Р Е Ш Е Н И Е
№ 138/2017 г.
гр.София, 22.03.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти декември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 4303 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 – чл.293 ГПК.
Касаторът Н. Н. В. чрез адвокат Н. Т. от АК - Ш. обжалва въззивно решение № І-73 от 12.07.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 958/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас с оплаквания, че същото е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и при съществени процесуални нарушения - основания за отменяването му по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Моли актът да бъде отменен и делото да бъде върнато за ново разглеждане от окръжния съд, евентуално – да бъде отменено решението на окръжния съд, а това, постановено от районния съд по насрещната искова молба да бъде обезсилено, както и да се уважи предявения от касатора иск. Претендира разноските за трите инстанции. Възразява за евентуална прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатско възнаграждение.
Ответникът по касация „Ф. ф. с. л.” (V. F. S. /UK/ L.) със седалище и адрес на управление B. G. Y. D., M. K. B. MK 14 51 R – В. е депозирал отговор чрез адвокат М. С. от САК, като в откритото заседание чрез адвокат П. П. от САК възразява срещу основателността на жалбата. Претендира заплащането на разноски за защитата пред ВКС съгласно представен списък.
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 85 от 28.04.2016 г., постановено по гр.д.№ 605/2013 г. по описа на Районен съд - Поморие, с което е отхвърлен предявения от Н. Н. В. срещу „Ф. ф. с. л.” иск за установяване по отношение на дружеството, че ищецът Н. В. е собственик на лек автомобил марка A. Q7, с рама № W., с двигател G., с ДК [рег.номер на МПС] при релевирани две придобивни основания - договор за покупко-продажба от 15.10.2012 г. и упражнявано давностно владение, както и по предявения от „Ф. ф. с. л.” срещу Н. Н. В. насрещен установителен иск за собственост е прието за установено, че „Ф. ф. с. л.” е собственик на процесния автомобил.
Въззивният съд е приел, че районния съд е бил валидно сезиран както с първоначалните претенции на Н. Н. В., така и с насрещния установителен иск за собственост, който е предявен в срока по чл. 131 ГПК, започнал да тече след връчване на препис от поправената по реда на чл. 129 ГПК искова молба. Зачел е легитимиращия ефект на представените от чуждестранното дружество доказателства относно придобиването на собствеността върху автомобила през 2009 г., с оглед което е формирал извод, че договорът за покупко-продажба от 15.10.2012 г. (като сключен с продавач, който не е собственик) не е произвел вещно-правен транслативен ефект в полза на Н. Н. В.. По заявеното евентуално придобивно основание по чл. 80, ал. 1 ЗС е прието, че давностно владение е упражнявано в периода от м.декември 2009 г. до 04.05.2013 г., когато вещта доброволно е предадена от ищеца на граничните власти. В този период не е изтекъл установения от закона 5-годишен давностен срок. Въззивният съд не е споделил тезата на настоящия касатор, че предаването на автомобила на ГКПП – Кулата не прекъсва давността, която е продължила да тече в негова полза, тъй като собственикът (ответното дружество) е бездействал и е предявил (насрещния) иск за собственост чак на 10.09.2015 г. В тази връзка окръжният съд се е мотивирал, че през целия период от време автомобилът е бил обявен за издирване като откраднат. Обявяването за такъв и молбата за предприемане на съответни полицейски действия е отправена към държавни органи. В момента на отнемането на владението върху автомобила от ищеца поради обявяването му за издирване, последният е узнал за съществуващия спор за собственост върху него и не би могъл да обоснове намерението за владение на вещта като своя, още повече, че е било отказано връщането на автомобила на последния му владелец – ищеца. Затова е правилно да се приеме, че след отнемането на автомобила от последния му владелец не може да тече давност за придобиването му, поради което и той не е успял да го придобие на това основание.
Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „Изгубва ли се владението по смисъла на чл. 81 ЗС при предаване фактическата власт върху движима вещ на държавен орган и узнаване от владелеца, че вещта е обявена за издирване ?”, в отговор на който ВКС приема следното:
Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС владението се характеризира с два основни признака: обективен – фактическо господство върху определена вещ (corpus) и субективен - намерението вещта да се държи като своя (animus domini). Владението върху движима вещ, упражнявано в срока по чл. 80, ал. 1 ЗС, е уредено от закона като оригинерно основание за придобиване на собствеността извън хипотезите на оригинерния придобивен способ за придобиване на движими вещи и ценни книги на приносител, уреден в чл. 78, ал. 1 ЗС. Като елементи, фактическият състав на придобивното основание по чл. 80, ал. 1 ЗС включва упражняването на владение и изтичането на определения в закона период от време с продължителност 5 години. Началният момент, от който се брои давностният срок, е установяването на владението върху вещта, а изчисляването на давностния срок се извършва по правилото на чл. 72 ЗЗД. Съгласно чл. 81 ЗС с изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца давността се прекъсва. Това означава, че, поради преустановяване на фактическото господство върху вещта (corpus), владение изобщо отсъства и изтеклия след този момент период от време, както и субективното отношение на досегашния владелец към вещта, са без правно значение от гледна точка приложението на чл. 80, ал. 1 ЗС.
Когато фактическата власт върху движима вещ е предадена на държавен орган по повод образувано наказателно производство, независимо дали това е осъществено доброволно или посредством принудително изземване, е налице прекъсване на владението по смисъла на чл. 81 ЗС. Съгласно чл. 109 НПК в наказателния процес веществени доказателства представляват предметите, които са били предназначени или са послужили за извършване на престъплението, върху които има следи от престъплението или са били предмет на престъплението, както и всички други предмети, които могат да послужат за изясняване на обстоятелствата по делото. За да могат да бъдат събрани и проверени, веществените доказателства преминават в разпореждане на прокурора като орган, ръководещ досъдебното производство (чл. 111 и чл. 112 НПК). Действието по изземването на веществените доказателства е част от наказателния процес, а негова цел е защита на ценност от най-висш порядък – защита на обществения ред чрез предотвратяване извършването и наказване на извършилия престъпление. Посредством преследването на престъпленията против собствеността се осъществява и публично-правна защита на гарантираното от Конституцията право на собственост. Изземването на веществените доказателства (независимо дали е принудително или чрез доброволно предаване) има за временна задача да обезпечи събирането на доказателствата в наказателния процес, а за крайни – целите, поставени с чл. 53 НК (отнемане на средствата за извършване на престъпление) и чл. 112 и чл. 113 НПК (възстановяване на положението от преди престъплението). С подаването на сигнала, пострадалият от престъплението се обръща за защита към държавен орган, който по отношение възстановяване на положението от преди престъплението има функцията на пазач (чл. 111, ал. 2 НПК и чл. 113 НПК). Тази функция той упражнява в полза на пострадалия от престъплението. Посредством изземването се прекратява фактическата власт на лицето, у когото е намерена вещта – предмет на престъплението и се установява такава за пострадалия чрез пазача. По този начин се елиминира и възможността пострадалия от престъплението да загуби собствеността върху вещта си поради придобиването й от трето лице по давност - в хипотеза, когато изземването е извършено преди изтичането на срока по чл. 80, ал. 1 ЗС. В този смисъл изземването съставлява част от средствата, предвидени от Законодателя в защита на правото на собственост. Характерно за давностните срокове е, че те са в известен смисъл санкция за титуляра на съответното право, който по собствена воля бездейства да го упражни и с това свое поведение създава фактическо положение, на което Законът придава правно значение, лишавайки неупражненото в течение на давностния срок право от публично-правна закрила. В случаите, когато става въпрос за вещи, упражняваната от собственика на които фактическа власт е преустановена въпреки волята му в резултат от престъпление, възможността собственикът да потърси защита на правото си в значителна степен е обусловена от обстоятелства, стоящи извън неговата воля и възможности, доколкото предполага успех в издирването на вещта. Придавайки на изземването последиците от прекъсване на владението по смисъла на чл. 81 ЗС, Законодателят едновременно създава предпоставките за постигане на целите по чл. 53 НК, чл. 112 и чл. 113 НПК, както и дава приоритет на накърненото право на собственика пред възможността правото на собственост да бъде придобито като резултат от фактически действия.
По основателността на касационната жалба:
Съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания, в която връзка намира следното:
Неоснователно е оплакването, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на процесуалния закон, изразило се в потвърждаването на частично недопустимо решение на РС – Поморие. В практиката на ВКС се приема, че съгласно чл. 129, ал.1 ГПК съдът извършва проверка за редовност на исковата молба незабавно след постъпването й, а препис от нея се изпраща на ответника с указания за отговор в едномесечен срок след направена констатация за съответствие с изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Съдът може да констатира нередовност на исковата молба и в по-късен момент в хода на производството по делото, при което оставя исковата молба без движение с указание за отстраняване на нередовностите (чл. 129, ал. 4 ГПК). В този случай нов срок за отговор се предоставя на ответника в зависимост от вида на констатирания порок на исковата молба. Когато исковата молба е нередовна, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 127, ал.1, т. 1, т.2, т. 6 и чл. 128 ГПК, след изправянето на недостатъка, съдът не определя на ответника нов срок за отговор, тъй като допуснатите нередовности нямат отношение към защитата на ответника по съществото на иска. Нов срок за отговор съдът определя само в случаите, когато нередовността е по чл. 127, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 ГПК, а становището, оспорванията и възраженията на ответника, въведени в новия срок за отговор са допустими дотолкова, доколкото касаят уточнените от ищеца факти. В настоящия случай депозираната от Н. Н. В. искова молба е била нередовна, като в същата не са били заявени конкретни твърдения както относно обстоятелствата, при които ищецът поддържа, че е придобил автомобила, така и относно противопоставените му права, легитимиращи интереса от предявяването на установителния иск за собственост. Уточнения в тази насока са направени едва с молбата от 09.02.2015 г. (л. 113 от делото на РС), препис от която е връчен на ответника на 10.08.2015 г., поради което изводът на първата и въззивната инстанции, че разглеждането на депозираната на 10.09.2015 г. насрещна искова молба е процесуално допустимо, е формиран в съответствие с чл. 131 ГПК и чл. 133 ГПК.
В кръга на правомощията си, разяснени с т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК (запазили своята актуалност и при сега действащия ГПК – съобразно т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК), настоящият състав на съда служебно провери редовността на насрещната искова молба и като констатира нередовност по смисъла на чл. 128, т. 2 ГПК, даде съответното указание с определение № 181 от 25.04.2017 г. Указанието на съда бе изпълнено в срок, видно от платежно нареждане от 14.11.2017 г., поради което порока на исковата молба е саниран с обратно действие (чл. 129, ал. 5 ГПК), а с това отпада и възможността за обезсилване на първоинстанционния акт.
Неоснователни са оплакванията за допуснати процесуални нарушения в процеса на събиране на писмените доказателства и тяхното обсъждане. Издател на представеното от ответника по касация Свидетелство за регистрация V. с № . е Агенцията за лицензиране на водачи и автомобили (D.), която е правителствена служба, натоварена с правомощията да издава свидетелства за регистрация на територията на О. к. В. и С. И.. Няма основания да се счита, че така издадения документ не е съобразен с правото на О. к. Същият е официален документ по смисъла на чл. 31 КМЧП и се ползва не само с формална, но и с материална доказателствена сила. По тази причина, до опровергаване на съдържанието му, съдът е обвързан да приеме за осъществили се обстоятелствата, удостоверени с него. С оглед характера на документа, при неговото оспорване тежестта за доказване на неистинността му пада върху оспорващия – чл. 193, ал. 1, изр. 1 ГПК. В случая в производството пред районния съд оспорването е заявено от касатора, но същият не е провел успешно доказване по смисъла на чл. 193, ал. 1 ГПК, поради което въззивната инстанция обосновано е приела, че като собственик на процесния автомобил се легитимира посочения в свидетелството А. Ф. чрез V. (V. F. S. /UK/ L.) със седалище и адрес на управление В., B. G., Y. D., M. K. B. MK 14 5LR. Съгласно Свидетелството за регистрация V. автомобилът е регистриран като нов, с дата на първата регистрация 15.09.2009 г. На така установените обстоятелства касаторът противопоставя произтичащите от представения от него договор за продажба, обективиран с Фактура за използвано превозно средство – частен документ без дата на съставяне, без посочени в него данни за първоначалната регистрация на автомобила във В., с посочен продавач „Е.” (E.). Предвид съпоставката между доказателствената сила на двата документа, обоснован се явява изводът на въззивния съд, че автомобилът е регистриран на името на ответното дружество като нов и не са установени последващи прехвърлителни сделки до кражбата му. При липсата на доказателства дружеството или негов правоприемник като продавач да е сключил представения от касатора договор за продажба, обективиран с Фактура за използвано превозно средство, не е налице основание да се поддържа, че собствеността върху този автомобил е придобита в патримониума на Г. Д. И.. Ето защо е правилен и изводът, че сключения между Г. Д. И. и съпругата му (като ПРОДАВАЧ) и касатора (като КУПУВАЧ) Договор за покупко-продажба на МПС от 15.10.2012 г. с нотариална заверка на подписите на страните не е произвел вещно-правен транслативен ефект и не легитимира Н. Н. В. като собственик на първото заявено от него придобивно основание.
Касационната инстанция не разполага с правомощие да обсъжда оплаквания, наведени извън срока за касационно обжалване (чл. 290, ал. 2 ГПК). По тази причина е недопустимо произнасянето по съображенията, развити с молба вх.№ 8403 от 26.07.2017 г., още повече същите се заявяват за първи път едва с тази молба и не са били предмет на обсъждане нито от районния, нито от окръжния съдилища.
Извода за липса на легитимиращо действие на Договора за покупко-продажба на МПС от 15.10.2012 г. е обосновал произнасяне по заявеното като евентуално основание – придобиване на собствеността посредством владение в срока по чл. 80, ал. 1 ЗС. Изложеното по-горе в отговор на значимия за спора правен въпрос налага извода, че крайният резултат от произнасянето по евентуалното придобивно основание не се намира в противоречие с материалния закон. Безспорно е, че касаторът е установил фактическа власт върху автомобила на 15.10.2012 г. Същевременно, считано от 17.08.2010 г. в Ш. информационна система е въведен сигнал за издирване на вещта, поради обявяването й за открадната. По тази причина и на основание чл. 69а ЗМВР /отм./ за полицейските органи е възникнало правомощието да изземат автомобила за осъществяване на целите по чл. 100 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Ш., аналогични на целите по чл. 53 НК и чл. 111 - 113 НПК. Поради предаването на вещта по чл. 69а, ал. 2 ЗМВР /отм./, упражняваното от касатора владение е прекъснато на 04.05.2013 г. След посочената дата давност в полза на Н. Н. В. не тече поради отсъствие на обективния елемент на владението (corpus). С оглед отсъствието на фактическо господство върху автомобила, субективното отношение на касатора към спорната вещ в периода след 04.05.2013 г. е ирелевантно от гледна точка приложението на чл. 80, ал. 1 ЗС. Дори прибавянето на владението на неговия праводател от м. декември 2009 г. към това, упражнявано в периода 15.10.2012 г. – 04.05.2013 г. не е достатъчно, за да обоснове извод за придобиване на собствеността при условията на чл. 80, ал. 1 ЗС във връзка с чл. 82 ЗС. Въззивният съд е достигнал до същия краен резултат, поради което решението му следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски за защита пред ВКС – сумата 1 173,50 лв., заплатено по банков път адвокатско възнаграждение, което не надхвърля минимума по чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ за защита по касационната жалба срещу произнасянето по първоначалната и насрещната искови молби. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ответника по касация следва да се присъди и заплатената в производството пред ВКС държавна такса по насрещната искова молба – 400 лв., или общо разноски в размер на 1 573,50 лева.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № І-73 от 12.07.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 958/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Н. Н. В. ДА ЗАПЛАТИ на „Ф. ф. с. л.” (V. F. S. /UK/ L.) със седалище и адрес на управление B. G. Y. D., M. K. B. MK 14 51 R – В. сумата 1 573,50 (хиляда петстотин седемдесет и три лева и 50 стотинки) лева - разноски за защита пред ВКС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |