Ключови фрази
Грабеж на вещи, придружен с тежка или средна телесна повреда * доброволен отказ от извършване на престъпление * обезщетение за неимуществени вреди от престъпление

Р Е Ш Е Н И Е

№ 247

София, 13 юни 2014 г.


В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седми май две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
МИНА ТОПУЗОВА
при секретар: Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Ивайло Симов
изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова
н. дело № 582/2014 година
Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите А. Л. А. и К. А. Р. срещу решение № 10/29.01.2014 г. по ВНОХД № 1121/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена първоинстанционната присъда от 23.09.2013 г., постановена по НОХД № 2003/2013 г. от Софийски градски съд.
Касационната жалба на подсъдимия А. се позовава на трите касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Твърди се, че в мотивите на атакувания съдебен акт са направени изводи без да се посочват доказателствата, на които те почиват. Оспорва се достоверността на показанията на свидетелите С., Г., К. и Ц.. Поддържа се още, че въпросът за наличието на „доброволен отказ” не е изследван от съда. Наказанието от шест години лишаване от свобода е счетено за изключително тежко, предвид младата възраст на подсъдимия А..
Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия Р., е насочена единствено срещу гражданската част на съдебните актове. Твърди се, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева е в противоречие с принципа по чл. 52 от ЗЗД.
По делото е постъпило писмено възражение от повереника на частния обвинител и граждански ищец Д. К. С.. В същото се излагат съображения за неоснователност и на двете жалби.
Подсъдимият А. А. лично и чрез процесуалния си представител поддържа жалбата по съображенията, изложени в нея.
Подсъдимият К. Р. не се явява, редовно призован, а жалбата се поддържа от защитник.
Гражданският ищец Д. К. С. не се явява, редовно призован. Не се явява и неговият повереник.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище, че жалбите са неоснователни.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
С атакуваното решение на въззивния съд е потвърдена присъдата на Софийския градски съд, с която подсъдимите А. Л. А. и К. А. Р. са били признати за виновни в това, че на 05.12.2012 г. при условията на продължавано престъпление и в съучастие като съизвършители са отнели чужди движими вещи от владението на Д. К. С. и С. Д. Г. с намерение противозаконно да ги присвоят, като употребили за това сила и грабежът е придружен със средна телесна повреда, причинена на С. - престъпление по чл. 199, ал.1, т. 3 във вр. с чл. 198, ал.1, във вр. с чл. 20, ал.2 и чл. 26, ал. 1 от НК.
Наложеното на подсъдимия А. наказание е при условията на чл. 54 от НК в размер на шест години лишаване от свобода, което да изтърпи в затвор и при първоначален режим „строг”. На основание чл. 68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение и наказание от три години лишаване от свобода, наложено му по НОХД № 1284/2012 г. по описа на Специализирания наказателен съд.
Наложеното на подсъдимия Р. наказание е при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК (погрешно посочено в диспозитива на присъдата – чл. 54 от НК) в размер на три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от пет години на основание чл. 66, ал.1 от НК. На основание чл. 67, ал.3 от НК е постановено по време на изпитателния срок да бъде прилагана пробационната мярка по чл. 42а, ал.2, т. 2 от НК.
Ангажирана е гражданската отговорност на двамата подсъдими, които са осъдени да заплатят на гражданския ищец С. сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и сумата от 45,90 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди. Искът за неимуществени вреди е отхвърлен до пълния му предявен размер от 30 000 лева.
І . По жалбата на подсъдимия А..
Преди всичко следва да се отбележи, че касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК е без собствена аргументация и е свързано с разискване на доказателствената дейност на предходните инстанции.
В този смисъл настоящият състав приема, че е налице оплакване за нарушение на процесуалните правила, доколкото се съдържат твърдения за неправилно кредитиране на част от гласните доказателствени източници.
Данните по делото не дават основание да се приеме, че са допуснати претендираните с жалбата нарушения при проверката и анализа на доказателствения материал.
Неоснователно е възражението на подсъдимия А., че по делото липсват доказателства, уличаващи го като един от авторите на престъплението. Безспорно двамата пострадали, свидетелите С. и Г., не са разпознали подсъдимия А. като едно от лицата нахлули в обитавания от тях апартамент. Присъствието на подсъдимия там е установено пряко от показанията на свидетелите Ц. и К., както и частично от обясненията на двамата подсъдими. Силно преувеличено е твърдението в жалбата, че двамата пострадали не са споделили информация за агресивни действия на третото, непознато за тях лице, което несъмнено е подсъдимият. Двамата пострадали последователно и в двете фази на процеса са посочили своите възприятия за нападението, извършено спрямо тях, извършваните действия от тримата нападатели, отправените изявления, недвусмислено обективиращи намерението им да отнемат чужди вещи, упражнената принуда, липсата на вещите, установена от свидетелите след като подсъдимите и свидетелят К. са напуснали апартамента.
Опитът на подсъдимия да отхвърли доказателствената стойност на показанията на свидетелите Ц. и К. е неуспешен. Лишено от основание е твърдението, че съдът безкритично се е доверил на същите, а те реално са участници в престъпното посегателство. Тъкмо обратното е вярно. Въззивният съд, а преди това и първата инстанция, отчитайки именно това обстоятелство, са подходили внимателно и задълбочено към съобщената от свидетелите информация. Съдът ясно е посочил, че ще цени показанията им само в онази част, която е съвместима с данните, изводими от останалите доказателствени източници.
Неоснователно е и мнението на защитата, че само въз основа на тези показания се „базира” осъдителната присъда. Доказателствената съвкупност, послужила за изграждане на фактическите изводи на съда, не е ограничена по своя обем само до показанията на Ц. и К., защото в нея са заложени показанията на пострадалите, частично обясненията на подсъдимите, данните, изводими от протоколите за разпознаване и за доброволно предаване.
Предходните инстанции са спазили принципното изискване за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото при проверката и анализа на доказателствените материали. Не е допусната едностранчивост и/или избирателност при обсъждането на противоречивите доказателствени източници нито пренебрегване на тези, ползващи подсъдимия. Версията, че А. е напуснал апартамента веднага след като подсъдимият Р. е започнал да осъществява принудата спрямо пострадалите, е детайлно изследвана и убедително отхвърлена. Изложени са подробни съображения защо гласните доказателствени източници, с които се обяснява, че А. не е участвал в причинителската дейност, не заслужават доверие. Преди да направи това заключение съдът е сравнил същите с данните, съдържащи се в показанията на свидетелите С. и Г., както и в показанията на свидетеля К., депозирани в хода на досъдебното производство по реда на чл. 223 от НПК и прочетени на основание чл. 281 НПК.
Въззивният съд прецизно, съобразно доказателствата по делото, е дал обективна оценка на поведението на подсъдимия А.. Отчел е, че той има по-ниска степен на участие в принудата, като е извършил и действия по отнемане на вещите, собственост на пострадалите.
Уместно е да се отбележи в отговор на жалбата на подсъдимия, че грабежът е съставно престъпление, включващо два свързани функционално престъпни акта. Участието на единия от съизвършителите само в един от тях-отнемането на вещите, при съзнанието, че те са чужди и че несъгласието на собственика им да ги предаде е преодоляно чрез сила/заплаха, е достатъчно, за да е налице съставомерност на деянието по чл. 198 от НК. Затова и претенцията, че липсват доказателства подсъдимият да е участвал в принудата, не изключва в принципен план съставомерност на извършеното по визирания законов текст. Отделен е въпросът, че данните по делото, както се посочи, очертават, че поведението на А. обхваща и двете посегателства – както срещу личността на пострадалите чрез използваната сила, така и срещу собствеността, с отнемането на мобилните телефони.
Тезата за „доброволен отказ от извършване на престъпление” е неоснователна. Претенцията всъщност се поддържа във връзка с искането за връщане на делото за ново разглеждане, при което да се установят обстоятелства дали подсъдимият А. е бил в жилището на пострадалите, кой е третия човек, нападнал ги, дали не е налице доброволен отказ от извършване на престъпление. Основание за ново разглеждане на делото от въззивната инстанция няма, защото изводът за участието на подсъдимия в инкриминираното деяние е направен при спазване на процесуалните изисквания по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК.
Макар изрично да не е налице позоваване в жалбата на чл. 17, ал.3 от НК, следва да се напомни, че приготовлението е първият стадий на умишлената престъпна дейност, предхожда самото осъществяване на престъплението и е насочено към неговото улесняване (чл. 17, ал.1 от НК). Когато деецът се насочи към самото изпълнение и осъществи първото действие, включено в изпълнителното деяние, извършените до този момент подготвителни действия се поглъщат и той ще отговаря или за опит, или за довършено престъпление.
Известно е, че касационната проверка се осъществява в рамките на установените фактически положения, а те, предвид отсъствието на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, са тези, които са отразени в проверявания акт. При приетата от предходните инстанции фактология няма никакво основание да се поддържа, че е налице хипотезата на чл. 17, ал.3 от НК.
Основателно е оплакването на подсъдимия А. за явна несправедливост на наложеното наказание.
Въззивният съд с пестеливи мотиви се е солидаризирал със съображенията на първата инстанция, в които е посочено, че при индивидуализацията на наказанието на А. следва да се имат предвид, освен изброените по – горе отегчаващи обстоятелства, относими към другия подсъдим и обремененото му съдебно минало. Внимателният прочит на мотивите на съдебните актове сочи, че отегчаващите обстоятелства, коментирани по отношение на подсъдимия Р., се изчерпват с „високата степен на обществена опасност на конкретното деяние и високата интензивност на упражнената принуда”. Последно посоченото обстоятелство не може да бъде преценявано като отегчаващо по отношение на А., защото предходните инстанции са мотивирали изричен извод, че по-ниската степен на участие на този подсъдим смекчава отговорността му.
Безспорно предходното осъждане на подсъдимия А. очертава негативни данни за неговата личност. При индивидуализацията на наказанието обаче не е отчетен докрай превеса на смекчаващите отговорността обстоятелства, освен вече посоченото и младата му възраст, ниската стойност на отнетото имущество, частичните признания, допринесли в известна степен за разкриване на обективната истина по делото. Тези обстоятелства наистина не носят характеристиката на изключителни и/или многобройни по смисъла на чл. 55 от НК. Вярната оценка на тяхната относителна тежест в контекста на чл. 54, ал. 2 от НК, налага намаляване на срока на лишаването от свобода от шест години на пет години.
Така определениат размер на санкцията съдържа достатъчен капацитет да удовлетвори целите, посочени в чл. 36 от НК.
Ето защо въззивното решение подлежи на ревизия на основание чл. 354, ал.2, т. 1 от НПК.
ІІ. По жалбата на подсъдимия Р..
Тази жалба е насочена само срещу гражданско -осъдителната част на съдебните актове. Твърди се, че при присъждане на обезщетението за неимуществените вреди съдът не е спазил принципа, визиран в чл. 52 от ЗЗД.
В подкрепа на претенцията си жалбоподателят се е позовал на конкретни решения, постановени от въззивни съдебни състави, имащи за предмет обезщетения за неимуществени вреди – болки и страдания от увреждания, носещи характеристиките на средни телесни повреди.
Срещу така оформената жалба основателно възразява повереникът на гражданския ищец, считайки, че соченето на съдебни решения не е основание за ревизия на постановения съдебен акт, но това не е достатъчно за отхвърлянето й.
В мотивите на въззивното решение, посветени на гражданската отговорност на подсъдимите, е заявено, че при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди съдът е съобразил критерия по чл. 52 от ЗЗД, но това не личи от изложените почти бланкетни съображения.
Неимуществените вреди нямат стойностно изражение, както правилно е отбелязал и въззивният съд. Тяхната същност са болките и страданията от накърнените неоценими блага. Върховният касационен съд е имал повод многократно да посочи, че критерият за справедливост не е абстрактен и държи сметка за характера на деянието, последиците от него, вида и степента на вината и тежестта на увреждането.
Безспорно, на гражданския ищец С. са причинени две средни телесни повреди. Наред с това съдът е следвало да съобрази тежестта на последните, продължителността и интензитета на лечението, какви последици имат за здравето на пострадалия, причинените му контузии.
Извън съдебномедицинската експертиза и медицинските документи, послужили за изготвянето й, в делото не присъстват други данни, даващи информация за претърпените болки и страдания от гражданския ищец, тяхната интензивност и продължителност. Видно е от писмените данни, че лечението на пострадалия в болничното заведение е пет дни, не са извършвани значими медицински интервенции, не са установени трайни последици за здравето му в резултат на получените контузии. Гипсовата имобилизация (шина) на ръката му, необходима поради счупването на четвърта метакарпална кост, е с продължителност от двадесет дни. Гражданският ищец, извън заявеното притеснение за здравето си, не споделя други данни за продължителни и сериозни негативни изживявания, пряка последица от поведението на подсъдимите.
Наличната доказателствена съвкупност, очертаваща преживените от гражданския ищец болки и страдания, показва, че присъденото обезщетение от 20 000 лева надхвърля необходимия баланс между същите и нуждата от обезвреда. Тоест, нарушен е принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Обезщетение в размер на 10 000 лева е достатъчно да компенсира увреждането на правнозащитимата сфера на пострадалия и отразява приетия ориентир на съдебната практика при подобни случаи.
В този смисъл решението на въззивния съд търпи корекция по отношение на двамата подсъдими, предвид разпоредбата на чл. 347, ал.2 от НПК, макар в жалбата на А. да не се съдържат аргументи в тази насока. Следва да се намали и размерът на присъдената държавна такса.
Създаденият от съдебната практика ориентир в никакъв случай не е в рамките на цитираните от жалбоподателя решения, защото липсва аналогичност на разгледаните в тях деликти със спецификата на настоящия казус. Затова претенцията за значително намаляване на размера на обезщетението до нивото на тези, определени в сочените решения (1500,лева, 2000 лева, 3000 лева), е напълно неоснователна.
С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал.2, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 10/29.01.2014 г., постановено по ВНОХД № 1121/2013 г. от Софийския апелативен съд, с което е потвърдена първоинстанционната присъда от 23.09.2013 г. по НОХД № 2003/2013 г. на Софийски градски съд, като :
- НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия А. Л. А. наказание лишаване от свобода от шест години на пет години;
- НАМАЛЯВА присъденото обезщетение за неимуществени вреди в полза на Д. К. С. от 20 000 (двадесет хиляди) на 10 000 (десет хиляди) лева;
- НАМАЛЯВА размера на държавната такса на 400 (четиристотин) лева;
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част
ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.