Р Е Ш Е Н И Е № 166 София, 18 април 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети март две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ПЛАМЕН ПЕТКОВ при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 414/2013 година Производството по делото е образувано на основание чл. 349, ал.1 от НПК по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура и по жалба на гражданския ищец [фирма] против въззивно решение № 411/18.12.2012 г., постановено по ВНОХД № 1074/2012 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдена присъдата на Софийски градски съд. В касационния протест се съдържа оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения, довели и до нарушение на материалния закон. Отправеното искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от втората инстанция. В касационната жалба, подадена от името на гражданския ищец [фирма], също се поддържа касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, подкрепено с доводи за ограничаване на процесуалните му права. Искането е идентично на претендираното с касационния протест. В съдебното заседание касационният протест се поддържа от прокурора по съображенията, изложени в него. Гражданският ищец [фирма], редовно призован чрез изпълнителния директор, не изпраща представител. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното : С първоинстанционната присъда № 235/07.07.2011 г., постановена по НОХД № 3062/2007 г. от Софийски градски съд, подсъдимият А. Е. Г. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено в периода от 29.09.1998 г. – 29.10.1998 г. престъпление по чл. 219, ал.4 във вр. с ал.3 във вр. с ал.1 от НК. Гражданският иск, предявен от [фирма], е отхвърлен като неоснователен. С въззивното решение, постановено по протест на прокурора, присъдата е потвърдена. І. По подадения касационен протест. Развитата в касационния протест теза за допуснати съществени процесуални нарушения, изразили се в игнориране на част от доказателства, както и за основаване на фактическите изводи само върху гласните доказателствени средства – показанията на свидетелите К., Г., К., е неоснователна. Преди всичко следва да се отбележи, че право на съда по същество е да кредитира едни и да отхвърли други доказателства, за което дължи съответни съображения. В мотивите на обжалваното решение (а преди това и в мотивите към присъдата), са изложени основанията, поради които е приета правдивостта на заявеното от цитираните свидетели. Данните, изнесени от тези свидетели, а и не само от тях, са еднопосочни и последователно разкриват : екипния модел на работа в Министерство на транспорта; апортирането на имуществото, собственост на [фирма] (ЕАД), в капитала на новосъздаденото дружество „Летище Пловдив АД; изразеното отрицателно становище на директора на дирекция (направление) „Правна” в министерството по повод писмо –покана за записване на акции от увеличения капитал на акционерното дружество, свързано с предявената искова претенция от Министерство на Транспорта за обявяване недействителността на осъществената непарична вноска (апорт). Изводите за достоверността на свидетелските показания, направени от предходните инстанции, не страдат от логически грешки и се основават на внимателен и задълбочен анализ на цялата доказателствена съвкупност. Всъщност, в протеста не се излагат конкретни доводи, обосноваващи твърдението за порочен доказателствен анализ на същите, а декларативното отричане на установените данни не може да опровергае годността на доказателствените източници. Неоснователно е твърдението, че съдът достигнал до неверни заключения, игнорирайки конкретни доказателства : „заповед № КВ-133/17.02.1997 г. на Министър председателя, с която подсъдимият е бил назначен на длъжност заместник - министър на транспорта; заповед № КВ -773/28.05.1997 г. на Министър председателя за назначаване на подсъдимия на същата длъжност и заповед № КВ – 187/23.07.2001 г., с която е освободен от тази длъжност; поименното разпределение на длъжности в ЦУ на МТ”. Както е известно за престъплението по чл. 219 от НК, наред с особеното качество на субекта – длъжностно лице, е необходимо и наличието на други свойства или взаимоотношения на същия с обекта или предмета на посегателство. От възложените права и задължения на субекта, отношението му към обекта или предмета на посегателство зависят формите и съдържанието на изпълнителното деяние. Изпълнителното деяние (неполагането на достатъчно грижи) е свързано с преценката за констатирани нарушения или неизпълнения на конкретни права и задължения на длъжностното лице, произтичащи от нормативни актове, безспорни положения от науката, общопризнати такива и т.н. за съответната стопанска област. При установено несъобразяване на дееца с очертаните изисквания и съществуваща причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици, е осъществен състава на престъплението „безстопанственост”. Интерпретацията на действащата към инкриминирания период нормативна уредба, надлежният анализ на доказателствената съвкупност, извършената й оценка и с оглед обвързващите указания на съдебната практика (виж, ППВС № 7/76 г.) са мотивирали съда да приеме, че обвинителната теза е останала необезпечена. Цитираните в протеста „игнорирани доказателства” са обсъдени в контекста на повдигнатото обвинение срещу подсъдимия и основателно са приети като такива, установяващи заеманата от него длъжност (длъжностното му качество), но не и претендираната от прокурора компетентност. Срещу така направените изводи липсват нарочни доводи като в протеста се акцентира само върху посочените заповеди за назначаване, респективно за освобождаване от длъжността „заместник –министър на транспорта”. Очевидно в протеста е изоставена тезата (отхвърлена и от съда), че Постановление на МС № 49/26.03.1992 г. за определяне на основните функции и задачи на МТ, регламентира задължения за подсъдимия, респективно той да не се е съобразил с тях. Отделен е въпросът, както се каза и по-горе, за установеното по делото относно полученото писмо (предложение) за записване на акции от увеличения капитал на акционерното дружество и действията на подсъдимия по разрешаването на възникналия проблем, съобразени с процедурните правила, въведени във ведомството. Тук е мястото да се посочи, че законът не задължава съда да тълкува доказателствата по начин, който е съответен на обвинителната теза, изложена в съответния процесуален акт. Задължението на съда е да приложи принципа на обективно изследване и тълкуване на доказателствата, с оглед действителното им съдържание, което по конкретното дело е сторено. Не се открива основателност и на следващото възражение, поддържано с протеста, а именно, че „съдът не е анализирал необходимостта от разграничаване между оспорване на решението във връзка с направения апорт и решението за увеличение на капитала на [фирма]”. Напротив, съдебните решения за регистрация на [фирма], извършеният апорт на имущество от [фирма], решението за увеличение на капитала на т.нар. „смесено дружество”, както и висящият съдебен спор относно действителността на направения апорт, са достатъчно ясно отграничени от съдебните инстанции. Заявената претенция с протеста, че не е предявен иск, с който да се оспори решението от 24.09.1995 г. на Общото събрание на акционерите на [фирма] за увеличение на капитала е неясна с оглед параметрите на повдигнатото обвинение. Неоснователно е твърдението, че предходните инстанции не са обсъдили заключението на назначената в хода на досъдебното производство съдебно-счетоводна експертиза, установила размера на настъпилите щети -платената наемна цена от [фирма] (ЕАД) по сключените договори за наем. Такъв процесуален порок липсва, но по – важното е друго. В протеста обяснимо се пропускат мотивите на предходните инстанции за отсъствие на причинна връзка между инкриминираното с обвинителния акт поведение на подсъдимия и настъпилата, според протеста, щета. Вярно е заключението на съда, че сключването на наемни договори, съответно плащанията по тях, извършени от [фирма] (ЕАД), не е резултат от действия/бездействия на подсъдимия. Сключването им е продиктувано от това, че имуществото (дълготрайни материални активи) на дружеството, получило лицензия по съответния ред, е било апортирано още през 1995 г. в капитала на [фирма], далеч преди встъпването на подсъдимия в длъжност – зам. министър, и той не би могъл да има отношение към тези действия. Впрочем, в обстоятелствената част на обвинителния акт, са отразени идентични фактически констатации, а именно : [фирма] (ЕАД) притежава правата и има лиценз на летищно предприятие, но не притежава ДМА, поради апорта им в акционерното дружество [фирма]. Горното налага сключването на договор за наем на ДМА от 11.11.1999 г...” – виж, л. 6 от първоинстанционното дело. Обобщено, настоящият състав приема, че не са допуснати претендираните с протеста процесуални нарушения, поради което и не е налице отменителното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Изводимо от съдържанието на протеста, нарушението на закона се свързва с претенцията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Затова, при казаното, крайният извод за несъставомерност на деянието не е лишено от доказателствена основа. ІІ. По жалбата на гражданския ищец [фирма]. Преди произнасянето по основателността на възраженията, поддържани с жалбата, следва да се обсъди въпросът за нейната допустимост. Съгласно разпоредбата на чл. 349, ал.3 от НПК страните по делото, извън прокурора, могат да подават касационна жалба, когато са нарушени техните права и законни интереси. Предмет на касационна проверка е актът на въззивната инстанция (чл. 346, т. 1 от НПК). Страната, която не е подала въззивна жалба срещу присъдата, има право на касационна жалба само ако с въззивния съдебен акт, постановен по жалба на друга страна и/или протест, са засегнати нейни права. Тогава, когато страната не е обжалвала първоинстанционния съдебен акт и той е потвърден от въззивната инстанция, не е налице засягане на нейните права. По конкретното дело търговското дружество е било конституирано като граждански ищец от първата инстанция. Упълномощеният процесуален представител е присъствал при обявяване на първоинстанционната присъда (виж, протокол от съдебно заседание, проведено на 07.07.2011 г.) и е бил уведомен, както и останалите страни, за правото да подава жалба. В срока за обжалване на постановената присъда, гражданският ищец не е упражнил процесуалното си право по чл. 87, ал.1 от НПК – да обжалва актовете на съда, които накърняват негови права и законни интереси. След като гражданският ищец не е подал въззивна жалба срещу отхвърлянето на гражданския иск той е демонстрирал решението си да не упражни това свое процесуално право. Иначе казано, съгласил се е с първоинстанционния съдебен акт. Второинстанционното производство е образувано по въззивен протест, оспорващ само оправдаването на подсъдимия. В протеста не е отправяна претенция по гражданската част на присъдата, макар държавният обвинител да има такова право (чл. 318, ал.2 от НПК). Процесуална възможност за присъединяване към въззивната жалба е предвидено само по отношение на съучастници (чл. 320, ал.5 от НПК), но не и за останалите страни. Тоест, не е предвидена възможност за присъединяване към въззивния протест нито на частния обвинител, още по-малко за гражданския ищец. При казаното, следва да се приеме, че присъдата на първата инстанция е влязла в сила спрямо производството по гражданския иск и затова подадената касационна жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 411/18.12.2012 г., постановено по ВНОХД № 1074/2012 г. от Софийски апелативен съд. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от името на гражданския ищец [фирма], и прекратява касационното производство в тази му част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.