6 Р Е Ш Е Н И Е № 259 гр. София,16.12.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ При участието на секретаря Илияна Рангелова и на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Кънчева касационно дело № 993/2016 година и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адвокат Б.А. - служебен защитник на подсъдимия Д. И. А. срещу решение № 206/26.05.2016 г. по внохд № 109/2016 г. на Софийския апелативен съд с оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Отправят се алтернативни искания- за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд или за намаляване на размера на наказанието. В съдебно заседание защитата на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения, като в допълнение подсъдимият навежда и довод, че първоинстанционният съд е заседавал в незаконен състав. Гражданският ищец Г. Г. Н. редовно не се явява и не взема становище по жалбата. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура мотивира становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК, установи следното: С присъда № 259/14.10.2015 г. по нохд № 739/2015 г. Софийският градски съд признал подсъдимия Д. А. за виновен в това, че за периода от 15.01.2014 г. до 21.04.2014 г., в [населено място], в условие на продължавано престъпление и опасен рецидив отнел чужди движими вещи на обща стойност 4149.75 лева от владението на И. С. С., Х. Д. Р., С. И. С., А. К. А., Я. И. Я., И. Т. В., Г. Г. Н. и А. Н. Н. без тяхно съгласие, като употребил за това сила и заплашване, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл.29, ал. 1, б. „а” и „б”, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 54 от НК го осъдил на „лишаване от свобода” за срок от тринадесет години, при първоначален „строг” режим. Със същата присъда признал подсъдимия А. за виновен и в това, че на 03.04.2014 г. в [населено място], в условията на опасен рецивид, с цел да набави за себе си имотна облага принудил Д. В. А. чрез заплашване да извърши нещо против волята си и с това му причинил имотна вреда в размер на 460 лева, поради което и на основание чл. 214, ал. 3, т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б”, вр. чл. 54 от НК го осъдил на дванадесет години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът определил едно общо най – тежко наказание на подсъдимия Д. А. – тринадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим. На основание чл. 70, ал. 7 от НК, привел в изпълнение неизтърпяната част от наказанието, за което е бил предсрочно условно освободен с определение по нчд № 4251/13 г. на СГС, а именно 1 година, 1 месец и 12 дни. Съдът осъдил подсъдимия А. да заплати на гражданския ищец Г. Г. Н. обезщетение за имуществени вреди в размер на 580 лева, ведно със законна лихва, както да заплати и разноските по делото на основание чл. 189, ал. 3 от НПК. С атакуваното решение Софийският апелативен съд потвърдил изцяло присъдата. Наведеният за пръв път от подсъдимия А. довод, че първата инстанция е разгледала делото в незаконен състав, защото е нарушено изискването на чл. 72 ал.2 от Закона за съдебната власт за случаен подбор на съдебните заседатели чрез електронно разпределение е неоснователен. По делото липсват данни за това, че изборът на съдебните заседатели е проведен в отклонение с изискванията на устройствения закон. Към момента на сформиране на първоинстанционния съдебен състав, разпоредбата на чл. 72 ал.2 от ЗСВ е изисквала изборът на съдебни заседатели да става чрез жребий, а не електронно. Действително по делото е наличен само протокол за избор на съдията-докладчик, а не и такъв за избор на съдебните заседатели, но това не налага отмяна на съдебния акт, тъй като не представлява процесуално нарушение от категорията на съществените. Правото на справедлив процес, гарантирано на подсъдимия от чл.6 на КЗПЧОС, включва изискването делото да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Според настоящия касационен състав, съдебният състав е създаден в съответствие със закона когато е съставен от магистрати и съдебни заседатели, които са били легитимно избрани- съотв. съдебните заседатели по реда на раздел ІІ, глава ІV, а съдиите по реда на раздел І, глава ІХ от ЗСВ и които работят в съответния орган на съдебната власт. Въведеното в устройствения закон изискване за случаен подбор е свързано с преодоляване на възможността делото да бъде възложено на специално избран съдия, както и с равномерното натоварване на магистратите, съотв. на съдебните заседатели, а не с реализиране на правото на подсъдимия да получи правосъдие от безпристрастен и независим съд. Гаранциите за реализиране на това право са заложени в процесуалния закон, който изрично регламентира основанията за отвеждане на съдиите и съдебните заседатели, чието участие в решаване на делото е недопустимо и би се отразила на законността на съдебния състав. Сред тези основания не се включва нарушението на принципа на случаен подбор. Затова касационният състав счита, че наведеното оплакване би имало своето основание само ако по отношение на съдебните заседатели, участвали в първоинстанционния съдебен състав са били налице някои от предпоставките за отвод, визирани в чл. 29 от НПК, какъвто не е настоящия случай. Напротив, видно е от съдебния протокол, че СГС е разяснил на подсъдимия правата му в процеса, вкл. това по чл. 274 от НПК и същият не е възразил против участието на някои от членовете на съдебния състав, прокурора и съдебния секретар. В същия смисъл са и решения на ВКС по к.д.№ 1237/15 г. на ІІІ н.о и по к.д. № 1097/16 г. на І н.о. Основните оплаквания в жалбата са свързани с касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Твърди се, че решаващите съдилища са направили доказателствен анализ, който е в противоречие с принципите на наказателния процес, нарушили са правилата по чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК и са стигнали до неверни изводи относно авторството, както и относно размера на наложеното наказание. От друга страна се сочи, че поради отказ на втората инстанция да се произнесе по доводите, залегнали в въззивната жалба, на практика е налице липса на мотиви към атакуваното решение. Върховният касационен съд намира, че въззивната инстанция не е допуснала посочените процесуални нарушения при проверката и оценката на събраните доказателства, а изводите относно авторството на деянията са подкрепени с достатъчна аргументация. Участието на подсъдимия Д. А. в извършените грабежи и изнудване на пострадалите е установено по несъмнен начин и не кореспондира с възраженията за отклонение от принципа за пълно, обективно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото. Инстанциите по фактите изцяло са изпълнили задълженията си по чл.13 и 14 НПК и в пределите на своята компетентност са взели всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина по реда и средствата, предвидени в НПК. При решаване на въпроса за авторството въззивният съд се е основавал не само на данните от протоколите за разпознаване, но и на преките доказателства, извлечени от показанията на пострадалите, депозирани пред първата инстанция и на досъдебното производство, приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, вр, ал. 1 от НПК от първоинстанционния съд. Решаващият съд е обсъдил наведените доводи за опорочаване на част от разпознаванията поради това, че полицейските служители предварително са показали на свидетелите С., Н. и А. снимков материал с криминално проявени лица и ги е отхвърлил с убедителни съображения, подкрепени от доказателствата по делото. Всеки един от тримата, както и останалите свидетели, в т.ч. свидетелите В. и А., в съдебното заседание пред първата инстанция категорично са потвърдили и посочили, че именно подсъдимият А. е автор на извършените срещу тях посегателства. От друга страна, всяко едно от разпознаванията е извършено след като е бил проведен законосъобразен предварителен разпит с пострадалите, които са дали достатъчно подробно описание на подсъдимия с оглед възраст, телосложение, ръст и определение черти на лицето. Поради това и двете решаващи съдебни инстанции правилно са приели, че оспорените процесуално- следствени действия са проведени в съответствие с изискванията по чл. 170 и чл. 171 от НПК. Показанията на свидетелите, съдържащи преки доказателства за извършените деяния и авторството на подсъдимия А., подкрепени от писмените доказателства и неопровергани от експертните заключения, са дали основание на въззивния съд да възприеме фактическите изводи на първата инстанция. Апелативният съд е отразил в мотивната част на решението си установената от Софийския градски съд фактология и на тази основа е отговарял на отправените пред него доводи. Аргументацията на въззивната инстанция по същество е конкретна и достатъчна, и от нея става ясно какви доказателства се приемат, какви се отхвърлят и защо. В този смисъл обжалваното решение отговаря на правилата и изискванията на чл. 339 от НПК. С оглед на това, претендираното с касационната жалба съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните – липса на мотиви на въззивното решение, се явява неоснователно. Върховният касационен съд не установи и явна несправедливост на наказанието. Въззивният съд е извършил преценка на обстоятелствата, значими за определяне на размера на наказанието на касатора и е направил заключение, че е налице превес на тези, които отегчават отговорността му. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че съдът незаконосъобразно е оценил в тежест на подсъдимия обстоятелства, които са елемент от състава на престъплението. Поначало, известни обстоятелства, които се отнасят до състава на престъплението могат да се вземат като отегчаващи или смекчаващи вината, когато се преценява обществената опасност на деянието и дееца/ Р 449-74-І/. За съставомерността по чл. 26 от НК е необходимо да са извършени минимум две единични деяния, които осъществяват един или различни състави на едно и също по вид престъпление, поради което големият брой на такива отделни престъпни посегателства разкрива по-висока степен на обществена опасност на продължаваното престъпление. Затова съдът правилно е взел предвид факта, че в рамките на кратък период от време подсъдимият е осъществил 8 грабежа и го е преценил като обстоятелство, разкриващо завишена степен на обществена опасност на деянието. Същото се отнася и до оценката, дадена на многобройните осъждания на А., извън тези обосноваващи квалификацията „опасен рецидив”, които очертават висока степен на обществена опасност на дееца. Затова касационният състав намира, че наложеното наказание в размер на тринадесет години лишаване от свобода съответства в пълна степен на тежестта на престъплението, на данните за личността на касатора, както и на целите на чл. 36 от НК. Липсват основания за намаляването му. Водим от гореизложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касациионен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 206/26.05.2016 г. на Софийския апелативен съд, постановено по внохд № 109/2016 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: