2
Р Е Ш Е Н И Е № 587
гр. София, 01.11.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Борислава Лазарова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 941 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община], представлявано от кмета на общината К. П., приподписана от главния юрисконсулт на общината В. С., против въззивното решение № 252 от 27 февруари 2009 г., постановено по гр.д. № 1541 по описа на апелативния съд в[населено място] за 2007 г., в частта му, с която е отменено решение № 122 от 16 март 2005 г., постановено по гр.д. № 1236 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2002 г. и вместо него касаторът е осъден да заплати на К. П. И. сумата от 28489 лева обезщетение за лишаването му от ползване на недвижим имот за периода 10 януари 1997 г. – 21 ноември 2000 г., законната лихва върху сумата, считано от 18 октомври 2002 г. и мораторна лихва за периода 20 октомври 2000 г. - 18 октомври 2002 г. в размер на 8233 лева, както и да заплати на М. П. И. съответно сумите от 32268 лева обезщетение за лишаване от ползване за периода 4 февруари 1997 г. - 21 ноември 2000 г., законната лихва върху сумата, считано от 18 октомври 2002 г. и мораторна лихва в размер на 9354 лева за периода 20 октомври 2000 г. - 18 октомври 2002 г.
Касационният контрол е допуснат с определение № 1279 от 15 септември 2009 г. поради наличието на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК по правния въпрос относно елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД във връзка с необходимостта ползвателят да е получил реален доход от ползването на имота, за да има разместване на материални блага.
По поставения въпрос касаторът сочи, че съществено условие на чл. 59 ЗЗД е да се касае за имуществена облага, която е реализирана в действителност от друго лице, а не до предполагаема полза, като неоснователното обогатяване е налице само тогава, когато в патримониума на обогатилия се за чужда сметка е влязло имущество.
Ответниците К. И. П. и М. И. П. – двамата от[населено място], не дават отговор по реда на чл. 287 ал. 1 от ГПК по поставения правен въпрос.
По поставения въпрос едното виждане се възприема в атакуваното решение, според което ищците били в невъзможност да ползват имота и са се обеднили със сумата, която биха получили при отдаване на имота под наем, а общината се е обогатила, като е държала и ползвала имота, без той да е нейна собственост. Приема се, че е без значение дали имотът реално е ползван от ответника по иска и какви приходи са реализирани от него, след като е налице потенциална възможност за това.
Другото разбиране по въпроса се поддържа в решение № 271 от 25 февруари 2004 г., постановено по в.гр.д. № 1136 по описа на окръжния съд в[населено място], влязло в законна сила, с което е разрешен спор със същото правно основание между същите страни, но касаещ периода 10 август 1996 г. – 10 януари 1997 г. В решението е възприето, че не е налице обедняване на ищците и обогатяване на ответника по иска за сметка на първите, тъй като няма действително реализирана имотна облага от непредаването на имота. Този извод е обоснован с обстоятелството, че спорният имот попада под режима на общинската собственост по ЗОбС и зелените площи, обществения паркинг, тротоар и стълбище се използват за трайно задоволяване на обществените потребности от общинско значение, поради което процесният недвижим имот не може да бъде и не е бил обект на търговски сделки или отдаване под наем за реализиране на доходи, поради което общината не се е обогатила реално от факта, че процесният имот е бил в режима на общинска собственост.
Касационният съд приема, че по поставения въпрос правилно тълкуване е дадено в атакуваното в настоящия процес съдебно решение, при следните уточнения:
С разпоредбата на чл. 59 ЗЗД е предвидена възможността за ангажиране гражданската отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като бъде осъден да върне онова с което се е обогатил, за да бъде възстановено имущественото равновесие между субектите, до размера на обедняването. Ползването на чужд недвижим имот без правно основание за това и препятстването на собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го ползва или да реализира от него имуществена облага по друг начин. Искът за сумите, претендирани като нереализирана полза, от която собственикът е лишен, е този по чл. 59 ЗЗД - т.е. общата хипотеза на неоснователното обогатяване.
Имуществените облаги имат материално естество, те са оценими в пари и се изразяват или в увеличаване актива на имуществото на обогатения, или в намаляване на неговите пасиви, или пък в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. Следва да се отбележи, че при последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване в случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. Необходимостта от извършване на разходи от посочения вид е нормативно или договорно обусловено, а в някои по-редки случаи значение могат да имат и специалните качества или потребности на обогатения.
Като е дал разрешение на поставения въпрос в подобен смисъл, макар без да поясни докрай защо приема наличието на неоснователно обогатяване от страна на ответника по иска, въззивният съд е приложил правилно закона. Касаторът, като ответник по иска по чл. 59 ЗЗД, е следвало да осъществи редица разходи, свързани с присъщата му дейност с цел трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, например такива за транспортен достъп и място за паркиране на автомобили в близост до сградата на общината, за осигуряване на достъпна архитектурна среда, за осигуряване на достатъчно просторна и приветлива среда за обществени мероприятия на открито и други подобни, като тези разходи са спестени чрез използването на имота, реституиран на ищците, до момента на въвода им във владение.
Касационната жалба е неоснователна.
Съдът е сезиран с искове по реда на чл. 59 и чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на съсобствен на ищците недвижим имот. В исковата си молба ответниците по касация К. и М. И., заедно с починалия в хода на процеса техен баща П. И., заявяват, че касаторът не предал владението на реституирания им имот, като в резултат от успешно проведен иск по чл. 108 ЗС ищците били въведени във владение на имота на 21 ноември 2000 г.; през целия период от реституцията до въвода касаторът ползвал имота за свои цели – за озеленяване, плочник, тротоар и стълбище към площадно пространство, както и част от него за паркинг.
Не е спорно, че процесният имот, отчужден през 1984 г. за изграждане на градска библиотека, бил реституиран през 1992 г., тъй като мероприятието не било осъществено. Установено е, че ищците отправили покана до общината да заплаща наем, на което им било отказано. Ищците правили опит за поставяне на временен павилион на реституираното им място, но им било отказано, защото се налагали сериозни по обем строително-монтажни работи и разрушаване на съществуващи благоустройствени мероприятия. Всичките им предложения за използване на имота с цел получаване на доход от него били отказвани от касатора основно с мотива, че естеството на архитектурната среда не позволява подобно използване. Съобразно заключението на съдебно-техническата експертиза, имотът се намира в идеалния център на града и дава възможност да се използва за търговски цели. Поземленият имот през 2003 г. е отреден за жилищно смесено застрояване – магазини и жилищни етажи.
При установеното по спора относно собствеността на имота и фактическото му използване от страна на касатора без наличие на правно основание за това, на преценка подлежи размерът на вредата, с която собствениците са обеднели, тъй като не са реализирали полза от принадлежащото им право на ползване на имота. Обосновано въззивният съд е възприел, че с невъзможността си да ползват имота, ищците са се обеднили със сумата, която биха получили при отдаване на имота под наем, или това е ползата, която имотът в съответния си вид би могъл да носи. С оглед действителното състояние на имота през процесния имот и допустимото поставяне в него на временен търговски обект, основателно съдът приема сумите по даденото заключение на единичната съдебно-техническа експертиза за претърпяното от ищците обедняване.
На последно място, касаторът твърди, че всички разходи по поддържане и благоустрояване на имота са направени от касатора, а съдът не ги е взел предвид. В тази връзка се представя решение № 1297-4538-1961 І ГО, в което Върховният съд приема, че, след като ответникът ползвал имота и правил разходи за поддържането му, то и обедняването на ищеца не е в размер на неполучените наеми, а в размер на разликата между тези наеми и разходите, направени за сметка на собственика за поддържането на имота. В разглеждания случай касаторът не е поддържал имота на ищците в посочения смисъл, тъй като е вложил средства с оглед специфичното му използване за обществени нужди, за каквито той очевидно не може да бъде използван от собствениците. Затова и няма причина тези разходи да бъдат взети предвид от съда в настоящото производство.
Ответниците не правят искане за заплащане на разноски по смисъла на чл. 78 ал. 3 ГПК, а и доказателства за сторени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 252 от 27 февруари 2009 г., постановено по гр.д. № 1541 по описа на апелативния съд в[населено място] за 2007 г., в обжалваната му част, с която е отменено решение № 122 от 16 март 2005 г., постановено по гр.д. № 1236 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2002 г. и вместо него [община] е осъден да заплати на К. П. И. сумата от 28489 лева обезщетение за лишаването му от ползване на недвижим имот за периода 10 януари 1997 г. – 21 ноември 2000 г., законната лихва върху сумата, считано от 18 октомври 2002 г. и мораторна лихва за периода 20 октомври 2000 г. - 18 октомври 2002 г. в размер на 8233 лева, както и да заплати на М. П. И. съответно сумите от 32268 лева обезщетение за лишаване от ползване за периода 4 февруари 1997 г. - 21 ноември 2000 г., законната лихва върху сумата, считано от 18 октомври 2002 г. и мораторна лихва в размер на 9354 лева за периода 20 октомври 2000 г. - 18 октомври 2002 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|