Р Е Ш Е Н И Е № 147 София, 05.12.2017 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, състав на ПЪРВО отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на втори октомври хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА При участието на секретаря Теодора Иванова изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА т.д.№ 60341 /2016 година, преобразувано по описа на ГК, и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290-293 ГПК. Е. А. И. от [населено място] обжалва и иска да се отмени Решение Nо 156 от 14.06.2016 година по В.тр.д.Nо 238/2016 година на АС-Варна , в частта с което Апелативният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил Решение Nо 34 от 13.01.2016 година по тр.д. No 375/2015 година на ОС-Варна , с което на основание чл.266 КЗ/ отм./ е уважен иска на Е. И. срещу ЗД [фирма] С., в частта за неимуществени вреди над 1 250 лв. до 5 000 лв., присъденото обезщетение за болки и страдания от ПТП на 25.07.2014 година в [населено място] по вина на водач на л.а. „Рено Мастер с рег. No СА 5702 РС“, застрахован при ответното застрахователно дружество, ведно с лихви и разноски , и е постановил ново решение , с което е отхвърлил иска за разликата над 1250 лв. до размер на 5000 лв., както и в частта , с която е потвърдено решението на първата инстанция и искът на Е. И. по чл. 266 КЗ/ отм./ е отхвърлен за разликата над 5000 лв. до размер от 12 000 лв. Поддържа се , че в обжалваните части, по иска с правно основание чл. 266 КЗ/ отм./ във вр. с чл. 45 ЗЗД , въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон , основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.Конкретните доводи за незаконосъобразност са в насока на приетото 1/2 съпричиняване на вредоносния резултат – настъпване на ПТП поради нарушаване правилата за движение от пострадалата като пешеходец. Ответникът по касация ЗД [фирма] възразява по основателността на релевираните основания по същество за отмяна на въззивното решение. Защитата поддържа теза , че няма доказан основен правопораждащ отговорността на застрахователя факт- деликт предвид на вида на МПС и последиците при съприкосновение с човешкото тяло, липсата на доказателства относно механизма на удара. Поддържа се , че решението е законосъобразно в частта , с която се приема , че самата пострадала е допуснала нарушение на правилата за движение по пътищата. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , при доформулиране на обобщени въпроси относно приложимостта на чл. 51 ал.3 ЗЗД свързани с основанията , при които може да се приеме наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице , начина на доказване на тези обстоятелства и установяване на съществуващата причинно следствена връзка между противоправно поведение и резултат , разрешение в отклонения на възприетите тези на ВКС по приложените решения по чл. 290 ГПК. Състав на ВКС- първо отделение на гражданската колегия, след преценка наличие на основанията за отмяна на обжалваното решение и доводите на защитата и в правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК/ редакция до изм. ДВ. бр.86/2017 година / , намира : С обжалваното решение , Апелативният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил Решение Nо 34 от 13.01.2016 година по тр.д. No 375/2015 година на ОС-Варна , с което на основание чл.266 КЗ/ отм./ е уважен иска на Е. А. И. срещу ЗД [фирма] С., в частта за неимуществени вреди за разликата над сумата 1 250 лв. до 5 000 лв., присъденото обезщетение за претърпени болки и страдания от ПТП на 25.07.2014 година в [населено място] по вина на водач на л.а. „Рено Мастер с рег. No СА 5702 РС“, застрахован при ответното застрахователно дружество, ведно с лихви и разноски , и е постановил ново решение , с което е отхвърлил иска за разликата над 1250 лв. до размер на 5000 лв. С същото решение , Апелативният съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта , с която е искът на Е. А. И. по чл. 266 КЗ / отм./ е отхвърлен за разликата над сумата от 5000 лв. до заявения пълен размер на иска от 12 000 лв. По изведения правен въпрос В константната си практика по приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, както и с цитираните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК , Върховният касационен съд последователно застъпва становището, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите за него вреди. За да е налице съпричиняване по отношение на настъпилите вреди според смисъла на законовата разпоредба е необходимо обективно да е налице поведение на пострадалия , с което същият да е допринесъл за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил настъпване н конкретното увреждане, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за съпричиняването респ. за прилагане от съда на чл. 51 ал. 2 ЗЗД , е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на деликвента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразното определяне на размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват възможността съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. Във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу деликвента или по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на предпоставките по чл. 51 ал. 2 ЗЗД цели намаляване на отговорността си към увреденото лице. Когато съпричиняването от страна на пострадалото лице е установено като факти с влязлата в сила присъда на наказателния съд, на основание чл. 300 ГПК присъдата е задължителна за съда , разглеждащ гражданско-правните последици. В хипотезите , когато деликтът съставлява съставомерно престъпление по чл.343 НК, то следва да бъде отчетено виждането на съдебната практика , че не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата от страна на пострадалото лице е основание да се приеме съпричиняване , обуславящо намаляване на дължимото обезщетение за вреди. Тълкувана по правилата на граматическото и логическо тълкуване нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД налага разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. Анализът на материално-правната норма и тълкуването й в контекста на т. 7 на ППВС № 17/1963 г. обуславят извод, че уредбата намира приложение при доказаните предпоставките за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане, а те са две - допринасяне от страна на увредения за тяхното настъпване и пряката причинна връзка между това поведение на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. При наличие на валидна застраховка "Гражданска отговорност" застрахователят- като стана в процеса, разполага с всички материално-правни и процесуалноправни възражения, основаващи се както на застрахователното му отношение със застрахования, така и на деликтното правоотношение с прекия причинител а вредите. Застрахователят е в правото си да прави на третото лице всички възражения, които се отнасят до основанието и размера на правото на обезщетение - например, че не е осъществен фактическия състав на непозволеното увреждане, т. е., че липсва някой от елементите му, че пострадалият е съпричинил вредите - чл. 51, ал. 2 ЗЗД, че част от вредите са вече поправени от застрахования , както и възражения, които се основават на застрахователния договор . В тези хипотези , в производството по чл. 226, ал. 1 КЗ приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. По основателността на касационната жалба При така дадения отговор на въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав намира касационната жалба за частично за основателна. За да постанови решението си в частта , с която се отменя присъденото от първата инстанция обезщетение от 5000 лв. за неимуществени вреди , изразяващи се в болка и страдание , претърпени в резултат на ПТП , станало на 25.07.2014 година в [населено място] по вина на водач на л.а. „Рено Мастер с рег. No СА 5702 РС“, валидно застрахован при ответното застрахователно дружество по застраховка „гражданска отговорност“ и намали присъденото обезщетение до размер на сумата от 1250 лв. , решаващият съд е приел, 1./ че пострадалото лице обективно е допринесло с поведението си за настъпване на ПТП , от което произтичат вредите ; 2./ че съпричиняването е в равна степен на вината на водача на МПС и 3./ че претърпените болки и страдания са в значително по- лека степен от тази , приета от първата инстанция единствено отдавайки значение на констатираните травматични увреждания, въпреки изводите за ПТП като отключващ фактор на стресова реакция за пострадалото лице. Настоящият състав на ВКС намира тези изводи на въззивния съд за неправилни , необосновани и несъобразени със закона. Съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху приетите за установени обстоятелства по делото и на закона. Решението на въззивната инстанция се подчинява на същото правило от гл.т. на изискванията на законодателя същото да почива на установени по делото факти и обстоятелства, да отговаря на изискването за точно приложена материално-правната норма , но наред с това , въззивното решение следва да бъде съобразено предметната рамка на въззивното обжалване т.е. от релевираните в жалбата въпроси.Съгласно разпоредбата на чл. 269 изр.2-ро ГПК въззивният съд не може да пререшава въпрос, който не е поставен с въззивната жалба на въззивника, респ. с насрещна въззивна жалба на въззиваемата страна, не може да събира доказателства по тези преклузирани с решението на първата инстанция въпроси , в разрез с установеното диспозитивно начало на гражданския процес и уредбата на второинстинционното производство като ограничен въззив. С въззивната жалба на застрахователя- [фирма] С., насочена срещу осъдителната част на първоинстанционнното решение, са били релевирани само възраженията , че не е налице деликт, тъй като ударът / ако е имало такъв/ е бил непредотвратим, респ. че е налице е случайно деяние ,т.е. възражения изключващи отговорността на делинквента т.е. и на застрахователя по застраховката гражданска отговорност, но не и такива , с които се иска ограничаване на тази отговорност в по -нисък размер от приетия при 1/2 съпричиняване . Решението на въззивния съд ,с което отново , без да е налице релевирано изрично възражение , че приетият безспорно от първата инстанция обем на съпричиняване от 1/2 част следва да бъде завишен е ревизиран и намален на още 1/2 част , се явява незаконосъобразно. Незаконосъобразен е извода на въззивния съд , че определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лв., редуцирано поради съпричняването на 5 000 лв. , е завишено. Посочените с обжалваното решение критерии за определяне на справедливия размер на обезщетението не са анализирани, а само изброени , като не е отдадено значение , че преживеният стрес от съприкосновението с МПС при създадената рискова ситуация има изключително негативни последици за човешката психика както по принцип , така и в конкретния случай. Ето защо размерът от 10 000 лв. за претърпените болки и страдания е справедливи след редукцията му , на пострадалата Е. И. се следва обезщетение в размер на 5000 лв. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените морални вреди, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички допустими доказателства, които са относими към правно релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта като правен принцип, прогласен в чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие, за да се осъществи целта на закона - постигане на съответствие между установената неимуществена вреда и нейния имуществен еквивалент, тази преценка следва да почива на безспорно установените по факти и тяхното обосновано подвеждане под правната норма. По изложените съображения , обжалваното въззивно решение следва да се отмени, в частта , с която е отменено решението на първата инстанция и се постанови ново , с което разликата до размер на 5000 лв. / пет хиляди/ бъде присъдена на касатора-ищец, ведно със законните последици- лихви от датата на увреждането и разноски , съобразно на уважената част в размер на сумата в размер на сумата 430.46 лв. / четиристотин и тридесет и 0.46 лв./. Касационната жалба в частта , с която се иска отмяна на въззивното решение в отхвърлената част на иска , за разликата до предявения пълен размер на иска от 12 000 лв. по вече изложените съображения , се явява неоснователна . По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК състав на ВКС - първо отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА Решение Nо 156 от 14.06.2016 година по В.тр.д.Nо 238/2016 година на АС-Варна , в частта с което Апелативният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил Решение Nо 34 от 13.01.2016 година по тр.д. No 375/2015 година на ОС-Варна , с което на основание чл.266 КЗ/ отм./ е уважен иска на Е. И. срещу ЗД [фирма] С., в частта за неимуществени вреди за разликата над сумата от 1 250 лв. до 5 000 лв., присъденото обезщетение за болки и страдания от ПТП на 25.07.2014 година в [населено място] по вина на водач на л.а. „Рено Мастер с рег. No СА 5702 РС“, застрахован при ответното застрахователно дружество, ведно с лихви и разноски , и е постановил ново решение , с което е отхвърлил иска за разликата над 1250 лв. до размер на 5000 лв. като вместо него п о с т а н о в я в а: ОСЪЖДА на основание чл.266 КЗ / отм./ ЗД [фирма] С., с адрес на управление [улица]No 19 , представлявано от С. С. П. и К. Д. К. ЕИК[ЕИК] да заплати на Е. А. И. от [населено място] ЕГН [ЕГН] сумата от 3 750 лв./три хиляди седемстотин и петдесет лв./неимуществени вреди, съставляваща разликата над сумата от 1 250 лв. до 5 000 лв., обезщетение за болки и страдания от ПТП на 25. 07. 2014 година в [населено място] по вина на водач на л.а. „Рено Мастер с рег. No СА 5702 РС“, застрахован при ответното застрахователно дружество, ведно със законната лихва, считано от 25.07.2014 година до окончателното и изплащане , както и сумата 430.46 лв. / четиристотин и тридесет и 0.46 лв./, разноски по делото, събрано уважената част. ОСТАВЯ В СИЛА обжалваното въззивно решение , в частта , с която е потвърдено решението на първата инстанция и искът на Е. И. срещу ЗД [фирма] С. по чл. 266 КЗ/ отм./ е отхвърлен за разликата над 5000 лв./ пет хиляди лева/ до размер от 12 000 лв./ дванадесет хиляди лева. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: