Ключови фрази
Нищожност * установяване право на собственост * предаване на владение * конституиране на страни * необходимо другарство


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 538

гр. София, 20.12. 2011 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести декември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1386 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Л. Ц. С. срещу решение № 149/30.04.2010 г. по въззивно гр. дело № 139/2010 г. на Врачанския окръжен съд, с което е обезсилено решение № 250/12.11.2009 г. по гр. дело № 1110/2008 г. на Белослатинския районен съд, прекратено е въззивното производство и делото е върнато на същия първоинстанционен съд за ново разглеждане на исковете, с които е сезиран, след отстраняване нередовностите на исковата молба, и с участието на надлежните страни.
С определение № 947/12.07.2011 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, с оглед проверка неговата процесуална допустимост.
В касационната жалба, в съдебното заседание и в писмена защита от страна на касатора се поддържат оплаквания и съображения, както за недопустимост, така и за неправилност на въззивното решение; претендира се и присъждане на направените разноски по делото.
Ответникът А. Г. В. не е подал отговор на касационната жалба в срока за това. В съдебното заседание от негова страна се споделя становището на касатора, че съпругата му следва да се конституира като страна по делото, както и че обжалваното въззивно решение следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, при извършената проверката относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, намира следното:
В исковата молба по делото са изложени ясни твърдения, че ищецът е собственик на процесния поземлен имот – нива (подробно индивидуализирана), както и че ответникът я владее. Твърди се и че с влязло в сила решение на наказателния съд, неучастващата по настоящото дело М. М. е призната за виновна в това, че е съставила неистинско пълномощно, на което е придаден вид, че изхожда от ищеца, както и че е използвала това пълномощно за сключване в нотариална форма с ответника на договор за продажба на процесния имот. Този договор се сочи от ищеца като сключен без правно основание и в противоречие със закона и с добрите нрави, като се изтъква и че ищецът не е давал съгласие за извършването на този договор и не е упълномощавал М. М. за сключването му. При така изложените твърдения в исковата молба, ищецът иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено, че е собственик на процесния имот и да осъди ответника да му предаде владението върху него.
Така предявеният иск е уважен с първоинстанционното решение, с което (диспозитива му) е признато за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на процесния имот, и ответникът е осъден, на основание чл. 108 от ЗС, да “отстъпи собствеността” и предаде владението върху имота на ищеца. От друга страна, в мотивите към първоинстанционното решение е посочено, че по делото са предявени, и са обсъждани два иска – установителен с правно основание чл. 124 от ГПК за правото на собственост на ищеца върху процесния имот, както и осъдителен с правно основание чл. 108 от ЗС – за осъждане на ответника да “отстъпи собствеността” и предаде владението върху имота на ищеца.
В подадената от ответника въззивна жалба, на първо място се твърди, че ответникът бил добросъвестен купувач на процесния имот, като се излагат подробни доводи и съображения в тази насока. Сочат се и процесуални нарушения на първоинстанционния съд. В тази връзка се поддържа, че последният неправилно прекратил производството по обратен иск, предявен от ответника срещу М. М., чието привличане като трето лице по чл. 219 от ГПК той поискал, но и това искане не било уважено. Поддържа се и че съдът следвало да укаже на ищеца да отстрани нередовности на исковата молба и да поиска конституиране и на М. М. като ответник в процеса. Изтъква се и че за да уважи “иска по чл. 124 от ГПК” първоинстанционният съд взел предвид единствено и само направеното от ответника признание на иска, което обаче последният бил оттеглил. Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционното решение се обжалва и в частта му относно разноските, като се излагат подробни съображения за недължимост на същите от ответника.
За да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо, окръжният съд е приел в мотивите към обжалваното въззивно решение, че като е приел, че е сезиран с искове по чл. 124 от ГПК и чл. 108 от ЗС, районният съд дал неправилна правна квалификация, довела до процесуални нарушения и постановяване на решение спрямо ненадлежни страни. По-конкретно – прието е, че първоинстанционният съд дал ход на нередовна искова молба – в нея имало твърдения, сочещи на иск по чл. 26 от ЗЗД, и ако първоинстанционният съд беше я оставил без движение, щял да прецени, че при твърдения за нищожност на процесната сделка страните по нея са необходими другари и щял служебно сам да конституира като ответник М. М., като необходим другар на ответника А. В.. Прието е също, че не било изяснено дали последният е бил в брак по време на сключване на процесната сделка, като ако това е така, то и неговата съпруга също е необходим другар в процеса. Прието е и че тези процесуални нарушения, при новия ГПК, не могли да бъдат отстранени от въззивната инстанция, тъй като страните ще се лишат от една инстанция. Въззивният съд е изложил и мотиви, че искът по чл. 124 от ГПК, с какъвто първоинстанционният съд неправилно приел, че е сезиран, е процесуално недопустим поради липса на правен интерес от него, след като ищецът може да защити правото си с предявения иск по чл. 108 от ЗС. Посочено е и че диспозитивът на първоинстанционното решение е непрецизен – след като ищецът е признат за собственик, ответникът няма каква собственост да му отстъпва и предава, а следва да бъде осъден да предаде на ищеца владението върху процесния имот.
От така приетото от въззивния съд, вярна е единствено последната констатация – за непрецизност на диспозитива на първоинстанционното решение – в частта му, с която ответникът е осъден да “отстъпи собствеността” върху процесния имот. Тази непрецизност обаче не представлява порок на първоинстанционното решение, а още по-малко – такъв, който да обуслови процесуална недопустимост (или дори неправилност) на същото (в тази връзка следва да се отбележи, че макар и действително недотам точна и прецизна, тази формулировка понякога се използва в съдебната практика, вместо постановяване на установителен диспозитив при уважаване на иск по чл. 108 от ЗС, с оглед формиране на сила на пресъдено нещо по отношение именно на спорното право на собственост на ищеца, което е предмет на съдебната защита, търсена с този осъдителен петиторен иск). Принципно вярно е и че е недопустим положителен установителен иск за правото на собственост на ищеца, като обективно съединен с осъдителния петиторен иск с правно основание чл. 108 от ЗС; както и че в случая първоинстанционният съд погрешно е приел, че е сезиран и с двата посочени иска за защита правото на собственост на ищеца. От друга страна обаче, първоинстанционното решение (диспозитивът му) изцяло съответства и е в отговор на петитума на исковата молба по делото. По този начин, съобразно с диспозитивното начало в гражданското съдопроизводство (чл. 6 от ГПК), първоинстанционният съд се е произнесъл именно по предявения по делото иск с правно основание чл. 108 от ЗС – така, както той е предявен от ищеца, без съдът да е излязъл вън от очертания от последния предмет на делото. Дадената в мотивите към първоинстанционното решение (които не са част от самото решение – т. 18 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС), частично погрешна правна квалификация на предявения по делото иск – едновременно по чл. 108 от ЗС и по чл. 124 от ГПК (още повече, че ал. 1 от последния е изключително общо формулирана процесуалноправна норма, под която формално могат да се подведат всички предявявани по делата искове, и то независимо от техния вид – установителни, осъдителни или конститутивни), по никакъв начин не обосновава извод за процесуална недопустимост на първоинстанционното решение и за неговото обезсилване (в тази връзка виж и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 439/23.07.2010 г. по гр. дело № 476/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което също се приема, че съдебното решение е недопустимо като произнесено по непредявен иск, само когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран).
От друга страна, видно от съдържанието на исковата молба, тя е напълно редовна. В нея действително са изложени твърдения на ищеца, които следва да се квалифицират като такива за нищожност на процесния договор за продажба, но иск за установяване на такава нищожност не е заявен с петитума на исковата молба, респ. такъв иск не е предявен по делото. При така подадената искова молба, следва да се приеме, че ищецът само се позовава на твърдяната от него нищожност на процесната вещно-прехвърлителна сделка, като по този начин сочи юридически факт, който е релевантен по делото – пряко значим в случая за наличието на материалноправните предпоставки на предявения иск по чл. 108 от ЗС – ищецът да е собственик на процесния имот и ответникът да няма основание да го владее. Тези фактически твърдения за нищожност на процесния договор за продажба следва да се обсъдят единствено в мотивите към съдебното решение, в които съдът – предвид събраните по делото доказателства – следва да приеме за доказана или за недоказана по делото така твърдяната нищожност, и съобразно с това да постанови решението си по предявения по делото иск с правно основание чл. 108 от ЗС. В този случай съдът няма процесуалното правомощие да се произнася с решението си (диспозитива му) по установителен иск за нищожност, какъвто не е предявен. В този смисъл, напълно несъстоятелно е възприетото от въззивния съд становище за нередовност на исковата молба, поради несъотвествие между обстоятелствената й част и нейния петитум. В пълно противоречие с материалния и процесуалния закон (чл. 21, ал. 1 и чл. 36, ал. 2 от ЗЗД, чл. 6, ал. 1 и чл. 26, ал. 1 от ГПК) е и претото от въззивния съд, че соченият от ищеца негов мним пълномощник – третото за делото лице М. М., която действала без представителна власт при сключването на процесния договор за продажба с ответника, била страна по тази сделка, следователно – и необходим другар на ответника, както и че първоинстанционният съд следвало служебно сам да я конституира като такава по делото.
До заявяването на еднопосочните, макар и неконкретни изявления и на двете страни по делото в съдебното заседание на касационната съдебна инстанция, че ответникът има съпруга, по делото не е имало никакви индиции за това обстоятелство, поради което нито първоинстанционният, нито въззивният съд са имали основание да предприемат процесуални действия по повод на него. След като обаче такова обстоятелство е вече релевирано по делото, то – с оглед правомощието на съда служебното да следи за надлежното упражняване на правото на иск – при наличие на всички процесуални предпоставки за това, по делото следва да се изясни дали ответникът действително е бил в брак към момента на сключването на процесния договор за продажба, и – ако това е така, неговата съпруга следва да участва като негов задължителен необходим другар в производството по предявения по делото петиторен иск с правно основание чл. 108 от ЗС (в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 319/14.10.2011 г. по гр. дело № 1125/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС). В тази връзка, на ищеца следва да се дадат указания по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, да заяви конкретни твърдения относно това дали и с кое лице ответникът е бил в брак към датата на сключването на процесния договор за продажба, респ. и да насочи иска си и срещу съпругата на ответника, с оглед конституирането й по делото като негов задължителен необходим другар, респ. с оглед надлежното упражняване на правото на иск на ищеца. По аргумент за противното от чл. 270, ал. 3 от ГПК и съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени с т. 17 (вж и мотивите към нея) от тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, която не е обявена заизгубила значение при действието на ГПК от 2007 г., това следва да се направи от въззивния съд (в този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 319/14.10.2011 г. по гр. дело № 1125/2010 г. на I-во гр. отд. на ВКС и решение № 151/27.07.2011 г. по гр. дело № 785/2010 г. на ІІI-то гр. отд. на ВКС).
От друга страна, видно от гореизложеното, обжалваното въззивно решение не съответства нито на предмета на спора по иска с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен с исковата молба по делото, по който се е произнесъл първоинстанционният съд, нито на подадената от страна на ответника въззивна жалба (освен приетото от окръжния съд в отговор на довода на въззивника за участие като ответник по делото и на М. М.), което налага – при съответно приложение на чл. 270, ал. 3, изреч. 3, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК, – обезсилване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд (в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 644/12.10.2010 г. по гр. дело № 1269/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да даде горепосочените указания реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, с оглед евентуално конституиране на съпругата на ответника като негов задължителен необходим другар по предявения петиторен иск с правно основание чл. 108 от ЗС; респ. въззивният съд следва да разгледа спора по този иск с нейно участие, съобразявайки се със задължителните указания, дадени с т. 17 от тълкувателно решение № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; както и да се произнесе с решение по съществото на спора, като отговори и на непреклудираните оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивната жалба. По аналогия с чл. 294, ал. 2 от ГПК, при новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по направеното от касатора искане за присъждане на разноските за воденето на настоящото дело пред ВКС.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 149/30.04.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 139/2010 г. на Врачанския окръжен съд;
ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг негов въззивен състав и за произнасяне по подадената въззивна жалба и по предявения иск.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.