Р Е Ш Е Н И Е № 84 София, 14 юни 2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и втора година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 272/2022 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на частните обвинители Б. М. Б. и Ш. К. Б. и по жалба на частния обвинител Т. М. Г., подадени чрез техните повереници, срещу въззивно решение № 15/ 01.02.2022 г., постановено по ВНОХД № 611/2021 г. от Апелативен съд – Пловдив. В жалбата на частните обвинители Б. Б. и Ш. Б. е ангажирано основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, като се отправят искания за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд с указания за увеличаване срока на наложените на подсъдимите Р. А. и Е. И. наказания и отпадане на условното осъждане. Посочва се, че неправилно е било прието наличие на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, рефлектирало върху определения размер на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия А., както и подценяването на генералната цел на наказанието, при преценката за приложението на чл. 66, ал.1 от НК. В тази връзка се акцентира върху дадените с ППВС № 1/17.01.1983 г. указания да не се проявява неоправдано снизхождение към извършителите на престъпленията по транспорта. Необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода от А. се обосновава и с това, че деянието е получило негативен обществен отзвук в медиите. В жалбата е заявено, че доводите за несправедливост на наложеното наказание на другия подсъдим Е. И. са аналогични. С касационната жалба на частния обвинител Т. Г. се оспорва справедливостта на наказанието само по отношение на подсъдимия А.. Според касатора приложението на института на условното осъждане спрямо този подсъдим е неправилно, тъй като той не се е разкаял за деянието и не се е извинил на близките на починалия М. Б., тоест не е осъзнал тежестта на извършеното от него престъпление. Изтъква се, че приложението на чл. 66 от НК изисква съобразяване със степента на обществена опасност на подсъдимия, която не е ниска с оглед наличието на множество обстоятелства, имащи значение в насока утежняване на наказателната му отговорност. Настоява се за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода, което да се изтърпи ефективно. Частните обвинители Б. Б., Ш. Б. и Т. Г. не вземат лично участие в съдебното заседание пред касационната инстанция. Представляват се от повереник, който поддържа жалбите по съображенията, изложени в същите. Частният обвинител Ш. Р. и неговият повереник не се явяват, редовно призовани. От повереника е постъпило писмено становище, с което се заявява, че наложените наказания на подсъдимите са справедливи и решението на апелативния съд подлежи на оставяне в сила. Подсъдимият Е. И. и неговият защитник не вземат участие в касационното производство. С подадено в срока по чл. 351, ал. 4 от НПК възражение защитникът оспорва основателността на жалбата на частните обвинители Б. Б. и Ш. Б., като счита, че в същата не се съдържат конкретни доводи в подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия И.. Подсъдимият Р. А. и неговият защитник изразяват становище за неоснователност на жалбите, подадени от частните обвинители, и пледират за оставане в сила на атакуваното решение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбите. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд – Кърджали с присъда № 2/19.07.2021 г., постановена по НОХД № 91/2021 г., признал подсъдимите Р. Г. А. и Е. О. И. за виновни в това, че на 18.05.2020 г. при управление на моторно превозно средство нарушили правилата за движение и в условията на независимо съпричиняване по непредпазливост причинили смъртта на М. А. Б. и средни телесни повреди на А. Г. А. и Ш. А. Р. – престъпление по чл. 343, ал.4 във вр. с ал.3, б. „б“ във вр. с ал. 1, б. „б“ и б. „в“ във вр. с чл. 342, ал.1 от НК. На основание чл. 58а, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК съдът наложил на подсъдимия Р. А. две години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим, а на подсъдимия Е. И. две години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. На основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия Р. А. от правото да управлява моторно превозно средство (МПС) за срок от четири години, а подсъдимия Е. И. – за срок от три години. В рамките на иницииран от подсъдимия А. и от частните обвинители инстанционен контрол апелативният съд с оспореното по касационен ред въззивно решение на основание чл. 334, т. 3 и чл. 337, ал.1, т. 3 от НПК изменил присъдата, като : отменил същата в частта, с която подсъдимият Р. А. е признат за виновен за престъплението по чл. чл. 343, ал.4 във вр. с ал.3, б. „б“ във вр. с ал. 1, б. „б“ и б. „в“ във вр. с чл. 342, ал.1 от НК относно причинената средна телесна повреда на А. Г. А. и на основание чл. 24, ал. 5, т. 1 от НПК прекратил наказателното производство в тази му част; на основание чл. 66, ал.1 от НК отложил изпълнението на определеното на подсъдимия Р. А. наказание от две години лишаване от свобода с изпитателен срок от четири години. В останалата част потвърдил присъдата. По същество касационните жалби на частните обвинители Б. Б., Ш. Б. и Т. Г. са неоснователни. Въззивното решение не е оспорено в частта му, с която съдът, излагайки аргументи за приложимост на чл. 348б от НК, е прекратил производството по отношение на Р. А. за причинената на неговия брат А. А. средна телесна повреда. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 372, т. 2 от НПК, като на основание чл. 58а, ал.1 от НК съдът отначало е определил размера на наказанията на подсъдимите, ръководейки се от разпоредбите на общата част на наказателния закон, а след това ги е намалил с една трета. Жалбата на частните обвинители Б. и Ш. Б. и тази на частния обвинител Т. Г., с които се оспорва справедливостта на наложеното наказание на подсъдимия А., предлагат почти идентични твърдения и еднопосочни искания, което прави възможно разглеждането им паралелно. Преди всичко следва да се каже, че в жалбите преимуществено по абстрактен и общ начин е формулирано несъгласие с размера на наказанието лишаване от свобода и с начина на неговото изтърпяване, като трудно изводими са конкретните аргументи както срещу дефинираните от съда смекчаващи обстоятелства и тяхната оценка, така и за неоснователно пренебрегване на други, повишаващи обществената опасност на деянието и дееца. Двете предходни инстанции са разкрили фактите, релевантни за индивидуализация на наказанието лишаване от свобода на подсъдимия А. и са достигнали до извод, че то следва да се определи при сериозен превес на установените смекчаващи обстоятелства - чистото съдебно минало на подсъдимия, трудовата и социална ангажираност, добрите характеристични данни, изказаното съжаление и критичност към извършеното. Адекватната оценка на съвкупността от тези обстоятелства е позволила съдът да приеме, че подсъдимият е личност с ниска степен на обществена опасност. В противовес на тях, като отегчаващо обстоятелство е обсъдена информацията, изводима от приложената справка по делото, за административните наказания, налагани на подсъдимия, в която са отразени две наказателни постановления и пет фиша. Тежестта на обстоятелствата, свързани с предходното поведение на подсъдимия като водач на МПС, разгледана в контекста на значителния по продължителност стаж като шофьор, не разколебава направените изводи. Обсъденият от въззивния съд комплекс от смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, както и направената оценка за тяхната относителна тежест, прави валиден извода за превес на първите от тях, изискващ определяне на наказание в законоустановения минимум от три години лишаване от свобода. Това е санкцията, чиято справедливост подлежи на преценка, а не намаленият й размер след приложението на чл. 58а, ал.1 от НК. В този размер посоченото наказание лишаване от свобода е справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК, до каквото заключение е достигнал въззивният съд, произнасяйки се по идентични възражения на частните обвинители в рамките на осъществения инстанционен контрол. От съдържанието на въззивното решение е видно, че всички оплаквания на частните обвинители за занижен размер на наложеното наказание лишаване от свобода са били обсъдени и аргументирано отхвърлени. Предпоставки за допусната несправедливост при санкционирането на подсъдимия А. частните обвинители извеждат от факта на приложеното от въззивния съд условното осъждане. Оспорването се обосновава, от една страна, с тежестта на пътния инцидент, при който е починало едно лице и са причинени средни телесни повреди на две лица (без отчитане на частичното прекратяване на наказателното производство), а от друга, че условното осъждане не гарантира постигането най-вече на генералната превенция. Начинът, по който е поднесена тезата за тежестта на вредоносния резултат би довел изначало до изключване на условното осъждане за престъпленията по чл. 343, ал. 4 във вр. с ал. 3 от НК, каквото разбиране няма законова подкрепа. Касационната инстанция е имала повод да припомня, че прилагането на условното осъждане е винаги конкретен въпрос, чието обсъждане не изключва нито една категория престъпления, стига да са налице предпоставките на чл. 66, ал.1 от НК. Основното оплакване на повереника на частните обвинители Б. и Ш. Б. е обосновано с принципни разсъждения за необходимост от по-сурово наказване на извършителите на транспортни престъпления, черпейки съображения от т. 7 на ППВС № 1/1983 г. „По някои въпроси на престъпленията по транспорта“. По повод на така поддържаното в съдебното заседание защитата на подсъдимия А. изтъква, че точка 7 от цитираното постановление е обявена за загубила сила с ТР № 1/24.01.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2018 г., ОСНК. В тази насока обаче на съобразяване подлежат и аргументите, изложени в тълкувателния акт защо не следва да се счита за актуална коментираната точка 7 - „тъй като касае осъществяването на превантивна дейност от съдилищата, с каквато функция те не разполагат понастоящем“. По същественото е друго. Ръстът на престъпленията по транспорта е факт, отбелязван нееднократно в съдебната практика, но това не би могло само по себе си да обуслови извод за увеличаване размера на наказанието или да се отхвърли условното осъждане, като се игнорират всички останали обстоятелства, имащи значение за отмерване на наказателната принуда, която следва да се приложи спрямо подсъдимия в конкретното наказателно производство. В дейността по индивидуализацията на наказанието съдът отчита не само обществената опасност на престъпленията от определен вид, а специфичната обществена опасност на разглежданото деяние и деец, какъвто подход е приложен от въззивния съд. В тази връзка са обсъдени конкретните характеристики на инкриминираното деяние и личността на подсъдимия А.. Защитена е тезата, че данните по делото не разкриват извършеното деяние да се отличава с по-висока степен на обществена опасност в сравнение с останалите примери на транспортни престъпления от този вид, а изводът, че личността на подсъдимия е с ниска степен на обществена опасност е обоснован с установените смекчаващи обстоятелства. Неблагоприятните последици за частните обвинители от трагичната загуба на техния съпруг и баща, на които се набляга в жалбите, са неоспорим факт. Преценката обаче за личната обществена опасност на дееца не може да се основава единствено върху тежестта на съставомерния резултат. Явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал.5 от НПК не е налице и от гледна точка на аргументите, с които частният обвинител Г. оспорва значението на изказаното от подсъдимия А. съжаление за злополуката и настъпилия резултат. Индикатор за отсъствие на разкаяние е видян в това, че подсъдимият не се е извинил на частните обвинители за смъртта на техния наследодател, позовавайки се на показанията на свидетелите У. и Х., заявили своето незнание за съществуването на такъв факт. Обяснимо в жалбата се пренебрегва посоченото от Х. за споделеното му след деянието от подсъдимия - че намира за по-приемливо той да е загинал в произшествието, а не пострадалият. Това отношение на А. към настъпилия резултат е показателно за наличие на действително преживяно от него съжаление за извършеното, за осъзнаване на факторите, довели до престъплението и нагласа за промяна на поведение в приемлива насока. Макар и не с решаващо значение, следва да се оцени и фактът, че подсъдимият А. при пътния инцидент е загубил близък нему човек, приятел и това неминуемо ще бележи неговия живот. Разкаянието на подсъдимия е демонстрирано недвусмислено и в съдебната фаза на процеса, като това, че той е изтъквал доводи за смекчаване на наказателната отговорност, упражнявайки правото си на въззивна жалба, не игнорира неговата искреност. Ето защо като е отчел и изказаното от подсъдимия съжаление за извършеното, въззивният съд не е утвърдил несправедливост при отмерване размера на наказанието лишаване от свобода и начина на неговото изтърпяване. Неоснователни са и доводите за неправилно приложение на условното осъждане, подкрепени с твърдението за невъзможност да бъдат постигнати целите на наказанието и в частност на генералната превенция. Постигането на целите по чл. 36 от НК е една от основните предпоставки за прилагане института на условното осъждане. В тези случаи законът поставя акцент върху поправянето и превъзпитанието на дееца, тоест върху индивидуалната превенция на наказанието. Разбира се, това не означава игнориране на генералната превенция, но не трябва и да има приоритет при обсъждането на предпоставките за приложението на чл. 66 от НК. Основното при преценката на съда остава възможността за постигане на целите на наказанието и поправянето на дееца, без той да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. Въззивната инстанция не се е отклонила от тези принципни положения, като в мотивите на атакуваното решение е обсъдена необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, както и отражението на условното осъждане върху постигане на целите по чл. 36 от НК. Съдебните разсъждения са базирани върху поредицата от смекчаващите отговорността обстоятелства, относими към личността на подсъдимия, извън самото деяние, които са позволили направата на извод, че в конкретния случай целите на наказанието ще се постигнат и ако подсъдимият А. не бъде изолиран от обществото, а се отложи изтърпяването на наказанието лишаване от свобода. Споделимо е заключението на въззивния съд, че обществените настроения, намерили според жалбата на Б. израз в медийни публикации за случилото се, не бива да имат решаващо значение в процеса на индивидуализация на наказанието на плоскостта на изтърпяването му, защото те са фактор, извън тези предвидени в закона. Постигането на общопревантивната функция на наказанието не може да се отъждествява единствено и само с налагане на ефективни наказания на лицата, причинили съставомерен резултат при управление на МПС в нарушение на правилата за движение. Продължителността на определения по чл. 66, ал.1 от НК изпитателен срок от четири години, наред със съпътстващата го реална заплаха от привеждане на наказанието в изпълнение, ако А. не постигне корекция в поведението си, ориентирано към въздържане от бъдещи неправомерни прояви, притежава потенциал да реализира въздействие както върху него, така и върху другите членове на обществото. Немалкият срок на кумулативното наказанието по чл. 37, ал.1, т. 7 от НК също има съществено значение за постигане на целите по чл. 36 от НК и подсилва ефекта на поправителното и възпитателно въздействие по отношение на подсъдимия като водач на МПС. Определената комплексна санкция осигурява необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и общопревантивната функция на наказанието. Обобщено, не са налице предпоставките на чл. 348, ал.5 от НПК, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал.3, т. 1 от НПК. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за ревизия на въззивното решение с прилагане на споменатите правомощия и по отношение наложеното наказание на подсъдимия И., атакувано с жалбата на частните обвинители Б. и Ш. Б.. Основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК се обосновава с препращане към доводите, с които се оспорва справедливостта на наказанието на подсъдимия А.. Така поднесеното оспорване не държи сметка за принципа на индивидуализацията на наказанието и конкретното проявление на значимите обстоятелства, имащи отношение към степента на отговорността за всеки един от дейците, допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Отсъствието на конкретни аргументи срещу съдебния акт в тази му част затруднява касационната проверка, която за разлика от въззивната е ограничена в рамките, очертани от жалбата/протеста чрез посочването в тях на поддържаното основание, но и доводите, които го подкрепят. В този аспект не без основание защитникът на подсъдимия И. в писменото си становище отбелязва липсата на значими възражения, с които се обосновава оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. При тези уточнения, макар и жалбата да не е съвсем изрядна от гледище на чл. 351, ал.1 от НПК относно данните, с които се подкрепя въведеното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, от съдържанието й все пак могат да се изведат причините за недоволството на частните обвинители Б.. Прегледът на материалите по делото не подкрепя заявеното оспорване на атакувания съдебен акт. Въззивният съд е изпълнил задължението си да провери изцяло правилността на невлязлата в сила присъда и съобразно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК е аргументирал становището си защо приема въззивните възражения на частните обвинители относно справедливостта на наказанието на И. за неоснователни. Извършвайки проверка на дейността по индивидуализация на наказанието на стр. 10 и сл. от въззивното решение, решаващият второинстанционен съдебен състав е анализирал установените смекчаващи обстоятелства за този подсъдим (чистото съдебно минало, младежката му възраст, трудовата ангажираност, отсъствието на данни за противообществени прояви и за груби нарушения на правилата за движение по пътищата, проявената критичност към извършеното престъпление), очертаващи го като личност с ниска обществена опасност. При направена собствена оценка на посочените обстоятелства и тяхното естество апелативният съд е утвърдил извода, че положителните промени в съзнанието на подсъдимия И. и превъзпитаването към спазване на закона не изискват откъсването му от обществената и социална среда, тоест не се налага ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Както вече се посочи, недопустимо е само по съображения за генералната превенция да се отказва приложението на условното осъждане, след като данните по делото аргументират заключение за наличие на трите предпоставки, визирани в чл. 66, ал.1 от НК. Обективните характеристики на деянието, персоналният принос на подсъдимия И. за реализирането му, както и данните за личността му, са били обсъдени адекватно от съдебните инстанции и това е предопределило обоснован и справедлив извод относно наказанието, свързано с лишаването от свобода и начина на неговото изтърпяване. Оскъдното съдържание на касационната жалба не предизвиква необходимост от по-подробен коментар, извън посоченото вече във връзка с наказанието на подсъдимия А.. Нарочни доводи, свързани с определения размер на наказанията по чл. 37, ал.1, т. 7 от НК, наложени на двамата подсъдими, не са изтъкнати от касаторите. Изложените от предходните инстанции съображения не дават основание за намеса и по отношение на този компонент от определените комплексни санкции. С оглед на всичко казаното настоящият съдебен състав намира, че претендираното в двете касационни жалби основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК не е налице, поради което липсват основания за намеса в исканата от частните обвинители насока. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 15/01.02.2022 г., постановено по ВНОХД № 611/2021 г. от Апелативен съд - Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.