13 Р Е Ш Е Н И Е № 238 София, 04 февруари 2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 804/2018 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалби, подадени от името на подсъдимите Я. Х. Х. и З. П. Т. срещу въззивно решение № 114/25.06.2018 г., постановено по ВНОХД № 422/2017 г. от Апелативен съд – Варна. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия Х., се позовава на всички касационни основания. Съдържат се твърдения, че въззивното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие със събраните доказателства. Твърди се, че обвинението срещу подсъдимия не е доказано по предвидения в закона начин. Излагат се съображения срещу приетите фактически изводи, като се подчертава, че използвайки разпоредбата на чл. 316 от НПК, съдът е изменил основни факти, свързани с „времевите и пространствени развития на случилото се”, с което е надградена приетата от първостепенния съд фактическа обстановка. Така, според касатора, съдът недопустимо е изменил обвинението, повдигнато с обвинителния акт. Поставят се под съмнение данните, изводими от протокола за оглед. Оспорват се показанията на пострадалия М. Ж., като се акцентира върху неговото съдебно минало и здравословно състояние. Обосновава се нарушение на чл. 6, § 3, б.”d” от ЕКЗПЧОС, тъй като е нарушено правото на обвиняемия да участва в наказателното производство. В допълнението към касационната жалба се аргументират и доводи за допуснато нарушение на чл. 288 от НПК преди изменението на закона, влязъл в сила от 05.11.2017 г. Отправените искания са за отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимия Х., алтернативно връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание. Касационната жалба на подсъдимия Т. също се позовава на всички касационни основания. Твърди се в жалбата, че е допуснато нарушение на чл. 303 от НПК, тъй като обвинението се базира само на телефона на подсъдимия и клетката, която към момента на деянието го е обслужвала. И в тази жалба се оспорват показанията на пострадалото лице Ж.. Претенцията за допуснати процесуални нарушения се аргументира и с доводи за игнориране твърденията на защитата относно това, че делото е започнало с докладна записка на „оперативен работник”, посочил двамата подсъдими като автори на инкриминираното деяние. Отправените искания също са за оправдаване на подсъдимия Т. или връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание подсъдимите Я. Х. и З. Т. не се явяват, редовно призовани. Жалбите се поддържат от техните защитници по съображенията, изложени в тях. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Окръжният съд – Варна с присъда № 24/25.04.2017 г. по НОХД № 149/2017 г. признал : -подсъдимия Я. Х. Х. за виновен в това, че на 07.06.2016 г. в [населено място] при условията на опасен рецидив и в съучастие като съизвършител със З. Т. отнел чужди движими вещи на обща стойност 2458,58 лева от владението на М. Т. Ж. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК го осъдил на девет години лишаване от свобода; - подсъдимия З. Петров Т. за виновен в това, че на 07.06.2016 г. в [населено място] в съучастие като съизвършител с Я. Х. отнел чужди движими вещи на обща стойност 2458,58 лева от владението на М. Т. Ж. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК го осъдил на шест години и шест месеца лишаване от свобода. С атакуваното сега въззивното решение, постановено по жалби на подсъдимите, присъдата е потвърдена. ІІ. Жалбите съдържат доводи, които са частично идентични и не се налага тяхното отделно разглеждане. Касационната инстанция намира за необходимо да отбележи, че заявената материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК и когато касаторът се позовава на това основание, проверката се свежда до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти. И в двете жалби заявеното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК се обосновава с доводи за допуснати процесуални нарушения. Първо, следва да се разгледат обстойните възражения, отразени в жалбата, подадена от името на подсъдимия Х., в която се съдържат твърдения за порочни действия на въззивния съд относно приемането на нови фактически положения и свързаната с това претенция за съществено изменение на обвинението. Както е известно, въззивното производство е форма на проверка на съдебните актове и се явява продължение на разглеждането на делото по същество. По естеството си то представлява втора първа инстанция по съществото на делото, чиято основна цел е да разкрие обективната истина, да се отстранят съдебните грешки по фактите. С оглед принципа, визиран в чл. 13 от НПК, въззивният съд може по собствен почин да събира нови доказателства и да установява нови фактически положения. Вярно е, че въззивният съд може да се произнесе само в рамките на обвинението, повдигнато в първата инстанция от фактическа и правна страна. Във въззивното производство не може да се изменя обвинението и това е гаранция за правата на обвиненото лице, че той може да се защитава ефективно в две инстанции по фактите. Трайна е съдебната практика, че изменението на обвинението е съществено, когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което подсъдимият е бил предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което той не се е защитавал. Осъждането на подсъдимия при други факти всякога води до злепоставяне на правата му. По настоящето дело такъв порок не е допуснат. Въззивният съд е приел ново фактическо положение, конкретно – за времето на пристигане на пострадалия Ж. в [населено място] след 23, 30 ч., за разлика от приетото в обвинителния акт – 23,30 ч. Установяването на пострадалия и свидетелката М. на мястото, където по-късно е било извършено инкриминираното деяние, е определено от съда във времевия диапазон „около и малко след полунощ на 07.06.2016 г.” В проследената фактология, отразена в обстоятелствената част на обвинителния акт, също се приема, че Ж. и М. пристигнали „малко след полунощ” на [улица]. С други думи, приетото „ново фактическо обстоятелство” не променя съществен компонент от фактическата обстановка, при която според обвинителния акт е извършено престъплението. Твърденията за „разтегляне на мизансцена, който е имал предвид прокурорът в обвинителния акт” въз основа на съдебно- техническата експертиза, също не разкриват изменение на обвинението. Обсъждайки данните по делото, съдът всъщност е детайлизирал местоположението на част от свидетелите преди деянието. В този смисъл претенцията, че подсъдимите са осъдени по непредявено обвинение е лишена от основание. В касационните жалби се твърди, че предходните инстанции са допуснали процесуално нарушение, тъй като не е проведен непосредствен разпит на пострадалият Ж.. Претенцията на защитата е за нарушение на принципа, визиран в чл. 6, §3, б. „d” от КЗПЧОС. Несъмнено, правото на обвиненото лице да участва в разпита на свидетелите е основна право, което макар и да не е абсолютно, е елемент от правото на справедлив процес. Свидетелят Ж. е бил разпитван в хода на досъдебното производство по реда на чл. 223 от НПК. Разпитът е проведен преди привличането на подсъдимите като обвиняеми, поради което изискването на чл. 223, ал. 2 от НПК формално не е нарушено. В хода на съдебното следствие първостепенният съд е положил дължимото процесуално усърдие да осигури присъствието на свидетеля в съдебно заседание, но без резултат. Данните по делото сочат, че съдът е възложил установяване на местонахождението на свидетеля (виж, документирането на усилията - л. 23, л.31, л.73, л.110, л.112 от делото). Отсъствието му от всички възможни адреси известни и издирени по делото е очертало процесуална ситуация за приложението на чл. 281, ал.1, т. 4 от НПК. В съдебното заседание, проведено на 25.04.2017 г., съдът е приложил процедурата и е приобщил показанията на свидетеля, депозирани от него в хода на досъдебното производство пред съдия. Освен това, в същото съдебно заседание защитата на подсъдимите Х. и Т. е направила искане за приобщаване по реда на чл. 281 от НПК на всички показания на свидетеля, дадени пред органа на досъдебното производство. Искането е удовлетворено, като преди това съдът е разяснил на двамата подсъдими разпоредбата на чл. 281, ал. 7 от НПК и те са изразили съгласие за прочитане на показанията. В принципен план изискването обвинените лица да изразят съгласие за прочитане на свидетелски показания е своеобразна гаранция за равнопоставеност на страните в съдебния процес. Срещу събраните от обвинението в несъдебна и несъстезателна процедура доказателства се противопоставя правото на обвиняемия на защита и се изисква негово съгласие за приобщаване на доказателствата по време на съдебния процес (виж, решение № 7/16.12.2004 г. на КС на РБ по к.д. № 6/2004 г.). Изявлението на подсъдимите, направено в тази връзка, е недвусмислено, поради което следва да се третира и като отказ от правото гарантирано по чл. 6, §3, б. „d” от КЗПЧОС. На следващо място, въззивният съд детайлно е проверил надеждността на показанията на свидетеля Ж.. Защитата оспорва направената оценка за достоверността им с доводи за съдебното минало на свидетеля и психичното му здраве. Възраженията са неоснователни. Предходната съдимост на пострадалото лице сама по себе си не може да определи неговите показания като ненадеждни. Достоверността на гласните доказателствени източници зависи от собствената им убедителност, последователност, непротиворечивост и обективност. Преди да възприеме като обективна информацията, съдържащата се в показанията на Ж., предходната инстанция е проследила тяхната логическа последователност и конкретност в основните моменти, интересуващи процеса. Показанията му са кредитирани законосъобразно от процесуална гледна точка. Данните, изводими от неговите показания, са подложени на детайлна съпоставка и проверка с останалите доказателствени източници, но тя не е довела до разколебаване на извода за тяхната достоверност. Свидетелската годност на пострадалия Ж. е била предмет на изследане в процеса. В мотивите на съдебния акт втората инстанция е обсъдила експертните изводи по съдебнопсихиатричната експертиза и разясненията на вещото лице при проведения разпит. Експертът последователно е изяснил, че в отделението по съдебна психиатрия в [населено място] поставената диагноза на Ж. „параноидна шизофрения” не се приема, но доколкото тя е посочена в предходна медицинска документация, заключава, че той е в немедикаментозна ремисия от заболяването. При Ж. не са установени психопатологични феномени, които да променят съзнанието и базисните му психични годности за участие в наказателния процес, което се отнася и към момента на извършване на процесуалните действия с негово участие на 08.06.2016 г. и 16.06.2016 г. Експертните изводи са обсъдени и в контекста на гласните и писмени доказателствени източници, разкриващи подреденото и целенасочено поведение на Ж. за времето 06.06.-07.06.2016 г. Доводите на защитата, че осъждането на подсъдимите се основава единствено на показанията на пострадалия, не се оправдават от материалите по делото. В принципен план „решаващо” указва на такова доказателство, което е толкова значимо, че би могло да определи изхода на делото. Когато посоченото доказателство е подкрепено от други потвърждаващи го доказателствени факти, оценката дали то е „решаващо” зависи от доказателственото значение на подкрепящите го доказателства. В конкретния случай съдебните инстанции са мотивирали изводите си за деянието и неговото авторство не само върху показанията на свидетеля Ж.. В обжалваното решение съобщеното от пострадалия е свързано с приетите за достоверни показания на свидетелката М. относно обстоятелствата, при които двамата са се озовали на [улица], и състоянието, в което тя е оставила управлявания от нея автомобил. Информацията за механизма на деянието косвено е утвърдена от установеното при огледа на автомобила, намерения нож, употребен при нападението, както и от иззетите пръстови отпечатъци, за които по експертен път е изяснено, че принадлежат на подсъдимия Х. – оставени от десен безименен и ляв среден пръст. Тази констатация, разгледана логично от съда, заедно със спецификата на мястото, където са били открити отпечатъците – от вътрешната страна на ляво стъкло в горната част на прозореца от лявата страна на автомобила, по несъмнен начин са подкрепили извода, че те са оставени при осъщественото нападение върху пострадалия. Изложените в жалбата на подсъдимия Х. съждения за хипотетична възможност протокола за оглед, отразяващ намирането на дактилоскопни следи, да бъде дописван са неубедителни. Защитата прави опит да противопостави показанията на свидетелите А. и М. (поемни лица, участвали при извършения оглед на МПС) на съдържанието на изготвения протокол. Присъствието на поемни лица при извършването на определени в закона следствени действия е гаранция за достоверност, при това в най-общи линии на времето, мястото и начина на изпълнение на задълженията, възложени на компетентните органи. От поемните лица не може да се очаква да възпроизведат в детайли отделните предмети/следи, установени и иззети като веществени доказателства, още по малко да са запознати със специфичната терминология – в случая „дактилоскопни следи”. В хода на проведеното съдебно следствие въззивният съд е извършил разпит на посочените свидетели. А. е потвърдила както присъствието си при извършване на действието, така и че е прочела протокола преди да го подпише. Другото поемно лице – свидетелят М., е отрекъл да е полагал подпис върху протокола за оглед. Това е наложило разширяване обема на доказателствената съвкупност с назначаване на съдебно-почеркова експертиза. По експертен път е установено, че подписът положен върху протокола, е изпълнен от свидетеля М.. Несъмнено, фактът на подписване на коментирания протокол от свидетелите, без те да са присъствали и възприемали извършваните действия, би внесло сериозно съмнение в законосъобразността на съставянето и оформянето на доказателствения източник, което да доведе и до изключването му от подлежащата на обсъждане доказателствена съвкупност. По конкретното дело няма основания за подобна селекция. Извършеното следствено действие и резултатът от него се установява и от показанията на свидетелката М.. Последната, в проведения пред въззивния съд разпит, е възпроизвела своите преки възприятия за действията на компетентните органи по отношение на стопанисвания от нея автомобил. Свидетелката е съобщила информация както за намерения нож с неговите характеристики, така и за изземването на следи – „взимаха разни отпечатъци от колата”. Всички тези обстоятелства са намерили отражение в протокола за оглед, подписан от поемните лица без възражения. Неоснователни са възраженията за процесуални пороци при обсъждане на доказателствата, свързани с ползвания от подсъдимия Т. телефонен апарат, проведените разговори и локализацията им по време на престъпното посегателство. Въззивният съд е извършил подробен и логичен анализ на данните за местонахождението на клетките на мобилните оператори и времето през което телефонният апарат е бил свързан с тази, обслужваща и [улица]. Вярно е, че обсъдените данни, експертно интерпретирани, само косвено установяват, че Т. се е намирал в зоната на местопрестъплението и неговата съпричастност към деянието. Тези данни са използвани от съда за проверка на преките доказателства, уличаващи подсъдимия Т. – показанията на свидетеля Ж., който го е идентифицирал при извършеното разпознаване. Освен това, чрез тези данни са проверени и показанията на неговите близки родственици относно твърденията им, че той е бил в дома им. Иначе казано, обсъжданият от защитата доказателствен факт е само един от веригата доказателства, въз основа на които съдът е утвърдил изводите си за авторството. Несподелимо е възражението, че въззивният съд не е коментирал наведените доводи на защитата относно това, че „делото е започнало с докладна записка, написана от оперативен работник”. Настоящият състав не намира за необходимо да обсъжда как е образувано досъдебното производство, защото това е изводимо от данните по делото (виж, л. 13 и сл. от ДП). За неоснователността на конкретното възражение е достатъчно да се препрати към мотивите на въззивното решение, в което (виж, стр. 11 и сл.) съдът е аргументирал своите съображения, разкривайки действителното съдържание на цитираната от защитата докладна записка. Все във връзка с оспореното качество на съдебния акт, претенцията в жалбата на подсъдимия Х., за присъствието на „необясними логически заключения”, отнасящи се до показанията на свидетелката М., също не се оправдава от данните по делото. Атакуваното решение съдържа подробни разяснения коя част от показанията на цитираната свидетелка са кредитирани и поради какви причини. В едната си част показанията на М. (за споделеното от Ж. след деянието) възпроизвеждат доказателствени факти, производни по съществото си. Същите са използвани от съда ограничено, а именно за проверка на първични доказателства, без да ги заместват. Възраженията, свързани с липсата на безспорни доказателства, относно отнетите вещи и тяхната стойност, са получили аргументиран отговор във въззивното решение. Установяването на предмета на посегателството наистина е въз основа на показанията на свидетеля Ж., но това е процесуално допустимо, поради липсата на инкриминираното имущество, а експертната им оценка е обоснована от вещото лице. Данни за това, че пострадалият е носил в себе си чантичка, както и парични средства, се откриват и в приетите за достоверни показания на М. и Д. Развитата в допълнението към касационната жалба на подсъдимия Х. теза за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 288, ал.1, т. 1 от НПК, действал преди изменението на закона в сила от 05.11.2017 г., е несъстоятелна. Цитираната процесуална разпоредба е относима към съдебното следствие на първата инстанция и е регламентирала прекратяване на съдебното производство и изпращане делото на прокурора, когато е допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия или неговия защитник. И преди изменението на закона въззивният съд не е имал правомощия да прекрати съдебното производство и да изпрати делото на прокурора, прилагайки чл. 288, ал.1, т. 1 от НПК. Констатацията за пороци като посочените предпоставяше основание за упражняване на правомощието по чл. 335,ал.1,т.1 от НПК (изм.). Обобщено, извършената касационна проверка не установи претендираните с касационните жалби нарушения на процесуалните правила, които да компрометират приетите от предходните инстанции правнорелевантни факти. Заявената в жалбите материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, както вече се посочи, е без аргументация. Предходната инстанция обосновано с доказателствата по делото е направила своите изводи за всички елементи от обективна и субективна страна на престъплението грабеж. Жалбите са частично основателни само по отношение на заявеното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Допусната е явна несправедливост на наложените наказания. Осъжданията на подсъдимия Х. и търпяното ефективно наказание лишаване от свобода безспорно са аргументи за дадената от съда негативна оценка на личността му. На съдебната биография на Х., извън осъждането, определящо квалификацията „опасен рецидив”, обаче е отдадена неоправдана тежест. От данните по делото е видно (виж, справка за съдимост л.160 и сл.), че макар и да е осъждан няколко пъти, всъщност две от престъпленията, извършени през 2015 г., санкционирани през 2016 г., се намират по между си в отношение на съвкупност, поради което са били налице основания за групиране на наложените наказания. Това е извършено, като на основание чл. 25 от НК е определено общо наказание от три месеца лишаване от свобода. Другото осъждане на Х., значимо за степента на отговорността, е от 2004 г. По идентичен начин са отчитани и предходните две условни осъждания на подсъдимия Т.. Не е оценено, че първото от тях е значително назад във времето – 2005 г., както и че до този момент този подсъдим не е търпял ефективно наказание лишаване от свобода. Така част от отегчаващите отговорността на подсъдимите обстоятелства в известна степен са надценени. Механизмът на извършеното деяние несъмнено разкрива сериозна обществена опасност. Предходните инстанции обаче са придали по-висока от действителната тежест на конкретни обстоятелства, относими към нейната степен. Стойността на предмета на престъплението, макар да не е пренебрежим, все пак не разкрива размери, превишаващи значително минималната работна заплата към момента на деянието, което да обуслови „висок интензитет на своителното деяние”, както е посочил въззивният съд. Казаното позволява да се приеме, че утвърдените от въззивния съд наказания са завишени, което обуславя необходимост от смекчаване на наказателното въздействие по отношение на двамата подсъдими. Наказание от седем години лишаване от свобода за подсъдимия Х. и пет години лишаване от свобода за подсъдимия Т., са съответни на извършеното престъпно посегателство и на останалите релевантни обстоятелства. Този размер на санкциите е достатъчно респектиращ и съответен на целите на наказанието по чл. 36 от НК както на плоскостта на личната, така и на плоскостта на генералната превенция. В този смисъл следва да се измени атакувания съдебен акт. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 114/25.06.2018 г., постановено по ВНОХД № 422/2017 г. от Апелативен съд – Варна, като : НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Я. Х. Х. наказание лишаване от свобода от девет на седем години; НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия З. П. Т. наказание лишаване от свобода от шест години и шест месеца на пет години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. О П Р Е Д Е Л Е Н И Е към решение №238/18 г. №……………. София, 24 април 2019 г. Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в открито съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАПКА КОСТОВА ЧЛЕНОВЕ :РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретар Мира Недева при становището на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова касационно дело № 804/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е по реда на чл. 414, ал.1, т. 1 от НПК. Провежда се по предложение на прокурор в отдел „Съдебен” при Върховната касационна прокуратура. В предложението се твърди наличие на възникнало затруднение при привеждане в изпълнение на влязлата в сила присъда № 24/25.04.2017 г., постановена по НОХД № 149/2017 г. от Окръжен съд – Варна, потвърдена с решение № 114/25.06.2018 г. на Апелативен съд – Варна по ВНОХД № 422/2017г. Последно посоченият съдебен акт е изменен с решение № 238/04.02.2019 г. на Върховния касационен съд, първо наказателно отделение, по н.д. № 804/2018 г. Заявеното затруднение касае частта относно първоначалния режим, при който подсъдимия З. П. Т. следва да търпи наложеното му наказание от пет години лишаване от свобода. Иска се тълкуване на решение № 238/04.02.2019 г. в тази му част от страна на Върховния касационен съд, с оглед изменения размер на наказанието, което следва да търпи осъдения Т. и първоначалния режим за това. В откритото съдебно заседание така направеното предложение се поддържа от представителя на Върховната касационна прокуратура. Осъденият З. Т., редовно призован, не се явява. Същият е отразил в призовката си, че не желае да бъде конвоиран и да участва в съдебното заседание. Защитникът на осъдения изразява становище за основателност на искането. Съставът на Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, постановил решението, чието тълкуване се иска с направеното предложение, намира същото за допустимо, доколкото се иска тълкуване във връзка с възникнало затруднение при привеждане в изпълнение на постановената по делото и влязла в сила присъда. Разгледано по същество, искането за тълкуване сочи на следните констатации и изводи : С решение № 238/04.02.2019 г., по н.д. № 804/2018 г. на Върховния касационен съд, първо наказателно отделение, в настоящия си състав, е изменил решение № 114/25.06.2018 г. на Апелативен съд – Варна по ВНОХД № 422/2017г., с което е потвърдена присъда № 24/25.04.2017 г., постановена по НОХД № 149/2017 г. от Окръжен съд – Варна, като е намалил наложеното на подсъдимия З. П. Т. наказание от шест години и шест месеца лишаване от свобода на пет години лишаване от свобода. Намалил е и наказанието на другия подсъдим. Оставил е в сила решението в останалата му част. Наказателната отговорност на осъдения Т. е ангажирана за извършено на 07.06.2016 г. в [населено място] престъпление по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, като наложеното наказание лишаване от свобода е определено при условията на чл. 54 от НК за срок от шест години и шест месеца, при първоначален „строг” режим. От приложеното по делото свидетелство за съдимост (л. 168 и сл. от досието на досъдебното производство) се установява, че осъденият Т. е реабилитиран на основание чл. 86, ал.1, т. 1 от НК за осъждането му по НОХД № 1981/2005 г. на Районен съд – Варна. С присъда, влязла в сила на 05.06.2012 г., постановена по НОХД № 1191/2011 г. от Окръжен съд – Варна, Т. е осъден за извършено на 07.09.2010 г. престъпление по чл. 244 от НК, за което при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК му е наложено наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с изпитателен срок от три години на основание чл. 66, ал.1 от НК. Престъплението по настоящето дело не е извършено в изпитателния срок на условното осъждане. По делото не са установени данни осъденият Т. да се е укривал в хода на наказателното производство. При тези данни, от последната редакция (ДВ, бр. 13/2017 г.) на разпоредбата на чл. 57, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) следва изводът, че първоначалният режим за изтърпяване на наложеното на осъдения Т. наказание от пет години лишаване от свобода е „общ”, тъй като не са налице хипотезите, визирани в чл. 57, ал.1, т. 1 и т. 2 от ЗИНЗС. В този смисъл следва да се тълкува въпросът относно първоначалния режим, при който осъденият З. Т. да търпи наказанието от пет години лишаване от свобода. По изложените съображения и на основание чл. 414, ал.1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение О П Р Е Д Е Л И : Първоначалният режим на изтърпяване на наложеното на осъдения З. П. Т. наказание от пет години лишаване от свобода, по НОХД № 149/2017 година на Окръжен съд – Варна, следва да се счита „ общ”, съгласно разпоредбата на чл. 57, ал.1, т. 3 от ЗИНЗС. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.