Р Е Ш Е Н И Е № 386 С о ф и я , 9 ноември 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 16 о к т о м в р и 2015 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 1083/2015 година. С касационен протест от Окръжна прокуратура-Търговище се атакува въззивна присъда № 15 от 01.07.2015 г., постановена по ВНОХД № 99/2015 г. от Търговищкия окръжен съд с доводи за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и искане за отмяната й и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения. Подсъдимият Ф. Ш. Б., лично и чрез защитника си адв.Р.Х. от САК оспорва протеста и моли същият да бъде оставен без уважение. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваната нова присъда в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното : Досъдебното производство по делото е било образувано на 15.10.2012 г. от Районна прокуратура-Търговище срещу подсъдимия Ф. Ш. Б. от Търговище за престъпление по чл.316 вр.чл.308, ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26, ал.1 от НК, като с постановление от 02.06.2014 г. за привличането му като обвиняем са му били повдигнати две обвинения за престъпления по чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК и по чл.309, ал.1 от НК и за извършването на такива в периода от неустановен ден през м.април 2011 г. до м.октомври 2011 г. в Търговище, на 04.07.2014 г. срещу същия е бил внесен обвинителен акт в Районен съд-Търговище и образувано НОХД № 594/2014 г. С разпореждане № 1228 от 09.07.2014 г. на съдията-докладчик съдебното производство е било прекратено заради съществени недостатъци при изготвяне на обвинителния акт и делото върнато за ново разглеждане на прокурора. Това разпореждане е било протестирано от Районна прокуратура-Търговище и с определение № 72 от 30.07.2014 г. по ВЧНД № 142/2014 г. Търговищкият окръжен съд го е отменил, като е постановил продължаване на производството пред първата инстанция при така внесения обвинителен акт. След връщане на делото е било образувано ново НОХД № 697/2014 г. по описа на Районен съд-Търговище, по което, след отправяне на молба за правна помощ до компетентните правоохранителни органи на Конфедерация Швейцария и получаване на съответните процесуални документи, с определение от 09.03.2015 г. наказателното производство спрямо подс.Б. по обвинението за престъпление по чл.309, ал.1 от НК на основание чл.24, ал.1, т.6 от НПК е било прекратено поради осъждането и наказването му за същото престъпление с влязло в законна сила наказателно постановление от прокуратурата Винтертур/Унтерланд, клон Летище Ц., Конфедерация Швейцария. След проведено съдебно следствие, с определение от 23.04.2015 г. е било допуснато направеното от прокурора изменение на обвинението по чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК досежно времето – от 12.04.2011 г. до 11.05.2011 г., и досежно мястото – в [населено място], Конфедерация Швейцария, на осъществяване на това престъпление. След събиране на свидетелски показания и на писмени доказателства, с присъда № 19 от 23.04.2015 г. съдът е признал подс.Ф. Ш. Б. от Търговище за виновен в това, че в периода от 12.04.2011 г. до 11.05.2011 г. в [населено място], Конфедерация Швейцария е преправил съдържанието на официален документ с цел да бъде използван и на основание чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание от 4 месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила. В тежест на подсъдимия са възложени направените по водене на делото разноски общо в размер на 1 157,22 лв. Присъдата е била обжалвана от защитника на подсъдимия адв.Р.Х. от САК с доводи за неправилността й поради неправилното приложение на материалния закон и с искане за отмяната й и постановяване на нова, оправдателна присъда по останалото предявено на подзащитния й обвинение. С нова присъда № 15 от 01.07.2015 г., постановена по ВНОХД № 99/2015г. Търговищкият окръжен съд е отменил изцяло обжалваната първоинстанционна присъда и като е признал подсъдимия Б. за невинен да е осъществил състава на престъплението по чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК, го е оправдал по това му обвинение. Присъдата е подписана с особено мнение на член от съдебния състав със съображения за потвърждаване на осъдителната присъда на районния съд. В касационния протест прокурорът навежда доводи за допуснато съществено нарушение на процесуалното правило на чл.14 от НПК, довело до неправилни правни изводи, поради което прави искане за отмяната на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд. Върховният касационен съд – първо наказателно отделение приема протестът за подаден в установения от закона срок, от страна, имаща право на жалба (протест) и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.2 от НПК, поради което е допустим. Разгледан по същество, протестът е НЕОСНОВАТЕЛЕН по следните съображения : Счетен от съдията от окръжния съд, останал на особено мнение, настоящият случай за „комплициран”, в крайна сметка по делото не са получили правилен отговор двата съществени имплицитно свързани въпроса както от материалноправно, така и от процесуално естество – дали ангажираните от прокурора фактически обстоятелства изпълват с нужното съдържание елементите и на състава на престъплението по чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК, в което той е обвинен и съответно осъден, а впоследствие оправдан от мнозинството от въззивния състав и дали постановеното осъждане на подс.Б. от компетентните органи на К.Швейцария е за „същото престъпление” и е била налице забраната на правилото „non/ne/ bis in idem” за повторното му съдене по настоящето наказателно производство и основание за неговото прекратяване по чл.24, ал.1, т.6 от НПК. В началото изрично следва да се посочи, че всъщност спор по фактите няма както за първоинстанционния, така и като цяло за състава на въззивния съд, и за страните по делото. И ако в касационния си протест прокурорът да визира съществено нарушение на изискванията на чл.14 от НПК от мнозинството на въззивния съдебен състав при оценката на правно значимите факти, а защитникът на подсъдимия да „нагажда” (оправдано) доводите си пред настоящата инстанция в подкрепа на оправдателната въззивна присъда, и двете страни се фокусират върху приложението на правото (наличие или не на съставомерност на деянието, така както е очертано в обвинителния акт и изменено на основание чл.287, ал.1 от НПК), като загърбват процесуалния проблем. Поначало правилно и двете инстанционни съдилища са коментирали принципа на забраната на двойната наказуемост, вложен в разпоредбата на чл.24, ал.1, т.6 от НПК, като действена гаранция на гражданите срещу угрозата да бъдат последователно подлагани на наказателна репресия за престъпление, за което вече са били оправдани или окончателно осъдени. В светлината на международното право, включително правото на ЕС и разясненията, дадени при тълкуването му от СЕС, като пряко приложимо право в РБ като страна-членка на ЕС, и като страна по Европейската конвенция за международно признаване на присъди (ЕКМПП), по която страна е и Конфедерация Швейцария, постановила осъждането на подс.Б. за „фалшифициране на документи”, обаче е допуснато смесване на приложимото право. Без да се навлиза в дълбочина за изясняване на този принцип като съществен елемент от правото на справедлив процес по чл.6, § 1 от ЕКПЧОС, основното за правилното разрешаване на настоящия казус е доколко това правило е съобразено от двете инстанции с разбирането за „идентичност на деянието (историческият акт) като съвкупност от неразривно свързани помежду си във времето и пространството съществено значими факти („съществени елементи на нарушението”), независимо от правната квалификация на деянието като цяло и от защитавания правен интерес”, постигнато след анализ на редица принципни решения на СЕС и затвърдено в решението по делото „Золотухин срещу Русия” от Голямата камара на Съда, не само в светлината на ЕКПЧОС, но и във всички международни актове, в които той е признат. Съгласно възприятия по това дело подход, от значение е самото деяние, а не възможното му различно квалифициране в националното законодателство. В тази насока ВКС намира за необходимо да допълни следното. Утвърждаването на правилото на международно ниво в рамките на ЕС е въведено с приемането на разпоредбата на чл.54 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген (КПСШ) от 14 юли 1985 г., според който: "Лице, което е осъдено в една договаряща страна, не може да бъде преследвано за същите деяния в друга договаряща страна, при условие, че когато лицето е осъдено, санкцията е изпълнена или е в процес на изпълнение или не може да се изпълни по силата на законите в договарящата страна, в която е произнесена". За Република България, без да е страна по тази Конвенция, съгласно условията за присъединяването й към ЕС, разпоредбите й са задължителни и се прилагат в страната ни от датата на присъединяването. За Конфедерация Швейцария тази Конвенция е приложима изцяло (пълно) от 12.12.2008 г. Забраната за двойно осъждане за едно и също престъпление е вложена и в разпоредбата на чл.50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, която има задължителна правна сила за РБ с подписването на Договора от Лисабон от 13.12.2007 г., в сила от 01.12.2009 г. и предвижда, че: „Никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона”. За разлика от посочената по-горе разпоредба на чл.54 от КПСШ, тя не съдържа допълнителното условие за изпълнение на наложената санкция или тя да е в процес на изпълнение или да не може да бъде изпълнена в страната, в която е произнесена. По-нататък, от съдържанието на разпоредбите на чл.4, § 1 и 2 от Протокол № 7 към Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) се изяснява, че принципът се прилага единствено на национално ниво, т.е. след приключване на наказателната процедура с влязъл в сила съдебен акт (придобил силата на res judicata), никой не може да бъде застрашен от наказателно преследване, „съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателното производство на тази държава”. В тази светлина са постановени и осъдителните решения по делата Ц. Ц. срещу България, З. К. срещу България, А. С. срещу България и други. Посочената разпоредба не се прилага към трансграничните правоотношения, а само във вътрешнодържавното право и важи само за други наказателни производства в същата държава. И накрая, неправилно и от съдията от въззивния съдебен състав, останал на особено мнение, са коментирани разпоредби от посочената ЕКМПП (по-специално част III – международни последици на европейските съдебни решения по наказателни дела, чл.53, § 1. „Лице, по отношение на което е произнесено европейско съдебно решение по наказателно дело, не може да бъде преследвано, съдено или да изтърпява наказание в друга договаряща държава за същото деяние : a) ако то е било оправдано; b) ако наложеното наказание: i) е било изцяло изтърпяно или се изтърпява в момента, ii) е било предмет на помилване или амнистия изцяло или по отношение на неизтърпяната част, iii) не може да бъде изпълнено поради изтичане на давностния срок; c) ако съдът е осъдил дееца, без да му налага наказание”), тъй като по делото не е поставен въпросът за признаване на осъдителното решение (наказателно постановление) и изпълнение на наказанието на подс.Б. за фалшифициране на документи ( не е поискана, нито необходимо провеждане на процедура по глава 36, раздел ІІ, чл.463-468 от НПК). Цитираната разпоредба има за цел да гарантира, че националните присъди и присъдите, постановени в други държави-членки на ЕС, се ползват с едни и същи правни последици, което е транспонирано от българската държава чрез правилото на чл.8, ал.2 от НК, в сила от 27.05.2011 г., а свързано с ал.1 – същите са последиците и за „присъда на чужд съд … в случаите, установени с международно съглашение, в което участва РБ”. Още повече, че след изменение на обвинението по реда на чл.287, ал.1 от НПК прокурорът е променил съществено мястото на осъществяване на престъплението по чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК от територията на РБ на територията на К.Швейцария – [населено място], очевидно ползвайки правилото на чл.4, ал.1 от НК, но за което престъпление именно последната държава е осъдила с окончателно решение подс.Б.. От процесуална гледна точка, проследяването на приложимото право на трансгранично ниво следва да бъде свързано с разпоредбата на чл.4, ал.3 от НПК за възможността да се води паралелно или повторно наказателно производство в РБ срещу същото лице за същото престъпление в чужбина и значението на влязлата в сила присъда на съд на чужда държава (ал.1 и 2), ако обаче е предвидено друго в международен договор, по който РБ е страна, е ратифициран и е влязъл в сила. Объркването при двете инстанции по фактите е настъпило след позоваване на тълкуването, дадено в ППлВС № 3/82 г. за документните престъпления, че на един материален носител могат да се осъществят два вида документи – частен и официален, давайки за пример нотариалната заверка на частен документ. Именно това разбиране е предопределило внасянето от прокурора на двете обвинения срещу подс.Б., но прекратяването на наказателното производство от районния съд само по обвинението по чл.309, ал.1 от НК е на база формално, схематично и твърде теоретично изследване на част от фактологията, очертаваща цялостното му противоправно поведение – дописването на шестте букви „KPO.SDF” преди подписа на А., положен пред помощник-нотариуса М. за нотариалната му заверка, което и според съдията, останал на особено мнение, отговаряло на „служебния отдел на А.”. Настояването в протеста само те да променят съществено правното значение на нотариалната заверка е в противоречие с останалите факти – изготвянето на документа като „удостоверение”, посочване в титулната му част като издател служител от „областна полиция – Швейцария”, изготвянето на трета страница към документа със снимка на А. в униформа на служител по сигурността на летище Ц. и вписване на лични и служебни данни, няколкократното отлагане на фалшив печат, съдържащ същите шест букви и данните на А., поставен и над нотариално заверения му подпис. Именно тази цялостна деятелност на подс.Б. е дала възможност така създаденият документ да може и след превода му на български език да бъде възприет от административните и съдебни органи в РБ като служебно издаден от лице, което е на служба в полицията в К.Швейцария, във връзка с негово (на Б.) оплакване пред тези власти за оказван му тормоз от майката на детето му Ф. св.Дж.М., части от разговор с която е бил възпроизведен в инкриминирания документ, подписан от А. Я.. Това е видно и от показанията на последния, според които той не би подписал документа, ако бе видял първата му страница. Неправилно тези факти в тяхната съвкупност са коментирани като елементи само на състава на престъплението по чл.309, ал.1 от НК, тъй като с тях нито се съставя неистински частен, нито се преправя съдържанието на истински частен документ, както и че чрез тази подправка при използване на документа може да се постигне някоя от целите, посочени в състава на това престъпление. В противоречие с това си становище, мнозинството от въззивния състав е направил верния извод, че правното значение на дописаните в нотариалната заверка на подписа на А. шест букви може да се изведе „само и единствено разглеждайки ги заедно с останалите части на документа” (стр.5 от мотивите на въззивната присъда), но като на следващата страница от тези мотиви, коментирайки извършения превод на документа, отнася тези „части на документа” (елементи от обективния състав на фалшивото документиране) само „за наличието на целта” на автора му – да създаде впечатление, че авторът на частния документ е служебно лице – полицейски служител, без да се променяла съществено правната същност на нотариалната заверка на подписа на А., заради което е отрекъл съставомерност на деянието като престъпление по чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК. Всъщност, нищо от съдържанието на т.н. частен документ (подписаното пред помощник-нотариуса от А. изявление) не е преправено, а е създаден, чрез посочване в титулната му част, чрез дописване на букви и отлагане на щемпел-печат и чрез добавяне на снимков материал, неистински официален документ като такъв, изхождащ от полицейска служба, в която е депозирано оплакване от Ф.Б.. Именно тази цялостна престъпна деятелност на подсъдимия и на неустановено по делото лице („Е.”) е описана в наказателното постановление на прокуратурата в Ц., с което той е наказан за „фалшифициране на документи” със съответното наказание в производство, което няма как да не се приеме за „наказателно”. А това сочи на прекратителното основание по чл.24, ал.1, т.6 от НПК при прилагане на принципа non bis in idem, на което защитата му се е позовала. До осъждането на подс.Б. от компетентните швейцарски органи се е стигнало след проведеното от тях разследване, но не за негово, а на А. Я. поведение като „служебно лице” (виж ДП - т.І, л.180 и сл. от приложените и преведени документи, изпратени от прокуратура І – специален отдел на кантон Ц., летище, във връзка с молбата за правна помощ на прокуратурата на РБ). Друг е въпросът защо районната прокуратура в Търговище не е намерила за необходимо да разследва подс.Б. за друго противоправно поведение на територията на страната ни, свързано с инкриминирания документ, както и за отправения към него упрек от прокурора защо своевременно не е уведомил разследващия орган за това му осъждане в чужбина. Последното идва да покаже, че всъщност и прокуратурата не е на друго становище относно цялостната му деятелност и обхващането й от осъждането му в К.Швейцария, но въпреки това неоснователно се настоява и в касационния протест за повторното му осъждане за част от стореното от него. ВКС намира, че по делото не е допуснато съществено процесуално нарушение при извеждане на правно значимите факти и в тази връзка не е налице касационно основание за отмяна на въззивната присъда. Именно неправилният им коментар при извеждане на приложимото право е довело до неправилно квалифициране на поведението му като две самостоятелни престъпления по чл.309, ал.1 и чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК, а оттам и до неверни изводи за прилагане на принципа на забраната на двойната наказуемост – налице са касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК за отмяна на постановените съдебни актове и за прекратяване на наказателното производство. Протестът, като неоснователен, следва да бъде оставен без уважение. Като последица от изложеното ВКС приема, че макар и да е постановена оправдателна присъда срещу подс.Б., продължаването на воденото срещу него в РБ наказателно производство след узнаване за осъждането му в К.Швейцария за „същото престъпление” е било недопустимо и като компенсация за това нарушение следва да бъдат отменени постановените срещу него присъди от Районен съд-Търговище и от Окръжен съд-Търговище и наказателното производство бъде прекратено съобразно правомощието на касационната инстанция по чл.354, ал.1, т.2 във връзка с чл.24, ал.1, т.6 от НПК. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.2 вр.чл.24, ал.1, т.6 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло присъда № 15 от 01.07.2015 г., постановена по ВНОХД № 99/2015 г. от Търговищкия окръжен съд и отменената с нея присъда № 19 от 23.04.2015 г. по НОХД № 697/2014 г. на Районен съд-Търговище и ПРЕКРАТЯВА воденото срещу Ф. Ш. Б., със снета по делото самоличност, наказателно производство за осъществено в периода от 12.04.2011 г. до 11.05.2011 г. в [населено място], Конфедерация Швейцария престъпление по чл.308, ал.2 вр.ал.1 от НК. ПОСТАНОВЯВА направените по делото разноски да останат за сметка на държавата. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :