Р Е Ш Е Н И Е
№ 181
С., 26.02. 2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 25.11. 2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря Л.З.
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 4386 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение № 426 от 01.07.2014 год., по горепосоченото дело, е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК на въззивното решение на Софийски градски съд № 4166 от 05.06.2013 год., по в.гр.д.№ 3579/2013 год., в частта, с която е уважен предявения от [фирма], [населено място] иск по чл.92, ал.1 ЗЗД против Г. А. Н. от [населено място] за сумата 8 570.22 евро, представляваща мораторна неустойка по сключен между страните договор за лизинг от 22. 07. 2004 година.
Счетено е, че по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право – за правомощията на решаващия съд служебно да намали неустойката, като прекомерна по правилото на чл.92, ал.2 ЗЗД, при липса на направено възражение от страната – длъжник е налице противоречие в практиката на съдилищата по см. на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, изразено в решение № 1593 от15.09.1955 год., по гр. д. № 5404/55 год. на ІV г.о., а възприетото от въззивния съд разрешение на съществения за решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт материалноправен въпрос - за критериите за определяне уговорената неустойка, като нищожна, поради противоречието и с добрите нрави е в отклонение от задължителната практика на касационната инстанция,обективирана в ТР№ 1/15.06.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
При разглеждане на касационната жалба по същество в частта и предмет на допуснатото касационно обжалване, касаторът поддържа становището си за необоснованост, материална и процесуална незаконосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт. Счита, че в така договорния с процесния договор за лизинг размер на присъдената на ищеца мораторна неустойка излиза извън присъщите и функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна и превръща същата в средство за неоснователно обогатяване, обстоятелство, което въззивният съд не е съобразил, позовавайки се единствено на обусловеността на същия от волята на длъжника да престира дължимото в срок. Като допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното становище жалбоподателят е посочил, че забавените лизингови вноски всъщност, като парично задължение са лихвоносни и доколкото законната лихва върху тях е присъдена на ищеца от датата на длъжниковата забава, то вредите на същия, като лизингодател са в пъти по- ниски от уговорения размер мораторна неустойка.
В проведеното по делото открито съдебно заседание ответната по касационната жалба страна поддържа становището си, изразено и в отговора на касационната жалба за неоснователност на въведените касационни основания. Излага подробни съображения за отсъствие на създадена с действащото законодателство възможност решаващият съд служебно да преценява размера на уговорена между съконтрахентите неустойка като прекомерен и да го намалява, както и че с оглед на конкретно развилите се отношения между страните и предмета на процесния договор предвидената неустоечна клауза е в синхрон с общоприетото начало на добросъвестност в гражданските и търговски взаимоотношения, поради което не е недействителна.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира:
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
За да постанови обжалваното решение, с което след частична отмяна на първоинстанционния съдебен акт на СРС № ІІ-61-122 от 22.06.2012 год., по гр.д.№ 17322/2008 год., е уважен предявения срещу Г. А. Н. иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД - за заплащане неустойка за забава по т.6,р.ІV от сключен между страните на 22.07.2004 год. договор за лизинг до размера на присъдената на [фирма], [населено място] сума от 8 570.22 евро, с левова равностойност по исковата молба – 16 761.89 лв., въззивният съд е приел за доказано виновното договорно неизпълнение на ответника, като лизингополучател да заплати в срок лизинговите си вноски по чл.4, б.”а” и б.”б” от анекс от 28.07.2006 год., поради което е налице основание за ангажиране договорната му отговорност за обезщетяване вредите на лизингодателя, произтекли от неточното изпълнение, съобразно уговорената неустоечна клауза. Позовавайки се на обезпечителната, стимулираща и наказателна функции на неустойката решаващият състав на СГС е преценил като неоснователно правопогасяващото защитно възражение на ответника за нищожност на неустоечната клауза, поради противоречието и с добрите нрави, обосновано от ответника- длъжник с липса краен предел, до който да нараства и завишен общ размер спрямо реално понесените от кредитора вреди от неизпълнението. Изложени са съображения, че недействителността на неустоечната клауза се преценява към момента на сключване на договора, поради което твърдяното от във възлажението лавинообразно нарастване на неустойката като сума, доколкото е безспорно, че в случая се дължи на продължителността на длъжниковото неизпълнение, не може да е основание за възприемането и нито като накърняваща добрите нрави по см. на чл.26, ал.1,пр.3 ЗЗД, нито като договорена извън границите на установената с чл.9 ЗЗД договорна свобода, поради което при конкретно развилите се между страните отношения не излиза извън присъщите и функции и е действителна.
Решението е неправилно и следва да бъде отменено в посочената по- горе част.
Основателно е оплакването на касатора за допуснато нарушение на закона, при извършената от въззивния съд преценка на валидността на договорената между страните неустойка за забава, обективирана в клаузата на т.6,р.ІV от сключения между страните договор за лизинг.
С разпоредбата на чл.92, ал.1 ЗЗД, съгласно която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, законодателят е уредил две от функциите на неустойката- обезпечителна и обезщетителна. Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че като форма на договорна отговорност неустойката има и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона е допустима, предвид договорната свобода по чл.9 ЗЗД и очертаните от законодателя нейни граници.
Тази наказателна функция несъмнено намира приложение тогава, когато размерът на същата е по- голям от размера на претърпените вреди, но и в тази хипотеза уговорената неустойка следва да е в съответствие с императивните норми на закона и на добрите нрави – морална категория, съпътстваща развитието на обществото на даден негов етап.
Именно последните не допускат и използването на договорната неустойка, като средство за несправедливо обогатяване на кредитора и един от корективите на последното е предвидената от законодателя в чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД възможност за прогласяването и за нищожна.
В този смисъл са и задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/ 15. 06. 2010 год. на ОСТК на ВКС съгласно които нищожна, поради накърнавяне на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
Възприетото от въззивния съд разрешение на въведения с възражението на ответника спорен въпрос за валидността неустоечната клауза в процесния лизингов договор, въпреки формалното позоваване както на цитираната по- горе задължителна практика на ВКС, така и на постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на отделни състави на касационната инстанция, имащи задължителен за съдилищата в страната характер, е в отклонение от така дадените разяснения по приложението на чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД и критериите за определяне на неустойката за нищожна, като противоречаща на добрите нрави.
Преценявайки начина на уговорената между страните неустойка за забава към момента на сключване на процесния договор за лизинг от 22.06.2004 год. и анекс към него от 28.07.2006 год. -1% от предмета на неизпълненото задължение за всеки ден забава, без краен предел на срока и размера до който може да нараства, въззивният съд правилно е счел, че сам по себе си този начин не обуславя нищожността и, тъй като е поставен в зависимост от волята и отговорността на неизправния длъжник и е в съгласие с призната на съконтрахентите договорна свобода по чл.9 ЗЗД, вкл. да придадат превес на санкционната функция на неустоечната клауза.
Необосновано, обаче и в нарушение на чл.92, ал.1 ЗЗД въззивният съд не е взел предвид нито вида и размера на задължението, което тази неустойка обезпечава, нито съотношението между размера на същата и очакваните за кредитора евентуални вреди от неизпълнението на паричното задължение на лизингополучателя.
Видно от заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза дължимата неустойка за забава, уговорена в т.6, р.ІV от процесния лизингов договор надхвърля с около 8 пъти законната лихва, с която се съизмерява евентуалната вреда за кредитора от забавената парична престация на длъжника и с повече от 50% от общия размер на дължимите от лизингополучателя, до предаване на лизингованата вещ, суми, т.е на задължението, чието изпълнение обезпечава.
Затова и според настоящия съдебен състав, в този си размер, уговорената между страните мораторна неустойка не отговаря на присъщите и цели – да обезпечи изпълнението на поетото от лизингополучателя задължение и да обезщети кредитора за вредите от виновното неизпълнение на длъжника, нито на придадената и от съконтрахентите санкционна функция, целяща да накаже неизправната страна по договора, а води до създадена още при сключване на процесния договор възможност за несправедливо обогатяване на кредитора. Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е и липсата на уговорена в подобен смисъл неустойка при забава изпълнение задълженията на лизингодателя.
Изложеното позволява да се обобщи, че договорената с т.6, р.ІV от сключения между страните договор за лизинг на МПС неустойка не съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в търговските правоотношения и като накърняваща добрите нрави е нищожна, съгласно чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Нищожността на неустоечната клауза изключва в полза на ищеца да е възникнало право на вземане от неустойка за забава в размер на претендираната сума.
Що се касае до първия от поставените правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че възприетото в решение № 1593/15.09.1955 год., по гр.д.№ 5404/55 год. разрешение на същия, според което съдът може да намали уговорената неустойка въз основа на чл.92, ал.3 ЗЗД и по своя инициатива, без да е поискано това от длъжника не отговаря на настъпилата промяна в обществено икономическите отношения в страната и формираната по- нова съдебна практика, поради което не следва да намери приложение към разглеждания случай. Поради изложеното за правилна следва да се обяви практиката, възприета от Софийски апелативен съд, която е в съгласие и с приетото в решение № 28 от 01.07. 2011 год., по гр. д. № 243/ 2010 год. на ІV г.о., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК и имащо задължителен за съдилищата в страната характер, споделящо се изцяло от настоящия съдебен състав.
Тъй като в случая не се налага повтаряне, или извършване на нови съдопроизводствени действия от страна на въззивния съд , то след отмяна на въззивното решение, в частта му, предмет на допуснатото касационно обжалване, спорът следва да се реши по същество от състава на касационната инстанция, като исковата претенция за заплащане на неустойка за забава, по изложените съображения за основателност на въведеното възражение за нищожността и отхвърлена, като неоснователна.
При този изход на делото и заявеното от жалбоподателя искане за присъждане на деловодни разноски, ответната по касационната жалба страна [фирма], [населено място] следва да заплати на касатора разноските за касационното производство, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски градски съд № 4166 от 05.06.2013 год., по в.гр.д.№ 3579/2013 год., в частта, с която е уважен предявения от [фирма], [населено място] против Г. А. Н. от [населено място] иск за заплащане на сумата 8 570.22 евро, представляваща мораторна неустойка по т.6, р.ІV от сключен между страните договор за лизинг от 22. 07. 2004 година и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], [населено място] срещу Г. А. Н. от [населено място] иск за заплащане на неустойка за забава по т.6, р.ІV от сключен на 22.07.2004 год. договор за лизинг, върху неплатени в срок лизингови вноски по чл.4, б.”а” и б.”б” от анекс към същия от 28.07.2006 год., поради нищожност на неустоечната клауза, като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплита на Г. А. Н. от [населено място] сумата 365 лв./ триста шестдесет и пет лева/, деловодни разноски за касационното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|