Р Е Ш Е Н И Е № 85 гр. София, 13 юни 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора М. Велинова изслуша докладваното от съдия Чочева касационно наказателно дело № 74 по описа за 2012 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Р. В. С. против въззивна присъда № 106/18.10.2011 г. на Пловдивския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 1483/2011 г. С тази присъда Пловдивският окръжен съд е отменил присъда № 244/11.05.2011 г. по НОХД № 8201/2010 г. на Пловдивския районен съд в частта относно оправдаването на подсъдимия Р. В. С. за престъпление по чл. 294 ал. 4, вр. ал. 1 от НК и за приложението на чл. 66 ал. 1 от НК. Вместо това е признал същия за виновен в това, че на 01/02.02.2007 г., в гр. К., е спомогнал на П. И. Б. (извършил на 01.02.2007 г. две престъпления по чл. 131 ал. 1, т. 12, вр. чл. 130 ал. 2 от НК спрямо В. Д. Б. и Д. В. Б.) да избегне наказателно преследване (като е убеждавал и убедил Д. Б. да не подава жалба до компетентните органи срещу П. Б. и за да го мотивира му е предоставил 1000 лв. като обезщетение за побоя) без да се е споразумял с П. Б. преди да е извършил двете престъпления, като деецът е лице от състава на МВР – Началник сектор „Охрана на общестевния ред и превенция” към РПУ – гр. Карлово, като във вр. с чл. 54 от НК му е наложил наказание 3 години лишаване от свобода. Потвърдил е първоинстанционната присъда относно осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 143 ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 142 ал. 2, т. 6, вр. чл. 18 от НК за това, че на 27.11.2007 г., в гр. К., е направил опит да принуди Ф. Г. А. да извърши нещо противно на волята му (да дава обяснения срещу Р. С. по преписка № 2218/2007 г.), като е употребил за това заплашване и деянието е извършено от лице от състава на МВР - Началник сектор „Охрана на общестевния ред и превенция” към РПУ – гр. Карлово, за което му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 години. На основание чл. 23 ал. 1 от НК е определил на подсъдимия С. едно общо най-тежко наказание от 3 години лишаване от свобода, което е увеличил по чл. 24 от НК с една година и е постановил изтърпяването му при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Потвърдил е първоинстанционната присъда относно разноските по делото. В касационната жалба и допълнение към него се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Претендира се отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия или намаляване на наказанията и прилагане на чл. 66 ал. 1 от НК. В с. з. пред ВКС подсъдимият лично и двамата му защитници поддържат направените оплаквания и искания. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е частично основателна. Доводите за процесуално нарушение, мотивирани с неоснователно отхвърляне на възраженията, направени пред въззивния съд, за предубеденост на прокурора М., който е водил ДП, са изцяло неоснователни. Преди всичко, нито се твърди, нито това е изводимо от материалите по делото, че поведението на цитирания прокурор (за когото се сочи, че подсъдимият е изразявал „недобро”отношение в частните си разговори, записани със СРС) е повлияло на правото му на защита до степен на съществено ограничаване, което би било съотносимо към касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК. Същият, макар да е наблюдавал ДП, то не е взел участие в съдебната фаза на процеса, която е централната за определяне на наказателната отговорност на подсъдимия С. с оглед прилагане на състезателната процедура, където правото на защита се разгръща в пълна степен. Друг е въпросът, че конкретни материали, събирани в хода на ДП (като напр. включване в протокола за ВДС на всички подслушани разговори на С., а не само на онези, относими към доказване на престъпленията, за които е бил обвинен) са имали предубеждаващо въздействие при извеждане на конкретни отегчаващи обстоятелства във връзка с определяне на наказанията за отделните престъпления (за което ще се изложат съображения по-долу), но това очевидно се свързва с неправилна оценъчна дейност на въззивния съд и пренебрегване на същностната му функция да действа като коректив, а не с тази на наблюдаващия прокурор. Извън обхвата на настоящата касационна проверка се явяват доводите за процесуални нарушения поради частичното прекратяване по давност на производството по обвинението срещу подсъдимия С. за престъпление по чл. 293 от НК. Прекратяването не е било атакувано по предвидения в НПК процесуален ред и това престъпление не е предмет на обжалваната въззивна присъда. ВКС оценява като неоснователни доводите за допуснати нарушения по чл. 13 и 14 от НПК поради необсъждане на противоречия в доказателствените източници и неизвършване на оценка за тяхната достоверност. Като цяло възраженията в жалбата по тези въпроси са твърде общи и схематични, което затрудява касационния отговор. Така за престъплението по чл. 294 ал. 4, вр. ал. 1 от НК липсват каквито и да са конкретни съображения за неправилна оценъчна дейност на доказателствата при извеждане на фактите, послужили за осъждането на подсъдимия. От друга страна, съвсем видно е от мотивите на въззивната инстанция, че в тях се съдържат конкретни и убедителни съображения защо фактическата картина на деянието се приема за установена въз основа съвкупна оценка на показанията основно на св. Д., И. и В. Б., както и св. П. А. и Р. А., които се подкрепят и от проведените разговори, записани чрез СРС между подсъдимия и св. Д. Б., както и от останалите споменати в мотивите доказателствени източници. Подробно анализирани са показанията на друга група свидетели, между които св. П. Б. и И. Б., а също и Б. К., както и обясненията на самия подсъдим, като ясно е заявено поради какви причини и за какви обстоятелства те не се отчитат за достоверни. Същата аналитична дейност е приложена и относно престъплението по чл. 143 ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като след обсъждане на показанията на св. А. и съпоставка с тези на св. Б. е отдадено доверие на първите, които съдът е намерил за подкрепени от други доказателствени средства, които конкретно е посочил. След като е бил извършен анализ на противоречивите доказателства, като съответно са изложени причините за възприетите за доказани факти, ВКС няма основание да се намесва в тази типична за инстанциите по същество дейност по оценка на доказателствата. Всъщност, видно е от съдържанието на жалбата, че изтъкването на процесуалните нарушения е само формален предтекст за атакуване на въззивното решение, като в действителност се изразява несъгласие с резултата от извършената съдебна проверка, респ. с обосноваността, което не е касационно основание. При установените факти, материалния закон е бил приложен правилно с осъждане на подсъдимия за престъпление по чл. 194 ал. 4, вр. ал. 1 от НК, както и за такова по чл. 143 ал. 2, вр. ал. 1 от НК. В допълнението към жалбата се излагат възражения за несъставомерност, които обаче не са аргументирани, поради което и ВКС няма задължение да ги обсъжда. Единственото, което може да бъде отразено е, че установените по делото факти обуславят приетата правна квалификация за всяко от деянията, в каквато връзка въззивната инстанция е предложила мотивирани съображения, които и ВКС споделя. Основателно обаче е оплакването за наличие на касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 от НПК в аспекта относно прилагането на чл. 24 от НК, което е довело и до необсъждане на въпроса за приложението на чл. 66 ал. 1 от НК. Преди всичко, следва да се посочи, че макар въззивният съд правилно да е индивидуализирал наказанията за престъплението по чл. 294 ал. 4, вр. ал. 1 от НК и за това по чл. 143 ал. 2, вр. ал. 1 от НК в размер на по 3 години лишаване от свобода при превес на смекчаващите обстоятелства, то неоправдано е преувеличил значението на други, които дори е определил като отегчаващи (напр. за деянието по чл. 143 НК – че подсъдимият е извършил и предходно престъпление по чл. 294 от НК, което е недопустимо, тъй като за него той е имал обвинение и е бил осъден) и впоследствие е използвал същите, за да обоснове приложението на чл. 24 от НК. Това особено важи за отразеното по повод деянието по чл. 294 от НК - „изключително неприемливия му и непрофесионален маниер на работа – използване на връзки, ходатайства, взаимност на извършваните услуги, за които красноречиво говори цялостното съдържание на протокола, отразяващ изготвените ВДС въз основа на прилагане на СРС”, както и по повод деянието по чл. 143 от НК – че като цяло за него „било нормално да наруши задълженията си или да провокира друг колега към това, за да окаже помощ на лица, както и да въздейства чрез извънпроцесуални способи за прекратяване на настоящото производство”, изводимо от същия този протокол за ВДС и на последно място във връзка с прилагането на чл. 24 от НК – че в протокола за ВДС имало „обилни данни и за опитите му всячески да въздейства чрез извънпроцесуални средства върху воденото срещу него производство, както и за непрофесионалния маниер на работа – приемане на ходатайства, взаимност на извършвани услуги”. Внимателният прочит на направените искания и дадени разрешения за прилагане на СРС – подслушване на мобилните телефони на подсъдимия (вж. последните неномерирани листове в класифицирания том 3 от ДП) съвсем ясно са определяли, че те касаят единствено и само разследване дейността му по повод обвинението по чл. 294 ал.4, вр. ал. 1 от НК, водено в рамките на ДП № 196/2007 г. и наблюдавано от прокурора Г. М.. В мотивите на съдебните инстанции са посочени конкретните разговори, въз основа на които са били извеждани данни във връзка с това му инкриминирано престъпление. Същевременно, съвсем видно е, че в Протоколът за изготвяне на ВДС от 10.03.2008 г. са включени всички разговори, които подсъдимият е водил в разрешения за подслушване период, като по-голямата част от тях са лични и неотносими към предмета на обвинението по чл. 294 от НК. Направените от въззивния съд коментари за поведението на подсъдимия, изводимо като цяло от послушваните разговори, са в противоречие с разпоредбата на чл. 177 ал. 2 от НПК, която забранява в наказателното производство да се ползват резултати, получени извън направеното искане по чл. 173, освен ако не съдържат данни за друго тежко умишлено престъпление по чл. 172 ал. 2 от НК. За т. нар. ходатайства и опити да въздейства върху развитието на производството по настоящото дело подсъдимият не имал обвинение, поради което и данните за подобно поведение изобщо не могат да бъдат използвани, вкл. за определяне на моралния му облик и отегчаване на наказателната му отговорност. Затова, след игнориране на тези материали, които освен да породят предубеждаващо въздействие върху решаващите съдебни инстанции, не са били допустими за използване, ВКС преразгледа въпроса относно приложението на чл. 24 от НК и намери, че определеното общо наказание по чл. 23 ал. 1 от НК в размер на 3 години лишаване от свобода е достатъчно за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК. Макар двете деяния да са били извършени в период от около 1 година, то с оглед конкретната фактология, характеризираща индивидуална им тежест и данните за личността на подсъдимия С. не обуславя необходимост от увеличаване на общото наказание по реда на чл. 24 от НК. Оттук ВКС намери, че са налице и условията за прилагане на чл. 66 ал. 1 от НК, като наложеното наказание се отложи за изпитателен срок от 5 години, считано от влизане в сила на присъдата. Освен формалните предпоставки за прилагането на този текст като чистото съдебно минало и размер на наказанието от 3 години лишаване от свобода, ВКС прецени, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения не е наложително той да бъде изолиран в затворническа среда. Същият е семеен и с добро образование, а деянията, за които е наказан са били обвързани с работата му в системата на МВР, която е напуснал, като самото им извършване е преди повече от 5 години, през което време отсъстват данни за престъпни прояви. В този аспект отлагане изпълнението на общото наказание за максимално предвидения срок в пълна степен ще съдейства за реализиране както на личната, така и на генералната превенция. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА въззивна присъда № 106/18.10.2011 г. на Пловдивския окръжен съд, постановена по ВНОХД № 1483/2011 г., КАТО отменява приложението на чл. 24 от НК и на основание чл. 66 ал. 1 от НК отлага изпълнението на наложеното на подсъдимия Р. В. С. общо наказание по чл. 23 ал. 1 от НК от 3 години лишаване от свобода за срок от 5 (пет) години. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.