нарушение на съда, състоящо се в отказа му да разгледа клаузи от Общите условия, които ищецът не е релевирал с исковата молба, а с въззивната си жалба , както и в отказа му да се произнесе по съответствието на оспорените клаузи с нормативни разпоредби, също посочени във въззивната жалба и неподдържани в първоинстанционното производство,различни от тези в чл.186 ал.2 т.1 във връзка с Глава VІ от ЗЗП. Посочва, че въззивният съд не се е произнесъл за съответствие на т.71 от Общите условия с чл.143 т.7 ЗЗП, а също и по довода на страната, че клаузата задължава потребителя да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като при неподновяване на услугата дължи всички суми, вкл. месечните такси до края на договора / чл.143 т.5 ЗЗП/ , както и не е съобразил, че т.147 ОУ противоречи на чл.19 ГПК. Изразява несъгласие с мотивите на съда за липса на противоречие на т.71 с чл.143 т.14 от ЗЗП и на т.85 от ОУ с чл.143 т.15 ЗЗП, както и с извода, че т.142 от ОУ се отнася единствено до прекратяване на договора, в хипотезата на т.55 от ОУ. Касаторът навежда доводи за противоречие на т.6 и т.7 от Общите условия с чл.230 ал.1 и ал.2 от ЗЕС. Ответната страна – „БТК”АД – оспорва касационната жалба с подробни съображения по всяка от атакуваните от ищеца клаузи на Общите условия за уреждане взаимоотношенията между „БТК”АД и абонатите и потребителите на електронни съобщителни услуги, предоставяни чрез обществената електронна съобщителна подвижна клетъчна мрежа по стандарт GSM и по стандарт UMTS / в сила от 29.03.2012 г./ и техните изменения / в сила от 27.11.2012 г. и 10.01.2013 г. /, навсякъде в текста на решението сочени накратко като Общи условия. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна и е насочена срещу валиден и допустим , подлежащ на касационно обжалване, без производство по селекция по чл.280 ГПК, съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното : Сдружение за правна помощ на потребителите е предявило срещу „БТК„АД искове по чл.186 ал.1 вр. с ал.2 т.2 вр. с чл.143 и чл.187 т.2 ЗЗП , за осъждане ответното дружество да преустанови прилагането на клаузи от Общите условия, явяващи се в нарушение на колективните интереси на потребителите като неравноправни,по смисъла на чл.143 ЗЗП, както следва / разпоредби от ОУ и основания за нищожност по ЗЗП, посочени в исковата молба / : 1/ Т.6 и т.7 от ОУ според страната са неравноправни по смисъла на чл.143 т.9 и т.13 пр.2 ЗЗП, тъй като са изключително неясни и предпоставят възможност за различно тълкуване относно действието им във времето. Страната съзира вътрешно противоречие между разпореденото в двете клаузи, което допуска тълкуване, че Общите условия се прилагат и към договори, съответно към регистрационни форми, подписани от абонатите, съответно от потребителите , преди първоначалната дата на предоставяне на услугите.Липсва, според ищеца, яснота относно това коя е „първоначалната дата на предоставяне на услугата”, както и спрямо какво се определя като „първоначална„. 2/ Т.71 е неравноправна по смисъла на чл.143 т.3, т.6, т.13 и т.14 от ЗЗП, тъй като предоставя на търговеца право да я тълкува в своя полза и му позволява да се освободи от задълженията си по договора по собствена преценка, каквото право не е предвидено за потребителя. Отново се твърди неяснота, предвид визираното в клаузата двукратно уведомяване – устно и писмено – от страна на потребителя, за загуба или кражба на крайното устройство, относно това от кой момент потребителят не дължи плащане за ползвани услуги. Разпоредбата не сочела и от кога се дължи устното, респ. писменото уведомяване - от кражбата/загубата на крайното устройство или от нейното узнаване. Тенденциозно прилагане, в полза на търговеца, позволявала и предвидената в разпоредбата „незабавност„ на уведомяването. Изр. второ на т.71 ОУ позволявало търговеца едностранно да се освободи от обвързаност с потребителя, но такава възможност ОУ не предвиждали за последния, при кражба или загуба на крайното устройство, а само възможност да поиска възстановяване на услугата, при това без да е освободен от задължението да заплати всички дължими суми. Така от една страна клаузата нарушавала чл.143 т.6 ЗЗП, а от друга – чл.143 т.3 ЗЗП, тъй като изпълнението на задълженията на оператора се поставяло в зависимост от условие, зависщо единствено от неговата воля. Неяснотата относно понятието „всички дължими суми„ позволявала тълкуване в смисъл и на абонаментни такси за услуга след кражбата или загубата на крайното устройство, каквато обективно търговецът не е предоставил / чл.143 т.6 ЗЗП /. 3/ Т.85 от ОУ е неравноправна по смисъла на чл.143 т.13 и т.15 от ЗЗП, тъй като с уреденото в същата право търговецът да оправомощи трети лица, като свои търговски представители , за сключване на договори и / или събиране на вземания, се намалявали гаранциите за потребителите в упражняване правото им да разберат произхода и размера на задълженията си, доколкото използваният глагол „оправомощи„, поначало неясен за страната, допускал и косвено представителство, вкл. цедиране вземането на оператора на трети лица. 4/ Т.114.1 от ОУ е неравноправна по смисъла на чл.143 т.12 ЗЗП , тъй като предоставяла на търговеца право за едностранно увеличение на цената / индексиране /, без право на потребителя да се откаже от договора поради изменението й. 5/ Т.118 от ОУ е неравноправна по смисъла на чл.143 т.3 и т.14 от ЗЗП.Като уреждаща „максималната финансова граница на потребление „ / кредитен лимит /, разпоредбата предвиждала единствено възможност, не и задължение на оператора за уведомяване абонатите за приближаването или достигането на кредитния лимит, с което се засягали колективните интереси на потребителите, констатирано и в решение № 342/ 31.03.2011 г. на Комисия за регулиране на съобщенията. 6/ Т.142 от ОУ е неравноправна по смисъла на чл.143 т.17 от ЗЗП, предвиждайки подаване заявлението за прекратяване на договора в същия търговски обект, в който същият е бил подписан. Така за прекратяването се поставяло специално условие, чието неспазване благоприятствало търговеца, тъй като можел да не счете договора за прекратен. 7/ Т.147 от ОУ е неравноправна по смисъла на чл.143 т.16 от ОУ, тъй като възможността за разрешаване на спорове между ответното дружество и потребителите от арбитражен съд, ограничавала правото на потребителите за защита в равнопоставен, справедлив и публичен процес пред безпристрастен съд. Софийски градски съд е отхвърлил иска като неоснователен, визирайки в диспозитива си клаузите на т. 6 , 7 , 118, 142 и 147 от ОУ. Оставил е без уважение молба на ищеца, за поправка на очевидна фактическа грешка, с оглед отсъствие в диспозитива на решението му на произнасяне по атакуваните клаузи на т.71, т.85, т.114.1 от ОУ . Решението по реда на чл.247 ГПК - № 235 по т.д.№ 1687/2014 г.,не е обжалвано и е влязло в сила. Във въззивната си жалба ищецът възпроизвежда доводите от исковата си молба, за неравноправност на посочените клаузи от ОУ. Сочи немотивираност на решението – непроизнасяне по всички негови доводи за неравноправност на всяка от атакуваните клаузи, като се позовава и на неизпълнение служебното задължение на съда да се произнесе по неравноправността на оспорените клаузи и на основания, непосочени в исковата молба. Така клаузите на т.6 и т.7 от ОУ се сочат неравноправни и по смисъла на чл.143 т.2 ЗЗП, тъй като лишавали потребителите от правото да бъдат обвързани от ОУ, само ако писмено ги потвърдят, предвидено в чл.16 ал.1 ЗЗД. Доколкото противоречат на тази норма, клаузите ограничавали права на потребителя, предвидени в закон. Тъй като размествали доказателствената тежест, налагайки на потребителя тежестта да докаже, че не е приел ОУ, тези клаузи се твърдят неравноправни и на основание чл.143 т.16 пр. последно от ЗЗП. Клаузата на т.71 от ОУ се сочи неравноправна и по смисъла на чл.143 т.5, тъй като задължава потребителя да заплаща необосновано високо обезщетение или неустойка, както и на т.7 ЗЗП, тъй като позволява на търговеца за прекрати действието на договора без предизвестие. Т.142 ОУ се сочи неравноправна и по смисъла на чл.143 т.19 ЗЗП, тъй като единствената й цел била да затрудни потребителя, както и по смисъла на т.2 на същата разпоредба – ограничавайки права на потребителя, произтичащи от закон ,визирайки чл.228 ал.3 и ал.5 ЗЕС. Т.147 от ОУ се сочи несъобразена с промените в ЗЗП – чл.181а и като такава – неравноправна по смисъла на чл.143 т.2 ЗЗП, тъй като лишава потребителя от права, предвидени в закон.Заявено е несъгласие с мотивиране отказа за произнасяне по доводите за неравноправност на т.114.1 и т.118 от ОУ, предвид съобразяване на променената им, към датата на постановяване на въззивното решение, редакция. Въззивният съд е потвърдил отхвърлителното първоинстанционно решение. Отрекъл е неяснота или вътрешно противоречие в клаузите на т.6 и т.7 от ОУ. Напълно ясно е счел съдържанието на т.6 , като уреждаща влизане в сила на документа Общи условия, в качеството му на съдържащ единни за всички потенциални абонати разпоредби, за разлика от изрично разпореденото в т.7 обвързване на конкретния потребител или абонат с така обнародваните Общи условия - със сключването на индивидуалния договор или с подписването на регистрационна форма за предплатени услуги, отчетено да е в пълно съответствие с чл.16 ал.1 ЗЗД. Т.71 също е счетена за напълно ясна, досежно предвиденото двойно уведомяване на доставчика – устно и писмено – с оглед преустановяване достъпа до мрежата , в интерес на потребителя / с устното уведомяване / , но и гарантиране, че с правото за това същият няма да злоупотреби / с необходимостта и от писмено уведомяване на доставчика на услугата /. Съдът е счел за ясна разпоредбата и относно момента на преустановяване на договора, в случай на кражба или загуба на мобилното устройство – с прекъсване предоставянето на услугата след уведомяване и при липса на последващо искане за възстановяването й от страна на абоната. В този смисъл съдът е счел, че клаузата на т.71 от ОУ не съдържа възможност за произволно прекратяване на договора по преценка на доставчика, извън преждеупоменатите предпоставки. Т.85 от ОУ също е коментирана като ясна и непопадаща в някоя от хипотезите в чл.143 ЗЗП. Съдът е възприел клаузата, като уреждаща възможност единствено за представителство на доставчика в отношенията му с трети лица, вкл. абонатите, не и за прехвърляне на права. Предвид съдържанието на т.85 от ОУ съдът не е установил относимост на същата към хипотезите на чл.143 т.13 от ЗЗП , тъй като самата разпоредба от ОУ няма отношение към предоставяне на права по смисъла на разпоредбата от ЗЗП / изключително право за доставчика за тълкуване клаузи на договора или за определяне дали услугата отговаря на посочените в договора условия /. По отношение клаузите на т.114.1 и т.118 от ОУ, чието съдържание е последващо изменено, в хода на производството и приведено в съответствие с изисквания, на които ищецът се е позовал, че предходните им редакции не отговарят, въззивният съд е споделил мотивите на първоинстанционния, че се касае за съобразим по реда на чл.235 ГПК факт, който обуславя неоснователност на искането за прогласяване нищожността им, като неравноправни. По отношение на т.142 ОУ, като приложима само в хипотезите на т.55 от ОУ – за упражняване правото на абоната за прекратяване на договора в едноседмичен срок от сключването му, без обосноваването на причина за това - съдът е счел, че предвид краткия срок между сключването и прекратяването в тази хипотеза , задължението за абоната да депозира искането за прекратяване в офис по местосключването на договора не може да се възприеме като „условие” за прекратяването му. Клаузата на т.147 от ОУ не е счетена за неравноправна, като противоречаща на посочения от ищеца чл.143 т.16 от ЗЗП, тъй като не изключва или възпрепятства правото на страната да предяви претенцията си пред съд или осъществи защитата си по друг начин, нито я задължава да предяви иска пред конкретна арбитражна институция, запретена от закона. Независимо от последното,обаче, са изложени мотиви за нищожността й - в частта й предвиждаща отнасянето на спор по изпълнението на договора пред арбитражен съд - на основание чл.26 ЗЗД във връзка с чл.19 ГПК. Тази нищожност,обаче, като противопоставима от всеки правен субект, съдът е посочил за изключена от обхвата на чл.186 ЗЗП. Постановеното въззивно решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Неоснователни са доводите на касатора, за процесуални нарушения на съда, поради непроизнасяне по последващо исковата молба въведени в хода на производството доводи за нищожност– с въззивната, а и с касационната жалби – на разпоредби от Общите условия на ответното дружество, различни от посочените с исковата молба разпоредби. В конкретния случай предмет на предявените искове е - въз основа установяване нищожността на конкретни разпоредби от ОУ, без същите да са обективно съединени с иск за разрешаване на конкретен материален спор, към който тези Общи условия са приложими, да се осъди търговеца, на основание чл.186 ал.1 вр. с ал.2 т.1 и чл.187 т.2 от ЗЗП, да преустанови прилагането им и да ги отстрани от Общите си условия в подходящ за това срок. По смисъла на посочените разпоредби на ЗЗП всяка неравноправна клауза предпоставя самостоятелен предмет на иск, за преустановяване прилагането й, доколкото и обективно по неравноправността на всяка отделна клауза съдът се произнася самостоятелно и обуславя самостоятелен правен извод, респ. осъдителен диспозитив за премахването й от Общите условия. Ако съдът би разрешавал конкретен материалноправен спор и доколкото освен конкретно атакуваните, за разрешаването му биха се приложили и други разпоредби от Общите условия, но също явяващи се нищожни, не само като неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, но и на някое от общите основания за нищожност, съдът би имал задължението служебно да се произнесе по тяхната действителност, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства / така в реш.№ 23 по т.д.№ 3686/2014 г. на І т.о. , реш. № 232 по т.д.№ 2416/2015г. на ІІ т.о., реш.№ 188 по т.д.№ 2613/ 2016 г. на І т.о. на ВКС и др. – предмет на производството по всяко от тези дела е конкретно правоотношение между страните по спора ,във връзка с което е от преюдициално значение неравноправност на приложима към уредбата му договорна клауза /. Да се възприеме тезата на касатора означава с атакуването на конкретни разпоредби от ОУ съдът да се счита надлежно сезиран с установяване нищожност на Общите условия в цялост, което се явява в противоречие с твърденията на самия ищец и в разрив с диспозитивното начало в процеса. Отделно от това, установяването на нищожност, поради неравноправност на договорни клаузи, като нарушаваща колективни интереси на потребителите, е основание различно от нищожност, твърдяна на някое от визираните в чл.26 ЗЗД основания, извън противоречието с добрите нрави, на което се основава предвидената в ЗЗП нищожност. Допустимостта на о с ъ д и т е л е н иск, в защита на колективни интереси на потребителите, поради нищожност, различна от уредената в ЗЗП, предпоставяща и специфичната материалноправна легитимация на ищеца, не е предвидена в закона. Следва,обаче, да се има предвид, че въведените от ищеца фактически обстоятелства с исковата молба, с които обосновава неравноправност на съответните договорни клаузи, подлежат на разглеждане, съобразно всички първоначално или последващо посочени от същия квалификации на неравноправността, чиито проявления са неизчерпателно посочени в чл.143 т.1- т.18 от ЗЗП, тъй като обвързващи за съда са единствено фактическите твърдения, не и дадената от страната квалификация на проявлението на неравнопоставеността / така реш.№ 237 по т.д.№ 2927/2015 г. на І т.о. на ВКС / . Неоснователни са доводите на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради непроизнасяне по всички доводи за нищожност на посочените в исковата молба разпоредби от Общите условия, отчитайки и преждеупоменатата разлика между довод по вече предявен иск и такъв по непредявен – за преустановяване прилагане на клауза от ОУ, непосочена като нищожна с исковата молба или на основание за нищожност, различна от изводимата съобразно Закона за защита на потребителите. Страната очевидно приравнява аргументите си в защита на тезата за неравноправност на отделна клауза от Общите условия или нищожността й на друго основание / правни доводи, някои от които действително некоментирани от въззивния съд / с доводи - правоунищожаващи, правоизключващи, правопогасяващи - разглеждането на които предпоставя конкретни и самостоятелни правни последици и неразглеждането на каквито доводи винаги съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Несподелянето на правни доводи / аргументи в подкрепа на твърдяната теза /, обаче, не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, след като изложените от съда правни доводи самостоятелно са достатъчни да обуславят правилността на крайния резултат, съображения за което ще се изложат по-долу. Следва да се отчете и обстоятелството, че предмет на въззивната жалба е постановеното първоинстанционно решение, произнесло се по искове за преустановяване прилагането, като нищожни, на основание чл.186 ал.1 вр. с ал.2 т.1 вр. с чл.143 ЗЗП, на клаузите на т.6,7,118,142 и 147 от Общите условия. Преустановяване прилагането на всяка отделна , като нищожна, поради противоречие с разпоредби на ЗЗП, клауза, предвид непротивопоставяне на довод, че същата влече нищожност на Общите условия в цялост, е предмет на самостоятелен иск. Първоинстанционният съд не се е произнесъл с диспозитив по преустановяване прилагането на т.71, т.85 и 114.1 от Общите условия и отказал да уважи молбата на ищеца за поправка на очевидна фактическа грешка, по реда на чл.247 ГПК, въпреки излагането на мотиви с такъв предмет в решението си. Така въззивният съд е бил ограничен до произнасяне по нищожността на т.6,7,118,142 и 147 от Общите условия. Доколкото е потвърдил първоинстанционното решение и съобразно диспозитива на същото, изложените от въззивният съд мотиви по нищожността на т.71,т.85 и 114.1 от Общите условия не водят до недопустимост на произнасянето му. Настоящият състав, обаче, не дължи произнасяне по касационни доводи, касаещи произнасянето му в тази част. Правните изводи на въззивния съд, относно разпоредбите на т.6,7,118, 142 и 147 от Общите условия, се споделят от настоящия състав, по следните съображения : 1/ Разпоредбите на т.6 и т.7 от Общите условия се твърдят нищожни, на основание чл.143 т.2 , т.9, т.13 пр.2 и т.16 пр. второ ЗЗП. Т.6 предвижда, че ОУ се публикуват по реда, предвиден в ЗЕС и влизат в сила от първоначалната дата на търговско предоставяне на услугите, като тази дата се обявява чрез официална публикация в един национален ежедневник и/или друга национална медия. От този момент те са обвързващи за БТК, а потребителите се с ч и т а т у в е д о м е н и за съдържанието им. В т.7 е посочено, че абонатите удостоверяват съгласието си с Общите условия с подписването на индивидуален договор, а потребителите – с подписването на регистрационна форма за ползването на предплатени услуги. Със сключването на индивидуалния договор или подписване на регистрационната форма, абонатите и потребителите приемат съдържанието на Общите условия, доколкото друго не е предвидено от страните и това не противоречи на ЗЕС. Ищецът е поддържал неяснота на разпоредбата относно определяне на „ първоначалната дата на търговско предоставяне на услугата„, с което се предоставяло изключително право на търговеца да тълкува тази клауза / чл.143 т.13 ЗЗП /, приемайки ОУ за приложими и към договори или регистрационни форми, подписани от потребителя преди датата на предоставяне на услугите. Страната открива вътрешно противоречие между т. 6 и т.7 от ОУ, тъй като първата визирала влизането им в сила от деня на официалното обявяване на първоначалната дата на търговско предоставяне на услугата, а втората - от сключването на индивидуалния договор, респ. подписването на регистрационната форма. Така уговореното в двете точки предпоставяло, според ищеца, обвързване на потребителя / абоната с Общи условия, с които все още не е могъл да се запознае в цялост – очевидно приемайки да е уговорена в т.6 от ОУ обвързаност на потребителя, считано от публикацията на първоначалната дата на търговско предоставяне на услугата или от самата дата на първоначално предоставяне на услугата, с което се обосновава нарушение на чл.143 т.9 от ЗЗП, независимо от предвиденото п о с л е д в а щ о - и спрямо датата на първоначално предоставяне на услугата и спрямо публикуването й - сключване на индивидуалния договор или подписване на регистрационна форма. Тъй като т.7 от ОУ предвижда автоматична обвързаност на абоната/потребителя с ОУ, с подписването на индивидуалния договор, респ. регистрационната форма, ищецът счита, че клаузата е в нарушение на чл.143 т.2 ЗЗП, изключвайки право на потребителя, произтичащо от закон. Такова право страната намира уредено в чл.16 ал.1 ЗЗД, според която норма /ал.1/ „ когато предложението включва общи условия, приемането е действително, ако съдържа писмено потвърждение на общите условия„. Според касатора, с това си съдържание т.6 и т.7 от ОУ размествали доказателствената тежест, тъй като възлагали на потребителя / абоната да доказва, че не е приемал Общите условия, с което разпоредбите са в противоречие с чл.143 т.16 пр. последно ЗЗП. С обявяването, чрез публикация в национален ежедневник и/или друга национална медия, на „първоначална дата на търговско предоставяне на услугата” влизат в сила Общите условия на търговеца. Доколкото третото изречение на т.6 визира не публикуваната дата, а момента на публикуването, то от същия търговецът е обвързан, като предлагащ услуга при тия условия, а потенциалните абонати/потребители на предплатена услуга са единствено уведомени за съществуването им, като съдържание на офертата на доставчика на услугата,съответно обвързващо го. Значимостта на тази дата, евентуално неверността й спрямо фактическото първоначално предоставяне на услугата, доколкото действително липсва дефиниция относно същото, не е от естество да накърни права на потребителя/абоната , тъй като обвързаност за същия е потенциално допустима само и единствено за периода след публикуването й в национален ежедневник или медия и доколкото п о с л е д в а щ о този момент би сключил индивидуален договор или подписал регистрационна форма. В този смисъл е несъстоятелен довода за възможна приложимост на Общи условия, спрямо предходно на публикуването на първоначална дата на търговско предоставяне на услугата сключени договори : т.6 изрично визира, че самият доставчик на услугата се счита обвързан от Общите условия едва след съответната публикация и следователно за предходно сключени договори същите са неотносими. Вярно е, че изр. трето на т.6 от ОУ съдържа непрецизност в редакцията си, затрудняваща да се определи, без тълкуване, визирания „момент„, от който търговецът се счита о б в ъ р з а н с ОУ, а потребителят – у в е д о м е н за същите – самата дата на първоначално предоставяне на услугата или момента на публикуването й. По преждеизложените съображения, обаче, за правата на потребителя всяко от възможните разрешения е в невъзможност да обоснове неравноправност, съгласно общите предпоставки на чл.143 ЗЗП и в конкретно посочените от ищеца хипотези. По отношение тази неяснота, впрочем преодолима чрез тълкуване, е напълно неотносим фактическия състав на нищожността по чл.143 т.2 ЗЗП, който предвижда изключване или ограничаване на право на потребител, основано на вече сключен потребителски договор и произтичащо от неизпълнение на противната страна, респ. изключена възможност за прихващане на насрещни вземания, докато съображенията на ищеца касаят предполагаща се от съдържанието на т.6 и т.7 от Общите условия възможна, спрямо конкретен случай, неяснота,относно приложимите към уредбата на правоотношението Общи условия. Напълно неотносим е и фактическия състав на чл.143 т.13 пр. последно ЗЗП, тъй като двете разпоредби не материализират в съдържанието си изключително право на търговеца да тълкува иначе безспорно приложима разпоредба от Общите условия или конкретна договорна клауза, извън съдържанието на същите, уреждаща по същество правоотношението помежду им,т.е. относима към правата и задълженията на всяка от страните, последиците от неизпълнението, прекратяването на договора и пр.. Несъстоятелно е и приложението на чл.143 т.13 пр. последно от ЗЗП, тъй като отново не се касае за въведена с атакуваните разпоредби доказателствена тежест, в различие от дължимата, съобразно приложимото право. Всяка от разпоредбите на чл.143 т.2,т.9 и т.13 ЗЗП,за да би била приложима, предпоставя доводи за неравноправност на безспорно обвързваща страните клауза на Общите условия,относима към съдържанието на материалното правоотношение – права и задължения на страните,основания за прекратяване,отговорност при неизпълнение и пр.,а не такава по определяне на действително приложимите Общи условия. Доколкото т.7 от Общите условия се явява в противоречие с императивната правна норма на чл.298 ал.1 от ТЗ, нейната нищожност – предвид презумиране съгласието на потребителя с Общите условия на търговеца, с факта на подписване на договора и независимо от липсата на писмено потвърждаване приемането на Общите условия - е нищожност на това основание – чл.26 ал.1 пр.първо ЗЗД, стоящо извън предвидените в чл.143 ЗЗП. 2/ Т.118 от ОУ предвижда, че преди или при достигане на определената финансова граница на потребление БТК информира абоната и го поканва да заплати всички дължими до момента суми в срок до 3 работни дни от уведомлението или да обезпечи вземанията на БТК за евентуално превишение на определената финансова граница на потребление, чрез гаранционен депозит или неотменима и безусловна банкова гаранция / условията и редът за този вид обезпечение се уреждат в индивидуалните договори / - предложение първо, в рамките на което се твърди неравноправност на разпоредбата по смисъла на чл.143 т.3 и т.14 ЗЗП. Същата се обосновава с уговорена в разпоредбата възможност, но не и задължение за БТК да информира абоната за достигането на определената финансова граница на потребление, изводимо от предложение предпоследно на т.118, според което „ възможността за предварително уведомяване и/или ограничаване на услугата, при достигане на максималната финансова граница на потребление се прилага в съответствие с технологичните възможности на мрежата. Въззивният съд правилно е съобразил, по реда на чл.235 ал.3 ГПК, че изменението на Общите условия и конкретно на т.118 / в сила от 06.04.2013 г. , искът заведен на 01.03.2013 г./, с което уведомяването за достигане на определената финансова граница за потребление е визирано изрично, като задължение на доставчика на услугата /чл.118.6/, предпоставя неоснователност на иска, като се отчете осъдителният му характер – за бъдещо преустановяване прилагането на норма, със съдържание, с което същата обективно е престанала да съществува . Не е предявен самостоятелен установителен иск за нищожност на т.118 ЗЗП, в който случай и предвид изменението й би могло да се обоснове правен интерес от поддържането му и след това изменение / така в реш.№ 110 по т.д. № 827/2016 г. на ІІ т.о. на ВКС /, но и би следвало изрично да се обоснове такъв . 3/ Т.142 от ОУ, уреждаща право на абоната да прекрати договора в случая, посочен в т.55 от Общите условия, се атакува като неравноправна по смисъла на чл.143 т.2 и т.17 от ЗЗП, в частта си предвиждаща, че заявлението за прекратяване се подава в същия търговски обект на БТК, в който е подписан договора, респ. при търговския представител, подписал договора от страна на БТК. Т.142 от ОУ изрично препраща към т.55 от същите, т.е. задължението за подаване заявлението за прекратяване в същия търговски обект или чрез същия търговски представител на БТК е предвидено само за случаите на едностранно прекратяване на подписан с БТК договор, от страна на абоната, предприето в едноседмичен срок от подписването му, в която хипотеза същият нито дължи обосноваване на основание за прекратяването, нито дължи неустойки. Ответникът твърди, че т.142 ОУ касае само хипотеза на подписан договор с отложено активиране на услугата, съобразно правото, предвидено за потребителя в т.87.2 от ОУ. Същата предвижда право на абоната да поиска 7-дневно отлагане влизането в сила на подписания индивидуален договор.Както и да би се приложила разпоредбата на т.142 - във връзка с т.87.2 от ОУ или единствено с т.55 от същите, това би било без значение относно констатацията за неравноправност на клаузата на чл.142 ОУ. Същата не съдържа „условие„ за изпълнението на договора от доставчика на услуги, съгласно чл.143 т.17 ЗЗП, каквото е и съображението на въззивния съд. Не е налице и проявление на неравноправност, по смисъла на чл.143 т.2 от ОУ. Т.142 ОУ поставя изискване за мястото на заявяване едностранно прекратяване на договора от абоната,при предприемането му в срок до една седмица от сключването, което ответникът обяснява с технически съображения в хипотезата на отлагано активиране на услугата. Дори да не биха били верни, местообвързването за заявяване на прекратяването ищецът не е обосновал с фактически твърдения за съдържанието на увреждането за потребителя, проявление на което да е общата предпоставка за неравенство в правата и задълженията на страните по материалното правоотношение. Срещу правото на абоната да прекрати едностранно договора,без обосноваване на причина за това, е поставено единствено изискването то да бъде предприето в кратък срок и по местосключването на договора, в облекчение на търговеца. Не би могло да се обоснове значително неравновесие в така противопоставените права, при това без отношение към съдържанието на самото правоотношение и изпълнението му, което именно визират разпоредбите на т.2 и т.17 на чл.143 ЗЗП. 4/ Т.147 от Общите условия предвижда спорове във връзка с действителността,изпълнението,тълкуването и прекратяването на индивидуалния договор да бъдат разрешавани от конкретно посочена в разпоредбата арбитражна институция и съобразно Правилника на същата или от държавен съд, по избор на страната, поискала решаването на спора. Противоречие се твърди с чл.143 т.16 от ЗЗП, тъй като клаузата предвиждала възможност за разрешаване на спора от арбитражен съд , който не е предвиден по закон, както и не позволявала провеждането на равнопоставен и справедлив процес, пред безпристрастен съд.Последното е нелогично обосновано с приложима местна подсъдност по местонахождението на ответника – очевидно визирайки седалището на „БТК” АД, като възможен ответник в процеса. Видно е, че ищецът обосновава неравноправност на клаузата на т.147 от ОУ с неоправданите си от обективни обстоятелства съмнения в безпристрастността на съда по местонахождението на ответник – доставчика на услугата. Такова обосноваване не кореспондира с визираните в чл.143 т.16 от ЗЗП предпоставки, нито е обосновано учредяването на предвидената в т.147 от ОУ арбитражна институция в противоречие със ЗМТА.Крайните изводи на въззивния съд следва да бъдат споделени, въпреки установимо противоречие в мотивирането им, както и с конкретизирането, че разпоредбата на т.147 ОУ, в частта й предвиждаща разрешаването на спора пред арбитражен съд, доколкото абонати на дружеството - ответник биха могли да бъдат и субекти, неотговарящи на понятието „потребител„, по смисъла на пар.13 т.1 от ДР на ЗЗП, не е нищожна, поради противоречие с чл.19 ГПК , erga omnes, а само спрямо потребители на услугата – физически лица, на основание същата разпоредба. Това , обаче, е нищожност на различно от визираната в чл.143 вр. с чл.146 ал.1 ЗЗП основание. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2166/23.10.2017 г. по гр.д.№ 3212 / 2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 13.05.2016 г. по т.д.№ 1687/2014 г. на Софийски градски съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: