Р Е Ш Е Н И Е № 1 София, 24.01.2013г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ МИМИ ФУРНАДЖИЕВА при участието на секретаря Цветанка Найденова, изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 970 по описа за 2012г. и приема следното: Производството е по молбата на И. С. С. от София, заместен след смъртта му от единствения му законен наследник С. И. С. от , вх. № 4749/10.V.2012г., уточнена след дадени от съда указания с молба вх. № 1021831/31.V.2012г., за отмяна на влязлото в сила решение на СГС по гр.д. № 1617/2010г. и определението на ВКС по гр.д. № 1081/2011г. ІV ГО. Като основание за отмяна се сочат чл.297 /без конкретизиране на нормативния акт/ и чл.290 ал.1 ГПК, както и твърдения, че СРС не бил изпълнил решение № 42/24.ІІ.2009г. по гр.д. № 2628/2008г. в унисон с чл.300 ГПК; разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 задължавала точно прилагане на закона, което съдебният състав нарушил по безпардонен способ; нарушената разпоредба на чл.303 ал.1 т.2 и т.4 било тежко на председателя на съдебния състав и арогантното му поведение в съдебния процес; председателят не изпълнил постановеното от въззивния съд решение, а исковата молба била да се обезсили неправомерната заповед на ответника, като уважи влязлото в сила решение на ВКС и задължително спази трудовото ни законодателство; установено било възстановяването на молителя със съдебно решение на основание чл.345 КТ; когато лице бъдело възстановено на работа, то не можело да бъде освободено по чл.325 т.3 от КТ, поради което повторното освобождаване през 2006г. противоречало на трудовото законодателство; председателят си позволил да използва невярно издаден документ, нарушавайки чл.303 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, като умишлено не зачитал решение № 270/17.ІІ.2006г. на ВКС; а при триинстанционното производство ответникът не можал да докаже и не представил оригинален трудов договор, като се опитвал да заблуди останалите съдебни власти, които факти били не очебийни, а очевадни; въззивната инстанция не зачела влязлото в сила решение от 24.ІІ.2009г. по гр.д. № 2628/2008г.; касационният състав нарушил касационното обжалване, като преградил развитието на съдебния процес, умишлено и необосновано вметвайки, че не са налице предпоставки, без аргументирани мотиви как е прозряла наличието на срочен трудов договор, какъвто по делото няма, и без съобразяване с влезлите в сила съдебни актове. Ответникът по молбата [фирма] в отговора си е заел становище за нейната неодпустимост, тъй като в нея не се сочи нито едно от изчерпателно предвидените в чл.303 ал.1 ГПК основания за това, евентуално за неоснователност. Претендира разноски. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че молбата е подадена в предвидения в закона преклузивен срок и че в нея се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл.303 ал.1 т.2 ГПК, поради което тя е допустима и следва да бъде разгледана по същество, при което съдът съобрази следното: С решение от 30.ІV.2008г. по гр.д. № 10647/2006г. СРС е отхвърлил предявените от И. Ст.С. срещу [фирма] искове: на основание чл.217 КТ за сумата 64000лв., на основание чл.224 ал.1 КТ за сумата 8000лв., на основание чл.225 ал.3 КТ за сумата 1000лв. месечно за определен период, както и 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди и 40000лв. обезщетение за имуществени вреди. С решение от 24.ІІ.2009г. по гр.д. № 2628/2008г. СГС е обезсилил първоинстанционното решение поради постановяването му по отношение на ответник, непосочен от ищеца, и е върнал делото на същия съд за произнасяне по предявените искове. С решение от 10.ХІ.2009г по гр.д. № 37564/2009г. СРС е отхвърлил исковете срещу [фирма]. С решение от 12.І.2011г по гр.д. № 1617/2010г. СГС е обезсилил частично първоинстанционния съдебен акт по претенцията по чл.225 ал.3 КТ за периода след приключване на устните състезания до възстановяването на ищеца на работа и го е оставил в сила в останалите му части, приемайки: по претенцията по чл.217 КТ, че С. не е ангажирал доказателства, че съществува предписание за трудоустрояването му, с което работодателят да не се е съобразил; по претенцията по чл.224 ал.1 КТ – че С. няма право на платен годишен отпуск през процесния период от уволнението му през 1999г. до възстановяването му през 2006г.; по претенцията по чл.213 ал.2 КТ – че работодателят не е бил задължен да допуска С. на работа през процесния период, през който е съществувал спор за законността на уволнението му през 1999г.; по чл.225 ал.3 КТ – че след възстановяването на С. на работа работодателят отново е прекратил трудовия договор, след което не е имал задължение да го допуска на работа; по претенциите за имуществени и неимуществени вреди – че работникът не може да разшири обемът на отговорността на работодателя за вреди от неизпълнение на трудов договор чрез предявяване на искове по чл.45 и чл.49 ЗЗД. С определение на ВКС от 29.ІІІ.2012г. по гр.д. № 1081/2011г. не е допуснато касационно обжалване на така постановения въззивен акт, тъй като поставените от касатора С. въпроси са правноирелевантни като необуславящи крайното решение, основано на извод, че едновременно с възстановяването на С. на предишната му работа работодателят отново е прекратил трудовия му договор, при което не е имал задължение да го допуска до работа. От непрецизно изготвените първоначална молба за отмяна и последваща такава, представена след дадено на С. указание от първоинстанционния съд, е видно, че освен твърдения за процесуални нарушения и незаконосъобразност на постановените съдебни актове, единственото релевирано в тях от него основание за отмяна е това по чл.303 ал.1 т.2 КТ с оглед твърдението му за използван от съдебния състав документ с невярно съдържание. Отмяната на влязъл в сила съдебен акт на основание чл. 303 ал.1 т.2 ГПК се предпоставя от установяване по надлежния съдебен ред /с присъда или с решение по чл.124 ал.4 ГПК/ на неистинност на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице, върху които е основано решението, или на престъпно действие на страната, на нейния представител, на член от състава на съда или на връчител във връзка с решаване на делото. В разглеждания случай не се сочи нито кой неверен документ е използван от въззивния и касационния съд при решаване на делото, нито се твърди, нито се установява наличие на присъда срещу членовете на съставите им, постановили атакуваните актове, за извършено във връзка с решаване на делото престъпление или на решение по чл.124 ал.4 ГПК в тази насока. Ето защо в случая твърдяното основание за отмяна не е налице, поради което молбата за това следва да бъде оставена без уважение. На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по молбата разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства той да е направил такива за настоящото производство. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на С. И. С. от /като правоприемник на И. С. С./ вх. № 4749/10.05.2012г. и № 1021831/31.05.2012г. за отмяна на решението на СГС от 12.01.2011г. по гр.д. № 1617/2010г. и на определението на ВКС ІV ГО № 404/29.03.2012г. по гр.д. № 1081/2011г. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: