Ключови фрази
допълнително възнаграждение * трудово възнаграждение * допълнително материално стимулиране


3
РЕШЕНИЕ


№ 762


София,22.11.2010 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на осми ноември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

при секретаря БОРИСЛАВА ЛАЗАРОВА
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1412/2009 година.


Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано по касационна жалба от адв. В. Б. – процесуален представител на З. Х. К. от[населено място], против въззивно решение от 26.5.2009 г., по гр.д.№ 3194/2008 г. по описа на С. градски съд, г.о., ІІ-Б въззивен състав.
С определение №1622/03.12.2009 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на горепосоченото решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по материалноправните въпроси: “Кой е работодател на магистратите ?” и Какъв е характера на ежегодно практикуваното допълнително материално стимулиране на съдии и прокурори ?”.
Касационният жалбоподател твърди, че незаконосъобразно и необосновано въззивната инстанция е приела, че надлежен ответник по спора е само Районна прокуратура – Д.. Застъпва се становище, че такъв е и Прокуратурата на Република България. Освен това се навежда и довод, че съдът неправилно е квалифицирал претендираната главница, като е приел, че тя няма характер на трудово възнаграждение, а е премия, чието заплащане зависи от волята на работодателя. Застъпва се становище, че изложеното в заповед №ЛС-4915/11.12.2006 г. на Главния прокурор, определя размера на дължими допълнителни възнаграждения за полагания от прокурорите труд и отговаря на предвидената в чл.118, ал.3 КТ възможност за едностранно увеличение на трудовото възнаграждение с акт на работодателя.
Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и солидарно осъждане на ответниците на претендираната сума в пълен размер.
В съдебно заседание касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на жалбоподателя – адв. Б., който депозира и писмена защита.
От ответника по касационната жалба – Районна прокуратура – Д., е постъпил писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Прокуратура на Република България, чрез процесуалния си представител – главен експерт – юрисконсулт В., оспорва жалбата и моли същата да не се уважава.
Ответникът по касационната жалба - В. съдебен съвет, не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид подадените писмен отговор от ответника по исковата молба – Районна прокуратура – Д., становищата на процесуалните представители на касационният жалбоподател и на Прокуратурата на Република България намира следното:
С оглед разпоредбата на чл.293, ал.4, във връзка с чл.270, вр.269 ГПК Върховният касационен съд дължи служебно произнасяне по валидността и допустимостта на обжалваното решение. В изпълнение на това свое задължение настоящият състав на касационната инстанция намира, че обжалваното решение е процесуално недопустимо последните съображения:
Претендираната сума не представлява уговорено възнаграждение по смисъла на чл.139, ал.3 З., във връзка с §.80 от ПЗР към ЗИДЗСВ/обн. - ДВ,брой 133 от 1998 г./., вр. чл.128, т.2 КТ. Както от изложеното в исковата молба, така и от представената по делото заповед №ЛС-4915/11.12.2006 г. на Главния прокурор на Република България е видно, че спорът е за изплащане на сума за допълнително материално стимулиране под формата на годишно премиране за 2006 г. Дължими суми по процесното правоотношение могат да се основават само на договорено между страните или по силата на императивна правна норма. Всички други суми, които не са от посочения характер и подлежат на преценка от страна на този който ги определя, не представляват задължения по правоотношението. Ето защо определянето на сумата за допълнително материално стимулиране не подлежи на съдебен контрол. В случая не е налице и хипотезата на чл.118, ал.3 КТ, тъй като претендираната сума не представлява едностранно увеличение на възнаграждението. Допълнителното материално стимулиране, включително и това под формата на годишно премиране, няма постоянен характер.
Естеството на предявената претенция води до извод, че тя се основава на въпроси, при решаването на които се имат предвид съображения за целесъобразност и не е налице безусловно задължение, а право на преценка. Поради това съдебният контрол е недопустим.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.4, предложение второ, ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.


Р Е Ш И :



ОБЕЗСИЛВА въззивно решение от 26.5.2009 г., по гр.д.№ 3194/2008 г. по описа на С. градски съд, г.о., ІІ-Б въззивен състав.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№1412/2009 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:



ЧЛЕНОВЕ: