О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 476 София, 21.10. 2019 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и деветнанадесета година в състав: Председател: Дария Проданова Членове: Емил Марков Ирина Петрова като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 882 по описа за 2019 год. за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника И. А. Д.. Касаторът обжалва изцяло Решение № 40 от 04.01.2019г. по в.т.д.№ 243/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав. С него е потвърдено решението по т.д.№ 56/2015г. на ОС Благоевград, ГО, 2 състав за уважаване на предявения по реда на чл.422 ГПК иск и за признаване за установено, че И. Д. дължи на ищеца В. Х. П. сумата от 20 000 евро, произтичаща от запис на заповед от 20.09.2007г., за която е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417,т. 10 /предходна т.9/ ГПК, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението - 03.09.2012г. и е отхвърлено въведеното от И. Д. възражение за прихващане. Постановено е връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по реда на чл.247 ГПК по претенцията за мораторна лихва за периода от датата на падежа на записа на заповед до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение за сумата 8 000 евро. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Поддържа се, че въззивният акт е постановен при отсъствие на мотиви, обосноваващи крайния правен извод на съда. Възразява се, че ищецът е въвел няколко различни основания за издаване на записа на заповед и необосновано съдилищата са приели, че записът обезпечава именно договор за заем без да посочат кой е този договор и от коя дата. Подробно е изложено, че нито първата нито въззивната инстанция са посочили кое е обезпеченото заемно правоотношение при представени от ищеца разписки от 25.07.2005г. и 19.12.2005г., обективиращи два договора. Поддържа се, че вземането по двата договора е погасено по давност, поради което погасено е и вземането, основано на обезпечаващия го менителничен документ. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК, се иска допускане на обжалването на основание чл.280,ал.1 т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/Какво е задължението на съда, съгласно чл.271 и чл.272 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните и липсата им опорочава ли съдебния акт; 2/Погасяването по давност на задължението по каузалното правоотношение, води ли до погасяване на задължението по издадената като обезпечение запис на заповед, т.е. има ли самостоятелен живот обезпечението, след като задължението по основното правоотношение е погасено; 3/Когато от ищеца с исковата молба са наведени няколко каузални основания, за чието обезпечаване се претендира, че е издаден запис на заповед, но следва ли съдът да се обоснове защо приема едно от тях, а другите изключва и ако има данни за два договора за заем, следва ли да се произнесе за кой от тях е издадена като обезпечение процесната запис на заповед. Допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК е обосновава с позоваване на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, и на решенията ва ВКС по гр.д.№ 1609/14 на 4 г.о, т.д.№ 823/10 на 2 т.о., по гр.д.№ 826/09 на 4 г.о. и по т.д.№ 60103/16г. на 3 г.о. Отсъства обосноваване на сочената предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. В писмен отговор ищецът В. Х. П. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Освен доводи за допуснати процесуални нарушения и неизпълнение на задълженията във връзка с доклада по делото, въззивната жалба е съдържала подобни оплаквания срещу правилността на извода на окръжния съд, че е установено в процеса въведеното от ищеца каузално правоотношение и че това е именно договор за заем. Оспорвано е установяването от ищеца при условията на главно и пълно доказване предоставянето в заем на претендираната сума от 20 000евро срещу насрещно поето задължение за връщането й. Акцентирано е на твърденията на ищеца за извършено в полза на ответника „фактическо плащане на сумата от 20 000 евро във връзка с извършено строителство”, без посочване на какво основание е направено и въз основа на каква уговорка, както и на отсъствието на писмен договор за заем. Подробни доводи и възражения са наведени срещу годността представените от ищеца „разписки“ от 25.07.2005г. и 19.12.2005г. да установят сключването на договор за заем и реалното предаване на заетата сума. Въведено е оплакване, че първоинстанционният съд не е посочил по коя от „разписките“ ищецът претендира връщане на дадената в заем сума, не е установено дали те имат за предмет една и съща сума /посочената във всяка една е левовата равностойност на 20 000евро/, тъй като сумата в двете разписки е договорена при различни условия на връщане. Оспорвано е ищецът да е установил както реалното предаване на сумата, така и обстоятелството, че е предоставена по договор за заем и че е поето задължение за връщането й като дадена в заем. Отсъствието на заемно правоотношение е аргументирано и с алтернативно заявената от ищеца претенция за неоснователно обогатяване. Въззивната инстанция е посочила, че производството е по иск, предявен по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 20 000 евро по запис на заповед, издаден на 20.09.2007г. с поемател ищецът. Счетено е, че процесният запис съдържа реквизитите по чл.535,т.1-7 ТЗ - редовен от външна страна и удостоверяващ поетото задължение за плащане. Обсъдено е, че приетите в първоинстанционното и въззивното производство експертизи установяват, че издател на менителничният ефект е ответникът и документът му е предявен за плащане. Въззивната инстанция е препратила на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение относно фактическите констатации и правните изводи по отношение на иска за съществуването на вземането. Счела е за неоснователно оплакването по отношение установяването в процеса от ищеца на въведеното каузално правоотношение. Единственият аргумент, който съставът на апелативният съд е изложил по този довод е, че „в случай, че бе установено, че дължимата сума е върната на кредитора, макар и по каузалното правоотношение /договор за заем/, то този факт, ще е напълно достатъчен за отхвърляне на исковата претенция с основание задължение по запис на заповед, но по делото не са правени твърдения, че претендираната сума е платена на кредитора“. Тези съображения са послужили като мотиви за потвърждаване на решението за уважаване на установителния иск за сумата 20 000 евро - дължима на основание записа на заповед, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение. Въззивната инстанция е приела, че съгласно уточненията на ищеца е предявен и осъдителен иск за лихвата за забава за периода от падежа на записа на заповед до депозиране на заявлението, тъй като за това акцесорно вземане няма издадена заповед за изпълнение. Съставът на САС е счел, че произнасяйки се с установителен иск по тази претенция, първоинстанционният съд е допуснал очевидна фактическа грешка и с решението на САС е постановено връщане на делото на ОС Благоевград за произнасяне по реда на чл.247 ГПК по претенцията за мораторна лихва за сумата 8 000 евро. Въпреки че е посочила, че предмет на въззивната жалба на ответника е и отхвърлянето на заявеното от него възражение за прихващане, съображения по тази част от жалбата въззивната инстанция не е посочила. При така изложените от състава на САС мотиви основателно е искането за допускане на обжалването по поставения от касатора в изложението първи процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивната инстанция при препращане на основание чл.272 ГПК към съображенията на първоинстанционния съд. Обосновано е приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 предл. последно ГПК и касационното обжалване следва да бъде допуснато за проверка съответствието на процесуалните действия на САС с практиката на ВКС - ТР №1/2013г. на ОСГТК и решенията по гр.д.№ 1609/14 на ІV г.о, по т.д.№ 823/10 на ІІ т.о., и по гр.д.№ 826/09 на ІV г.о., на която касаторът се позовава в изложението. Не следва касационно обжалване да бъде допуснато по останалите въпроси от изложението. Третият въпрос се обхваща от първия, а произнасяне от въззивната инстанция по втория отсъства. Касаторът следва да заплати държавна такса по чл.18,ал.2,т.2 от Тарифата в размер на 1 021.84лв. в едноседмичен срок. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о. О П Р Е Д Е Л И : Допуска касационно обжалване на Решение № 40 от 04.01.2019г. по в.т.д.№ 243/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав. Указва на касатора в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 021.84лв. /хиляда двадесет и един лева и 84ст./ като при неизпълнение на указанието, производството подлежи на прекратяване. След изтичането на срока, делото да се докладва на Председателя на І т.о. на ВКС за насрочване, или на настоящия състав - за прекратяване. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: