О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 351
гр. София, 01.08.2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 764/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 27065/31.12.2021 г. на Г. В. Д., [населено място], подадена чрез адвокат А. А., срещу въззивно решение № 1732/18.11.2021 г. по в. гр. д. № 2056/2021 г. на Окръжен съд - Варна.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли ползването на имота на наследодателя от страна на наследника да се счита за възнаграждение приживе на наследник, който е живял в същия имот, заедно с наследодателя си и е допринесъл за увеличаване на наследството; 2. След като съдът е приел за разглеждане една претенция, която не е изцяло коректно квалифицирана от страната, и самият съд не е взел отношение по правната квалификация в рамките на процеса, следва ли при постановяване на решението тази некоректна квалификация на страната да обвързва съда. По отношение на коя част от претенцията се формира в такъв случай силата на пресъдено нещо.
Ответниците по касационната жалба Д. В. Д. и А. К. Д., общ. Д., [населено място], чрез адвокат Й. Й., са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който се твърди, че не са налице основания за допускане на решението до касация, като жалбата се оспорва и по същество.
Касационнaтa жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 260048/08.06.2021 г. по гр. д. № 1339/2019 г. на Районен съд - Провадия, в частта с която е отхвърлен предявеният от Г. В. Д. срещу Д. В. Д. иск с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 81 940 лева, представляваща пресметнатото в пари увеличение на наследството на делбените имоти на наследодателя на страните П. Г. В., за което увеличение ищецът е спомогнал да се осъществи, извършвайки следните дейности: ремонт на делбената сграда с идентификатор № ****; изграждане на нови 3 сгради - 2 стопански (свързани помежду си, строени и завършени като едно цяло) и една жилищна (лятна кухня), както и извършени в двора подобрения; на основание чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС Г. В. Д. е осъден да заплати на Д. В. Д. и А. К. Д. сума в размер на 124 лева месечно за периода 16.05.2019 г. до 18.09.2019 г. /общо 510,40 лева/, представляващо обезщетение за ползата, от която ищците са лишени от ползване на съсобствените им 4/6 идеални части от делбени имоти; на основание чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС Г. В. Д. е осъден да заплати на Д. В. Д. сума в размер на 31 лева месечно за периода 16.05.2019 г. до 18.09.2019 г. или в размер на общо 127.60 лева за периода, представляваща обезщетение за ползата, от която го е лишил от ползване на собствените му 1/6 идеални части от делбените имоти, като въззивният съд е обезсилил решение № 260048/08.06.2021 г. по гр. д. № 1339/2019 г. на Районен съд - Провадия в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. В. Д. срещу А. К. Д. иск с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 81 940 лева, представляваща пресметнатото в пари увеличение на наследството на делбените имоти на наследодателя на страните П. Г. В., за което ищецът е спомогнал да се осъществи, като в тази част е прекратено производството по делото.
Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 176/23.07.2020 г. по гр. д. № 1339/2017 г. на Районен съд - Провадия е допусната делба на ПИ с идентификатор *** с административен адрес: [населено място], [улица], с площ 876 кв. м. по КККР, ведно с построената в имота сграда с идентификатор ****, със застроена площ 90 кв. м., ведно с построените в имота - хангар, депо, гараж с идентификатор ****, със застроена площ от 18 кв.м. и селскостопанска сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 39 кв.м., при следните квоти в съсобствеността: 1. за Д. В. Д. и А. К. Д. - 4/6 идеални части в режим на съпружеска имуществена общност; 2. за Д. В. Д. -1/6 идеални части; 3. за Г. В. Д. - 1/6 идеални части. По приетата претенция по сметки на Д. В. Д. и А. К. Д. против Г. В. Д. с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС съдът е приел, че безспорно е установено едноличното ползване на делбения имот за периода от 16.05.2019 г. до 18.09.2019 г. от съделителя Г. Д.. Ищците са изпратили до него нотариална покана чрез нотариус С. Ж. /получена лично на 16.05.2019 г./, с която са поискали той да се яви на 21.06.2019 г. на адреса на имота, за да предаде ключовете от последния и да им предостави възможност да го ползват. При непредаване на ключовете ищците са поискали обезщетение в размер на 150 лева месечно, считано от получаване на нотариалната покана. От гласните доказателства по делото не може да се направи извод, че ответникът е предоставил достъп до имота на ищците, респ. че те са имали такъв достъп. Твърденията, че Г. Д. не е препятствал ползването на имота от А. Д. и Д. Д. са общи, без посочване на конкретни факти на които се базират. Липсват доказателства Г. Д. да е канил ищците, а те да са отказали да ползват имота. Размерът на претендираното обезщетение е установен и определен въз основа на заключението на приетата по делото техническа експертиза за периода от писмената покана - 16.05.2019 г., до подаване на исковата молба- 18.09.2019 г., и съобразен с квотите на страните в съсобствеността.
По претенцията по сметки на Г. В. Д. против Д. В. Д. и А. К. Д. с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН съдът е приел, че по този иск задължени са само наследници, които са приели наследството. Ответницата по претенцията А. Д. не е наследник на П. В., поради което предявеният срещу нея иск е недопустим. По делото се установява, че Д. Д. и Г. Д. са наследници на П. В. /починала на 30.12.2003 г./ и В. Д. В. /починал на 17.11.2018 г./. На 16.08.2017 г. В.В. е продал на Д. В. Д. /по време на брака му с ответницата А. Д./ собствените си 4/6 идеални части от ПИ с идентификатор ***, изградената в ПИ сграда с идентификатор ****, "ведно с трайните подобрения и приращения в имота", като сделката е обективирана в нотариален акт № 156/2017 г. При това положение е неоснователна претенцията на ищеца Г. Д. за увеличаване на наследството чрез извършени през 2010 г., 2011 г., 2015 г. подобрения. За недоказани са приети твърденията за извършени в имота през 1997г. подобрения, довели до увеличаване на наследството : ремонт на двата етажа на процесната сграда и подобрения в двора. Съгласно събраните писмени и гласни доказателства, голяма част от ремонтирането и доизграждането на обекти в имота е извършено след 2003 г., включително и трайните насаждения. Не са събрани категорични доказателства, че приживе единствено Г. Д. е полагал грижи за наличните в имота и засадени от родителите му трайни насаждения. Ремонтите през периода 1997 г. са извършвани в сградата, обитавана от ищеца. Ползвайки имота, същият приживе е бил възнаграден от наследодателката си П. В. и от баща си. Не е доказано обстоятелството, че родителите на ищеца не са имали средства и затова всички извършени ремонтни дейности и разходи са заплащани единствено от него.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
Не може да бъде допуснато касационно обжалване по първия формулиран от касатора въпрос. Съгласно практиката на ВКС /решение № 248/20.04.2010 г. по гр. д. № 4247/2008 г., ІІІ г.о. на ВКС и др./, искът по чл. 12, ал. 2 ЗН представлява особено приложение на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, когато наследникът е спомогнал за увеличаване на наследството и не е възнаграден по друг начин /с дарение, завещание, ползване на имота за определено време/. В случая въззивният съд е приел, че една част от твърдените подобрения са извършени след 2003г. /откриване на наследството на П. В. и притежаваната от баща му /в качеството му на наследник/ идеална част от имотите е прехвърлена възмездно на Д. Д.. За друга част от подобренията е прието, че са недоказани, а за извършените в процесната сграда, в която е живял Г. В. ремонти, е прието,че е възнаграден от наследодателката П. В. и от баща си, чрез ползването и. Този извод на въззивния съд е изцяло съобразен с цитираната по-горе съдебна практика.
Вторият въпрос,относно правилната правна квалификация на предявения от касатора иск,не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът не е развил доводи относно некоректна правна квалификация на предявения от него иск по чл.12,ал.2 ЗН. В практиката на ВКС се приема, че правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Въззивният съд е длъжен да даде своята правна квалификация, като по този начин обезпечи правилното приложение на материалния закон. Съобразно т.2 от ТР№1/2013г., ОСГТК, ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената правна квалификация от първата инстанция е неправилна, вследствие на което на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания за подлежащите на доказване факти. В случая въззивният съд не е определил правна квалификация на иска, различна от първоинстанционния съд. Той е съобразил изложените в исковата молба обстоятелства и заявения петитум и е разгледал предявения иск по чл.12,ал.2 ЗН, но е приел, че е неоснователен поради неизпълнена доказателствена тежест от страна на ищеца. Предвид изложеното, по поставените въпроси не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Следва да се посочи, че това основание за допускане на касационно обжалване не е мотивирано. Не е посочено какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато не се сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в посочените от касатора правни норми, каквито данни в случая липсват.
С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1732/18.11.2021 г. по в. гр. д. № 2056/2021 г. на Окръжен съд - Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |