6 Р Е Ш Е Н И Е № 28 гр. София, 26.01.2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева 2. Велислав Павков при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 6464 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.307 ГПК. Образувано е по молба за отмяна на влязло в сила решение от 15.06.2011 г., постановено по гр.д.№ 3052/2009 г. от Софийски градски съд, І-3 състав, в частта, която е потвърдена с решение № 560/27.03.2012 г. от Апелативен съд – София, втори състав, по гр.д.№ 2796/2011 г. Ответникът по молбата Р. К. С. я оспорва. Състава на ВКС приема, че молбата е процесуално допустима, подадена в срок, но по същество е неоснователна, по следните съображения: С влязлото в сила решение е приет за основателен предявения иск с правно основание чл.108 ЗС. Съдът е приел следното, по отношение на правото на собственост на ищеца по делото: правото на собственост на ищеца е установено по отношение на бившия Комитет за транспортно машиностроене с два броя влезли в сила и ползващи се със сила на пресъдено нещо. Решенията обвързват универсалните правоприемници на страните по тях, както и частните правоприемници, придобили правата си след завеждането на исковете, по които са постановени. Съдът е приел, че постановлението за възлагане, издадено в процедурата по чл. 717 и сл. от ТЗ, не е годно да учреди право на собственост върху възложения недвижим имот в полза на лицето, на което имотът е възложен в случаите, при които дружеството в несъстоятелност не е било собственик на недвижимия имот, тъй като възлагането по посочения ред е не оригинерен, а деривативен способ за придобиването на собствеността и прехвърля в полза на приобретателя само вещните права върху недвижими имоти, на които дружеството в несъстоятелност е титуляр, но не и несъществуващи такива. Ответникът се е позовавал на придобиването по силата на възлагателното постановление от собственик – несъстоятелният длъжник правото на собственост на когото пък претендира да е възникнало по реда на правоприемствата, възникнали по реда: Комитет по транспортно машиностроене – ДФ „Б.“ – [фирма] – [фирма], то и двете съдебни решения, установяващи правото на собственост на ищеца по отношение на началния им праводател – Комитет по транспортно машиностроене, са противопоставими на ищеца и субективните предели на силата им на пресъдено нещо го обвързват. Съдът е приел за неоснователни възраженията на ответника за правното действие на представените невписани съдебни решения и позоваването на ответника на придобивна давност. В тази насока, относимите доводи на съда по отношение на възражението за изтекла придобивна давност са, че за ВТО „Б.“ има данни да е осъществявала фактическа власт върху имота през периода 1977-1987 г., не е праводател на ДФ „Б.“ по отношение на имуществото си по баланс към 31. 01. 1989 г., така както такъв праводател е СО „Б.“, по силата на разпореждането за образуването на ДФ „Б.“ № 50/30. 03. 1989 г., а по отношение на СО „Б.“ няма данни към същия момент – 31. 01. 89 г., да има каквито и да било права върху спорния имот. По отношение на представения акт за държавна собственост, съдът е приел, че същия не притежава обвързваща материална доказателствена сила относно констатацията му, че имотът е държавен и на кого е предоставен за стопанисване и управление, както и че не създава презумпция за посочените обстоятелства, нито обръща тежестта на доказване, а тя тежи върху страната, която черпи права от установяването им. Съдът е приел също така, че акта за държавна собственост, нито създава вещни права, нито сам по себе си предоставя вещта за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие. Съдът е приел , че по отношение на праводателите на ответника липсват и двата елемента на владението въобще. От една страна, в лицето на държавните организации, били те Д., ВТО, ДФ и др.п., липсва субективния елемент на владението, като намерение да се държи вещта като своя, доколкото предоставеното им право на стопанисване и управление не включва такова правомощие. Собствеността е на държавата, във вида й единна и неделима социалистическа държавна собственост, а предоставеното на държавните стопански субекти право на оперативно стопанисване и управление има характеристиките на вид ограничено вещно право, наподобяващо вещното право на ползване, но по никакъв начин не включва владение, като осъществяване на фактическа власт с намерение да се изключи владението на собственика – държавата, като принадлежащо на държавата правомощие – елемент от правото й на държавна собственост. Съдът е приел, че в конкретния случай и по изложените съображения, презумпцията на чл. 69 от ЗС е неприложима, като е приел също така, че и за десетгодишен период и другият елемент на владението – осъществяването на фактическа власт, не е доказан от обективна страна. Единствено установено е по делото, че на 18. 05. 1977 г. във владение на спорния имот е въведено ВТО „Б.”. Това негово „владение” обаче, съдът е приел за прекъснато от наследодателя на ищеца със завеждането на 29. 12. 1978 г. на делото, по което е постановено описаното също по-горе решение от 19. 11. 1980 г. – гр.д. 5585/80 г. по описа на СРС и впоследствие на гр.д. 1902/82 г. по описа на СРС, решението по което е влязло в сила на 08. 04. 1992 г., и последиците от същото „владение” са заличени от тази дата с обратна сила. Съдът е приел за недоказано и установяването и осъществяването на фактическа власт от страна на праводатели на ответника в по-късен момент, след 1992 г. и предхождащ установяването по делото на такава фактическа власт едва към депозирането на заключението на вещото лице по СТЕ в първата инстанция – 02. 11. 2010 г., като на това основание е приел, че е неприложима и презумпцията на чл. 83 от ЗС. Доколкото ответникът е твърдял да е придобил правото на собственост върху имота въз основа на предхождащото протокола постановление за възлагане, за предаване на владение в юридическия смисъл на това понятие по силата на протокола не може да се говори, доколкото дружеството – длъжник в производството по несъстоятелност, към момента на претендираното предаване, не е притежавало права върху имота в такъв обем. Видно от доказателствата по делото, ответникът в лично качество също не е владял имота при някоя от хипотезите на чл. 79, ал. 1 и 2 от ЗС, поради което не е придобил правото на собственост по давност на собствено основание. Съдът е изключил и възможността спорният имот да е придобит от някой от праводателите на ищеца, в рамките и по реда на приватизацията на държавната социалистическа собственост, тъй като е приел, че ищецът не е загубил правото си на собственост върху имота и процесният имот не е станал държавен, или към същия момент държавата не е придобила каквото и да било право, противопоставимо на правото на собственост на ищеца, установено с посочените съдебни решения. Съдът е приел, че по силата на ПМС 201/1993 г., както и на чл. 17а от ЗППДОП (отм.) на възникналите вследствие преобразуването търговски дружества се предоставят в собственост предоставените им за стопанисване и управление имоти, но само ако същите към този момент са били държавна собственост, поради което е приел, че [фирма], за което се установява че е правоприемник на ДФ „Б.“, съответно – праводател, при условията на универсално правоприемство, настъпило чрез вливане, на [фирма], не е придобило на това основание собствеността върху процесния имот. В молбата за отмяна на влязлото в сила решение на СГС, потвърдено с решението на САС се твърди, че са налице нови писмени доказателства, съставени след решаване на делото, които са от съществено значение за точното разрешаване на спора и не са могли да бъдат известни на страната към момента на решаване на делото – основание по чл.303, т.1 ГПК, както се твърди в молбата. На първо място, новите писмени доказателства или новите обстоятелства, по смисъла на чл.303, т.1 ГПК следва да се такива, съществували към момента на решаване на делото по инстанцията, постановила решение по същество /въззивна инстанция/, но страната да не е знаела за съществуването на тези доказателства или да не е могла да се снабди своевременно. При всички случаи, тези писмени доказателства не трябва да са новосъздадени, т.е. да са възникнали след приключването на устните състезания, завършили с постановяване на решения по същество на спора, т.е. до приключването на устните състезания пред въззивната инстанция. Горния извод се налага от обстоятелството, че производството по чл.288 ГПК има за цел селектирането на касационното обжалване по критериите на чл.280 ГПК, доколкото е факултативно и в това производство по преценка на допустимостта на касационното обжалване не се провеждат устни състезания по същество на спора, както и съдът не се произнася по съществото на спора, още по-малко разполага с възможност да събира доказателства. В тази насока съдът приема, че писмени доказателства, възникнали /създадени/ след приключването на устните състезания пред въззивната инстанция и преди постановяването на определение по чл.288 ГПК по подадена от страна касационна жалба, са новосъздадени, а не нови по смисъла на чл.303 т.1 ГПК и не могат да са годно основание за отмяна на влязлото в сила решение на това основание. Новосъздадените или нововъзникнали факти не се преклудират от силата на пресъдено нещо и въз основа на тях страната може да заяви в отделен исков процес своите права, но не могат да са основание за отмяна на влязло в сила решение. Освен изложеното, молбата за отмяна на влязлото в сила решение е неоснователна, дори да се приеме, че представените с нея два броя писмени доказателства са нови по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК. С представената кадастрална скица, молителят твърди, че се установява правоприемство между юридически лица. Правоприемството между юридически лица не се установява с кадастрална скица, а със съдебно решение, акт на МС или друго ведомство, в зависимост от вида на дружеството и собственика на капитала, доколкото в случая се касае за дружества с държавно имущество, но представената кадастрална карта в никакъв случай не годно доказателствено средство по отношение на твърдението, че би променило извод на съда за липсата на правоприемство. Акта на Областен управител на Област София, с който се отписва спорния имот от актовите книги за държавна собственост не би променил изводите на съда относно действието на акта за държавна собственост, по отношение на правото на собственост на ищеца по делото. Както е приел и съда, както приема и трайната съдебна практика, акта за държавна собственост не създава право на собственост, а само го констатира. На същото основание, отписването от актовите книги за държавна собственост на определен недвижим имот не създава право на собственост в полза на трето лице, посочено в акта, а е само едно волеизявление на длъжностно лице – областен управител, което не може да се противопостави на притежателя на правото на собственост на същия недвижим имот. В тази насока, представената Заповед № РД-57-087/23.11.2012 г. на Областен управител на Област София не е писмено доказателство, което е от съществено значение за правилното разрешаване на спора. Предвид изложеното, не са налице основания по чл.303, т.1 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение и молбата следва да се остави без уважение. В полза на ответника по молбата Р. С. следва да се присъдят направените за това производство съдебни разноски, представляващи заплатено от него адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева по представения договор за правна защита и съдействие, на основание чл.78, ал.3 вр. чл.81 ГПК. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба за отмяна на влязло в сила решение от 15.06.2011 г., постановено по гр.д.№ 3052/2009 г. от Софийски градски съд, І-3 състав, в частта, която е потвърдена с решение № 560/27.03.2012 г. от Апелативен съд – София, втори състав, по гр.д.№ 2796/2011 г., подадена от [фирма]. ОСЪЖДА [фирма] съдебен адрес [населено място], [улица], офис да заплати на Р. К. С. съдебен адрес [населено място], [улица], офис сумата 500 лева, на основание чл.78, ал.3 вр.чл.81 ГПК. Решението е окончателно. Председател: Членове: 1. 2.