5 Р Е Ш Е Н И Е № 208 София, 22.06.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на девети декември две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при участието на секретаря Лилия Златкова в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията М.Славчева т.дело № 3961/2013 година Производство по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба на Адвокатско дружество „Д., Г., К. и В.”, [населено място] срещу въззивно решение № 4457 от 14.06.2013 г. по гр.д.№ 4031/2012 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 07.12.2011 г. по гр.д.№ 21030/2011 г. на Софийски районен съд, 67 състав в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че [фирма], [населено място] дължи на основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.36, ал.1 и ал.3 ЗАдв на Адвокатското дружество разликата над сумата 3 840 лв. до предявения размер на иска от 23 469.96 лв., представляваща възнаграждение по договор за правна услуга с предмет извършване на правен анализ на сключените от [фирма] договори за кредит, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 59268/2010 г. на СРС, ГО, 67 с-в. В касационната жалба са въведени доводи, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. С определение № 535 от 15.09.2014 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса „При валидно сключен договор за правни услуги, в който обаче не е постигнато съгласие за размера на задължението следва ли при предявен иск по чл.422 ГПК за установяване на съществуването на вземането съдът сам да определи размера на възнаграждението по аналогия на чл.36, ал.3 ЗАдв във връзка с чл.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения или то следва да бъде определено от адвокатския съвет при наличието на посочените в чл.36 ЗАдв предпоставки”. Ответникът по касация [фирма] не е изразил становище по касационната жалба. Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страните и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.290 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск по чл.422 ГПК е отхвърлен за разликата над сумата 3 840 лв., въззивният съд е приел, че страните по спора са обвързани от облигационно правоотношение по устен договор за правна услуга и съдействие с елементи на договор за поръчка, като основните елементи от същественото съдържание на правоотношението са обсъждани при воденето на преговори и в хода на извършване на правната услуга чрез разменена кореспонденция по електронна поща. В тази връзка, по отношение на предмета на договора, чрез разменените електронни писма е прието че е постигнато съгласие за изготвяне на правен анализ във връзка с ползвани кредити, по отношение на точния обхват на анализа също е постигнато споразумение, но не и спрямо точния размер на адвокатското възнаграждение. В предложеното от Адвокатското дружество писмо било предложено за извършване анализ и писмено становище на „вашите фирми”, т.е. във всички случаи анализ на кредитите на повече от един правен субект, да „струва от порядъка на 10 000 евро”, докато с писмо от 01.02.2010 г., ответникът [фирма] изрично заявил, че желае правен анализ само на една от неговите фирми, като допълнително уточнил въпроса, по който се иска становище и не е взел отношение относно цената. В писмо от 03.01.2010 г. ищецът приел да извърши анализ по поставения въпрос само за конкретното дружество, но не е направил изявление за промяна в цената. С писмо от 10.02.2010 г., ищецът изпратил изготвеното от него правно становище по поставения въпрос, което е прието с благодарност от ответника с писмо от 12.02.2010 г. Прието е за установено от показанията на М., че в нейно присъствие, при проведена среща от 29.01.2010 г. между представители на страните е постигнато съгласие за изготвяне на правен анализ на около 5 фирми на ответника относно ползвани около 2-3 договора за кредит на всяка фирма поотделно, срещу възнаграждение около 10 000 евро. Размерът му зависел от степента в йерархията на адвокатите, които ще го изготвят, от броя на анализираните договори за кредит и от броя изработени часове. На последваща среща било постигнато споразумение за правен анализ само на едно дружество, но не и за промяна в цената. Въз основа на установените факти съдът е направил извод, че между страните първоначално е постигнато съгласие във връзка с определяне на възнаграждение от 10 000 евро, но за много по-голям обем правна услуга, а именно анализ на кредитите на 5 дружества. След като в последствие се споразумели за намаление на обема на правната работа, съдът е счел, че е било необходимо ново споразумение за съответно редуциране в размера на възнаграждението, каквото не е постигнато, включително и след приемане на извършената правна услуга. Изтъкнато е, че щом е установено правото на ищеца по чл.36, ал.1 ЗАдв да получи адвокатско възнаграждение за окончателно уговорената, извършена и приета правна услуга, при липса на постигната взаимна и ясна уговорка за размера на възнаграждението за конкретно извършената работа, същото може да се определи на база Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (постановено по чл.290 ГПК решение № 623/01.12.2010г., така както е приел и първоинстанционният съд. Съобразно чл.6, т.12 НМРАВ, възнаграждението за почасова консултанска дейност е по 60 лв. на час. С оглед установената уговорка за почасово определяне на хонорара, както и неоспореното приложение към писмения анализ в частта за извършване на услугата за 64 работни часа, при условията на чл.162 ГПК съдът приел, че дължимото възнаграждението възлиза в размер на сумата 3 840 лв. До тази стойност искът е счетен за основателен, а над него следва да се отхвърли като недоказан по размер, поради което въззивният съд потвърдил обжалваното пред него решение в отхвърлителната му част. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съставът на ВКС приема следното: Съгласно чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата, при липса на договор, определящ размера на възнаграждението, определянето се извършва на основа на Наредбата за установяване на минималните размер на адвокатските възнаграждения. В тази хипотеза, съдът не може да замести волята на страните по договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение,като присъди възнаграждение, определено по Наредбата. Законът за адвокатурата и Наредбата изрично предвиждат, че липсваща воля по договарянето на възнаграждение може да бъде заместена само от Адвокатския съвет по реда на чл.36, ал.3 ЗАдв. Съдът не е в правомощията си да определя размера на възнаграждението по едно правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свободата на договаряне. По основателността на касационната жалба: Настоящият състав намира, че независимо от даденото разрешение, спорният по делото въпрос относно дължимото на касатора възнаграждение за осъществената от него правна услуга и съдействие следва да се разреши съобразно доказателствата по делото. Обосновано въззивният съд е приел, че страните по спора са обвързани от устен договор за правна помощ и съдействие, по който е постигнато съгласие за заплащане на възнаграждение от 10 000 евро за първоначално предложената правна услуга, а именно анализ на кредитите на 5-те фирми на ответника. Неоснователен е доводът на касатора срещу извода на съда, че представената от дружеството справка за часовете положен труд не доказвала постигнато с ответника съгласие за заплащане на възнаграждение в размер на 190 евро на час. Налице е вътрешно противоречие между така изложения довод и поддържаното във въззивната му жалба твърдение за постигнато с възложителя съгласие размерът на възнаграждението да се определи конкретно в съответствие с обема на възложената работа до уговорения максимален размер от 10 000 евро. В нарушение на материалния закон е направеният обаче извод, че след като за намаления обем на възложената правна работа не е постигнато ново споразумение за съответното редуциране размера на възнаграждението, то същото следва да бъде определено съобразно чл.6, т.12 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - по 60 лв. на час за уговорена почасова консултантска дейност. Предвид обстоятелството, че страните не са определили конкретен размера на възнаграждението за анализа на кредитите за всяко едно от 5-те дружества, а същото е определено общо и не е било редуцирано след възлагане на анализ само на една от фирмите на ответника, то следва да се приеме, че при сключване на устния договор за поръчка волята на страните е била то да се дължи поравно за всеки един от анализите на петте фирми. От това следва, че дължимото от ответника възнаграждение за извършения от ищеца правен анализ на кредитите само на една от тях е в размер на 1/5 от общо договореното или 2 500 евро с левова равностойност 4 889.57 лв., а не 3 840 лв., както е прието с обжалваното решение. По изложените съображения въззивното решение следва да се отмени в частта, с която предявеният иск по чл.422 ГПК е отхвърлен за разликата над сумата 3 840 лв. до 4 889.57 лв. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК, спорът следва да се реши по същество, като вместо него се постанови решение, с което предявеният иск по чл.422 ГПК се уважи още за сумата 1 049.57 лв. В останалата част въззивното решение следва да се остави в сила. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски в размер на 23.13 лв. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 4457 от 14.06.2013 г. по гр.д.№ 4031/2012 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 07.12.2011 г. по гр.д.№ 21030/2011 г. на Софийски районен съд, 67 състав в частта за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК за разликата над сумата 3 840 лв. до 4 889.57 лв., и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Адвокатско дружество „Д., Г., К. и В.”, [населено място] иск по чл.422 ГПК, че [фирма], [населено място] му дължи на основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.36, ал.1 и ал.3 ЗАдв още сумата 1 049.57 /хиляда четиридесет и девет лева и петдесет и седем стотинки/ лв. – възнаграждение по договор за правна услуга с предмет извършване на правен анализ на сключените от [фирма] договори за кредит. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Адвокатско дружество „Д., Г., К. и В.”, [населено място] сумата 23.13 /двадесет и три лв. и 13 стотинки/ лева – разноски по делото. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: