РЕШЕНИЕ № 519 София, 03 януари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 1457 по описа за 2011 година, за да се произнесе, взе пред вид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 985 от 22.11.2010 г. по гр.д. № 451/2010, с което е отменено частично решението на Софийския градски съд от 19.03.2010 г. по гр.д. № 3142/ 2008, като е уважен частично предявеният иск по чл. 2 ЗОДОВ за сумата 6.000 лева – обезщетение за неимуществени вреди и е отхвърлен предявеният иск за сумата 17.000 лева – обезщетение за имуществени вреди, състоящи се в неполучени доходи по трудово правоотношение, търпени в резултат на неоснователно повдигнато срещу ищеца обвинение за извършено престъпление по чл. 242, ал. 4 НК. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправните въпроси за значението на вида и характера на упражнената процесуална принуда, за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост, когато такива мерки са предприети по същото време и в други производства, както и за наличието на причинна връзка между забраната за напускане на страната и невъзможността да се изпълняват задълженията по трудов договор в чужбина. По първия правен въпрос Върховният касационен съд намира, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др., и на второ място, според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стинало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за развитието на заболяването (вж. решение № 253/02.07.2012 ВКС, ІV ГО по гр.д. № 652/2011). Когато същите мерки за процесуална принуда са предприети по същото време и в други производства, претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства са резултат не само на процесното противоправно поведение. Съдът не може да излезе извън предмета на делото и да присъди обезщетение за цялата претърпяна неимуществена вреда. Доколкото пред пострадалия е открита процесуалната възможност да избира дали да предприеме изменение на иска по основание или да предяви последиците от другото противоправно поведение в отделно производство, съдът следва да присъди съответната част от всички претърпени неимуществени вреди, инак за пострадалия ще се създаде възможност да получи няколко обезщетения за едни и същи вреди. По втория правен въпрос Върховният касационен съд намира, че забраната за напускане на страната е мярка за процесуална принуда, която е от естество да попречи на пострадалия да изпълнява задължението за престирането на труд в чужбина, доколкото според конкретните условия на трудовия договор присъствието на работното място е необходимо, за да бъдат изпълнени трудовите задължения. Прекратяването на трудовия договор поради неявяването на работника на работа доказва, че трудовият договор е прекратен поради тази пречка. Ако не може да се установи основанието, на което е прекратен трудовия договор или макар той до не е прекратен, не е изплащано трудово възнаграждение, наличието на причинна връзка между наложеното ограничение и претърпените вреди се установява с оглед на всички обстоятелства по делото. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от 18.10.2001 г. срещу ищеца е повдигнато и поддържано неоснователно обвинение по чл. 242, ал. 4 НК, като в периода 02.11.2005 – 04.05.2006 г. му е била наложена мярка за неотклонение „забрана за напускане пределите на страната”. Ищецът е с висше икономическо образование и в България е работил като митнически агент. При повдигане на обвинението той е живеел със семейството си постоянно в Б., където е учил и работил на срочен трудов договор (продължен за една година), задържан е на аерогарата при посещение в България. Срещу него са се водели петнадесет разследвания (част от тях прекратени) и по време на забраната за напускане на страната му се е родило дете, което той не е могъл да види нито да се грижи за него, отношенията със съпругата му се обтегнали, родителите му също понесли тежко повдигнатите обвинения, бил отстранен и от работа. Стресът поради нарушаването на обичайния начин на живот, невъзможността за осъществяване на желаната от него лична и професионална реализация и чувството за несигурност, както и другите негативни изживявания са резултат от всички водени срещу него разследвания и не могат да бъдат разграничени от процесното разследване, но обезщетение в размер на 6.000 лева е справедлив еквивалент за претърпените неимуществени вреди. По делото не доказано, че трудовото правоотношение на ищеца е прекратено именно поради неявяването му на работа в резултат на ограничението за пътуване, а и размерът на пропуснатите ползи не може да бъде определен според дохода на ищеца в предходен период от време. Правилно въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял посочените неимуществени вреди в резултат на наложените му мерки за процесуална принуда и също правилно е приел, че справедливото обезщетение за тях следва да бъде определено на 6.000 лева, но в нарушение на материалния закон е приел, че следва да му се присъди обезщетение за повече от 1/15 от посочената сума, след като последиците от предприетите в останалите 14 производства мерки са предмет на отделни дела. Също правилно съдът е приел, че не е установено по несъмнен начин ищецът да е загубел работата си именно поради прилагането на постановената мярка забрана за напускане на страната. Тя е наложена през 2003 г., временният трудов договор в чужбина е обвързвал страните от 30.04.2004 до 30.04.2005 г., задграничният паспорт на ищеца е отнет на 07.01.2006 г. Видно от изложеното обжалваното решение, в частта в която предявеният иск за обезщетение на неимуществените вреди от неоснователно обвинение е уважен за над 400 до размера на 6.000 лева, е постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен. В останалата част решението е постановено в съответствие с материалния закон и при липса на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на делото разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ решение № 985 от 22.11.2010 г. на Софийския апелативен съд по гр.д. № 451/2010 в частта, в която частично предявеният иск по чл. 2 ЗОДОВ е уважен за сумата над 400 до размера на 6.000 лева – обезщетение за неимуществени вреди. ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Д. Д. от София срещу П. на Р. Б. частичен иск за обезщетение на неимуществените вреди от неоснователно обвинение по чл. 2 ЗОДОВ за сумата над 400 до размера на 6.000 лева. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 985 от 22.11.2010 г. на Софийския апелативен съд по гр.д. № 451/2010 в останалата обжалвана част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.