6 РЕШЕНИЕ № 82 гр.София, 24 април 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и прокурора от ВКП ПЕТЯ МАРИНОВА изслуша докладваното от съдия Христина Михова н. д. № 251/ 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по повод постъпила жалба от подсъдимата В. И. С. срещу въззивна присъда № 322, постановена на 07.12.2016 год. по ВНОХД № 3310/2016 год., по описа на Софийски градски съд, НО, 12-ти въззивен състав. В жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 от НПК. В допълнително писмено изложение към жалбата се сочи, че обвинението не е доказано, тъй като липсвали преки доказателства относно авторството на деянието. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимата. В съдебно заседание пред ВКС, защитникът на подс. С. - адвокат С., поддържа жалбата и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения. Според защитата обвинението не е доказано, липсват преки очевидци на деянието и не е установен предметът на отнемането. Твърди се, че не е налице престъплението кражба, а такова по чл. 207, ал.1 от НК. Защитникът поддържа искането за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимата. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна, обвинението се подкрепя от доказателствата, събрани по делото, поради което постановената осъдителна присъда следва да бъде потвърдена. Подсъдимата В. С. отрича да е извършила деянието, в което е обвинена, като в предоставената й последна дума моли съда да я оправдае. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 3389, постановена на 10.05.2016 год. по НОХД № 19 585/2013 год., Софийски районен съд, НО, 8-ми състав е признал подсъдимата В. И. С. за невиновна в това на 22.08.2012 год. в [населено място], пред болница „Св. Н.“, [ул.] [№] да е отнела чужди движими вещи на обща стойност 2196, 36 лв. от владението на В. Д. Д., без нейно съгласие с намерение противозаконно да ги присвои, като на основание чл. 304 от НПК я оправдал по обвинението по чл. 194, ал.1 от НК. По повод постъпил протест от Софийска районна прокуратура срещу така постановената присъда, с искане за нейното отменяне и осъждане на подс. С., в Софийски градски съд било образувано въззивно производство. С въззивна присъда № 322, постановена на 07.12.2016 год. по ВНОХД № 3310/2016 год., СГС, НО, 12- ти въззивен състав отменил първоинстанционната присъда, признал подсъдимата С. за виновна по повдигнатото й обвинение и я осъдил на наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, като на основание чл. 66, ал.1 от НК отложил изпълнението на същото за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С въззивната присъда на основание чл. 189, ал.3 от НПК подсъдимата е осъдена да заплати и разноските, направени по делото. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена срещу съдебен акт от кръга на посочените в разпоредбата на чл. 346 от НПК и от лице, което има право на това. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Основното възражение, което се прави в касационната жалба, е за неправилно приложение на материалния закон, тъй като била постановена осъдителна присъда, въпреки че липсвали доказателства, подкрепящи повдигнатото срещу подсъдимата обвинение. По същество това възражение е за необоснованост на въззивната присъда, което не е сред касационните основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Такова оплакване е относимо само към съдилищата по фактите, тъй като касационният съд не може да установи нови, различни фактически положения и въз основа на тях да оправдае подсъдимата, каквото искане се прави от жалбоподателя. В правомощията на ВКС е единствено да провери дали са спазени разпоредбите, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяване на обстоятелствата, относими към предмета на доказване, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените източници. При внимателния прочит на атакуваната въззивна присъда не се констатират нарушения на правилата, свързани със събиране, приобщаване и оценка на доказателствените материали. Въззивният съд в пределите на своята компетентност, като втора първа инстанция по същество, е постановил присъдата си въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Въззивният съдебен състав при преценката на доказателствата по делото е спазил стриктно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал.3 от НПК. Фактическите положения, установени по делото, са изведени от въззивната инстанция в резултат на пълен, обективен и комплексен анализ на доказателствената съвкупност. При това не е налице едностранчиво или тенденциозно обсъждане на доказателствените материали или предаване на съдържание на същите каквото те нямат. Задълбочената оценка на доказателствените източници е дала основание на въззивния съд да приеме за установено, че именно подсъдимата е автор на деянието. Изложените в тази връзка доводи в мотивите на въззивната присъда изцяло се основават на доказателствената съвкупност - показанията на разпитаните в качеството на свидетели Г., Г., Д., М. и М., разпознали на записа на охранителната камера / обект на изследване на Комплексна видео-техническа и лицево-идентификационна експертиза - КВТЛИЕ/ подсъдимата като лицето, което поставяйки на пейката пред болницата своята чанта, взима заедно с нея чантата на пострадалата и се отдалечава, напускайки периметъра на болничното заведение в неизвестна посока. Правилна е преценката на въззивния съд, че показанията на посочените свидетели са непротиворечиви и еднопосочни по отношение на авторството на деянието, тъй като независимо, че лично не са възприели извършването на деянието, те са имали обективна възможност да установят, чрез преглеждане на видеофайла със записа от охранителната камера, идентичността на заснетото лице с подсъдимата. Свидетелката Г. лично е възприела подсъдимата да стои до пейката, на която се намирала инкриминираната чанта, а Г. я забелязал още предишния ден, когато С., заедно със съпруга си, посетила болничното заведение. Тези свидетели, както и свидетелите Д., М. и М. / в показанията им, изложени на досъдебното производство/ са категорични, че лицето, което са видели на записа от камерата, малко по-късно същия ден е било задържано в болницата във връзка с извършената кражба на чантата на пострадалата. Посочените свидетели не са свързани по някакъв начин с пострадалата или подсъдимата, поради което не могат да бъдат упрекнати в заинтересованост или необективност. Показанията им са последователни и еднопосочни, поради което въззивната инстанция правилно е изградила своите фактически и правни изводи въз основа на тях. Законосъобразни и правилни са и констатациите на въззивния съд относно естеството на КВТЛИЕ, която макар и да не установява пълна идентичност между заснетите на записа от охранителната камера лица и снимковия материал на подсъдимата и съпруга й - С., дава заключение за сходство между тях по пол, телосложение, форма и охраненост на лицето, характер и линия на косата, конфигурация на челото. В съответствие с процесуалните правила въззивният съд е анализирал това експертно заключение в съвкупност с показанията на свидетелите Г., Г., Д., М. и М., като е направил верен извод въз основа на тези еднопосочни източници, че авторството на деянието е установено по несъмнен начин. Посочените доказателства са послужили на контролирания съд за основа и при определяне на времето, мястото и механизма на осъществяване на престъпното деяние, като изводите му по отношение на тези факти, също са правилни и законосъобразни. Въззивният съд е дал обоснован отговор на възражението на защитата относно това, че не бил установен по несъмнен начин инкриминираният обект, тъй като не били открити вещите на пострадалата. Контролираният съд правилно се е позовал на показанията на пострадалата В. Д. относно вида на отнетата дамска чанта, както и нейното съдържание, тъй като дадените от нея сведения са последователни и непротиворечиви. Не съществуват съмнения и относно верността на заключението на съдебно-оценителната експертиза, определило стойността на инкриминираните вещи. Липсата на последните по никакъв начин не се отразява на обосноваността на обвинението, тъй като, за да е осъществен състава на чл. 194, ал.1 от НК, не е необходимо да е наличен отнетият предмет, още повече, че това обективно не винаги е възможно. Не е бил наложителен разпитът на пострадалата / за която са били налице писмени доказателства, че е в тежко здравословно състояние/, тъй като и без него по делото са били събрани необходимите доказателства относно отнетите й вещи. Задълбоченият анализ и верният прочит на събраните по делото доказателства, обосновават извода, че въззивният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила при установяване на фактите, включени в предмета на доказване, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Контролираният съд е приложил правилно и материалния закон. Обоснован и в пълно съответствие със съдебната практика е изводът на въззивната инстанция затова, че подсъдимата е осъществила състава на чл. 194, ал.1 от НК. Въззивният съд е отговорил на възражението на защитата, което отново се претендира и пред касационния съд, за това, че подсъдимата не следва да отговаря за отнемане на вещи, а за намиране на изгубена вещ по смисъла на чл. 207 от НПК. В Постановление № 6 от 26.04.1971 г. по н.д. № 3/71 г. на ППВС е посочено изрично, че забравените вещи в превозно транспортно средство, в чакалня или други обществени заведения не следва да се считат за загубени вещи, поради това, че лицето, което е забравило вещта не е прекъснало владението си, тъй като не е лишено от възможността да упражни фактическа власт върху нея. В конкретния случай, св. Д. е оставила чантата на пейката до съпруга си и не я е губила. Временното отдалечаване на пострадалата от нейната вещ, не е прекъснало фактическата й власт върху нея. Мястото, където чантата се е намирала – на пейката пред регистратурата на болничното заведение, е било достатъчно указателно за това, че предметът не е загубен. С вземането на чантата от пейката подсъдимата е прекъснала фактическата власт на пострадалата и е установила своя такава, осъществявайки по този начин престъплението кражба. При това положение, подс. С. правилно е призната за виновна в осъществяване на деяние по чл. 194, ал.1, а не по чл. 207 от НК. В жалбата е посочено и касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК - явна несправедливост на наложеното наказание. Не се релевират конкретни доводи, обосноваващи наличието на това касационно основание, които могат да бъдат обсъдени от касационният съд, за да бъде преценено доколко са основателни. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 322, постановена на 07.12.2016 год. по ВНОХД № 3310/2016 год. по описа на Софийски градски съд, НО, 12- ти въззивен състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.