2 Р Е Ш Е Н И Е № 176 гр. София, 10.06.2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на шестнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева 2. Велислав Павков при секретаря Цветанка Найденова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1358 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.307 ГПК. Образувано е по молба за отмяна на влязло в сила решение №117/10.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 710/2015 г. от ІІ гр.отд. на ВКС. Молителите И. Н. М. и Л. И. М. твърдят, че между соченото решение на ВКС и постановено решение № ІІ-78-92/12.04.2012 г., постановено по гр.д.№ 35348/2009 г. от 78-ми състав на Софийски районен съд съществува противоречие относно възприетото за действително завещание по гр.д.№ 710/2015 г. от ІІ гр.отд. на ВКС. Моли се съдът, на основание чл.303, ал.1, т.4 ГПК да се отмени постановеното от ВКС решение. Ответникът оспорва молбата. С решението, чиято отмяна се иска по реда на извънредния способ за отмяна на неправилни решения е прието, че завещанието е едностранен акт на безвъзмездно разпореждане с имущество за след смъртта. Предвид този едностранен и безвъзмезден характер мотивите на завещанието имат важно значение за разкриване волята на завещателя и за преценка дали разпореждането е в границите на закона. А мотивите могат да са различни - да се отблагодари, да се възнагради, да се въздаде справедливост, да се поощри, да се прояви щедрост, да се осигури нуждаещия се, да се накаже безотговорния - това са съображения, които разкриват моралния интерес на завещателя от съставяне на завещанието, неговите цели и подбуди. Във всеки отделен случай мотивът на завещанието произтича от конкретните условия на живот и отразява моралните и материални потребности на личността на завещателя. Безвъзмездният характер, обаче не означава, че завещанието не може да има възнаградителен характер. Напротив, обичайният мотив за съставяне на завещание е именно благодарствен и той съответства на закона и на добрите нрави. Едно завещание може да е обусловено от няколко свързани или отделни мотива, които заедно предопределят волята на завещателя. Разпоредбата на чл.42, б.”в”ЗН предвижда нищожност на завещателното разпореждане когато то или единственият мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави. При буквално тълкуване на нормата е видно, че хипотезата изисква завещанието да е съставено поради един /единствен/ мотив и този мотив да противоречи на закона, морала или обществения ред. Ако в завещанието са изразени няколко мотива, то е достатъчно един от тях да съответства на закона и морала, за да породи завещанието действие. Пороците в нерешаващите, допълнителни мотиви, не се отразяват на действителността на завещанието. Затова, когато в завещанието, наред с благодарствен мотив за положени добри грижи към завещателя, е изразено и очакване за в бъдеще тези грижи да продължават, това не означава, че завещанието има възмезден характер и че по тази причина противоречи на закона, съответно, че е нищожно на основание чл. 42, б.”в” ЗН. По съществото на спора е прието, че съставеното от С. И. завещание недвусмислено е посочено, че то се прави „поради добрите грижи, които полага сега и за в бъдеще до края на живота”, т.е. изразена е благодарност за вече положените грижи, както и за тези, които ще бъдат положени занапред. ВКС е приел, че наред с благодарността за миналите грижи е заявено желание те да продължават и за в бъдеще, като е прието, че дори и да се приеме, че очакването за бъдещи грижи представлява възлагане на задължение за облагодетелстваното лице, то завещанието не е недействително, защото не е изпълнено законовото изискване да е съставено поради единствен мотив, който противоречи на закона. Въз основа на горното, съдът е приел за неоснователен предявения иск за нищожност на завещанието на основание чл. 42,б.”в” ЗН, отменил е решението на въззивния съд по този иск, с което той е уважен и е постановил друго, с което е отхвърлил иска. С решение № ІІ-78-92/12.04.2012 г., постановено по гр.д.№ 35348/2009 г. от 78-ми състав на Софийски районен съд е прието, че въпросът за действителността на завещанието, посочено по-горе е обсъждан и те са задължителни за районния съд в делбеното производство, без да се обсъжда въпросът по същество за действителността на завещанието. Твърди се, че въпросът за действителността на завещанието, разрешен с решението на ВКС противоречи на постановеното по-рано решение на СРС, посочено по-горе, като правилно е разрешението, дадено с решението на районен съд и се иска на това основание да се отмени решението на ВКС. Въпросът относно това противоречие е разрешен с постановеното при първото касационно обжалване на въззивното решение по иска за собственост, по който е постановено решението, чиято отмяна се иска. В това производство е повдиган въпросът за действителността на завещанието, като тезата на И. Н. М. и Л. И. М. е била, че е налице сила на пресадено нещо по този въпрос, обосновавайки я именно с наличието на съдебни решения, влезли в сила, с които е прието, че завещанието е недействително. Именно правният въпрос относно това твърдение на тези страни е обосновал и допустимостта на касационното обжалване при първото касационно разглеждане на спора. В отговора на правния въпрос е прието, че забраната на чл. 299 ГПК не е налице и когато в исковата молба по по-късно заведеното дело има позоваване на нови факти, настъпили след приключване на устните състезания пред първоинстанционния, съответно пред въззивния съд. Това е моментът, до който съгласно чл. 235, ал.3 ГПК / чл. 188, ал.3 ГПК- отм./ най - късно страните могат да изнасят нови факти от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска, които да бъдат взети предвид от съда. Това е и момента, до който можеха да се правят правоизключващи възражения по отменения ГПК, а по сега действащия, преклузията настъпва с отговора към исковата молба. За настъпилите факти с правно значение след това е допустим нов иск между същите страни за същото искане и на същото правно основание. Прието е, че издаването на констативен нот. акт на основание чл. 483, ал.1 ГПК /отм/, / чл. 537, ал.2 ГПК/, с който е признат за собственик ответник по отношение на който е уважен преди това с влязло в сила решение иск по чл. 108 ЗС е ново обстоятелство, което обуславя допустимостта на нов иска за собственост. Във висящото производство ответникът по иска по чл. 108 ЗС е следвало да изчерпа всичките си възражения и основания, на които държи имота, поради което той не може след това да бъде признат за собственик на основание, което е съществувало преди приключване на устните състезания по предявения против него петиторен иск. Създадената привидност, че е собственик с издаването на констативен нот. акт след влизане в сила на решението по иска за собственост сочи на нов спор за правото на собственост и налага защитата на вещното право и отмяна на издадения констативен нот. акт. Въз основа на горното, ВКС е отменил решението на въззивният съд и е върнал делото за ново разглеждане, като при повторното касационно обжалване, е постановено решението на ВКС, чиято отмяна се иска. Решението на ВКС №117/10.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 710/2015 г. от ІІ гр.отд. е постановено при фактическа обстановка, различна от тази, при която е постановено решението по гр.д.№ 35348/2009 г. от 78-ми състав на Софийски районен съд, както е приел и състава на ВКС, при първото касационно обжалване. Предявеният иск за собственост е на ново основание – получаване в дял като изключителна собственост на процесния апартамент по спогодба, а безспорно е, че ищецът може да предяви нов иск на друго основание, а ответникът е длъжен да изчерпа всичките си възражения по предявения иск. Не е създадена сила на пресъдено нещо относно действителността на завещанието, тъй като този въпрос е обсъждан само в мотивите на решението по делото на районен съд и те не по същество, а само е констатирано, че същият въпрос е разрешен със сила на пресъдено нещо. Липсата на обсъждане на валидността на завещанието и позоваването на сила на пресъдено нещо, без да е налице предявен иск по делата, в мотивите към решенията на които е прието, че завещанието е недействително, не води до противоречие с постановеното решение на ВКС, в което, по предявен иск за недействителност на същото завещание е прието, вече със сила на пресъдено нещо, че завещанието е действително. Безспорно е в съдебната практика, че мотивите не се ползуват със сила на пресъдено нещо, като в тази насока липсва и противоречие между решение №117/10.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 710/2015 г. от ІІ гр.отд. на ВКС и постановено решение № ІІ-78-92/12.04.2012 г., постановено по гр.д.№ 35348/2009 г. от 78-ми състав на Софийски районен съд. Предвид изложеното, молбата за отмяна на влязло в сила решение е неоснователна и следва да се остави без уважение. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по молбата следва да се присъдят разноски, като доколкото осъществяваната защита от адвокат-пълномощника е при условията на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА. По първоинстанционното дело е приложено удостоверение за данъчна оценка на недвижимия имот, по предявения иск за собственост, от което е видно, че оценката на имота е в размер на 102 190,20 лева. Минималното адвокатско възнаграждение, изчислено на основание чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 3 595,71 лева, която сума, на основание чл.38 вр. чл.36, ал.2 ЗА, следва да се присъди на пълномощника на ответната страна. Водим от горното, състава на ВКС Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба за отмяна на влязло в сила решение №117/10.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 710/2015 г. от ІІ гр.отд. на ВКС, подадена от И. Н. М. и Л. И. М. и двамата с адрес [населено място], [улица], ет., офис , адв. А. Д.. ОСЪЖДА И. Н. М. и Л. Илиев М. и двамата с адрес [населено място], [улица], ет., офис, адв. А. Д. да заплатят на адв. Л. И. Н. от САС, с адрес [населено място], [улица], вх., ет. сумата 3 595,71 /три хиляди петстотин деветдесет и пет лева и седемдесет и една стотинки/ лева, на основание чл.38 вр. чл.36, ал.2 ЗА вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.