Р Е Ш Е Н И Е № 39 гр. София, 17 януари 2024 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА СВЕТЛА БУКОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП РОСИЦА СЛАВОВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1056/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от подсъдимия А. С. Д., чрез защитника му – адвокат Е. П., срещу въззивна присъда № 18 / 20.09.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 216/2023 г. по описа на Окръжен съд - Кърджали. В жалбата се излага твърдение за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 – 3 от НПК, като на първо място се иска отмяна на въззивния съдебен акт и оставяне в сила на първоинстанционната присъда. Алтернативно се претендира за прилагане на по - леко квалифицирания състав на чл. 132, ал.1, т. 2, вр. с чл. 129 от НК, освобождаване от наказателна отговорност на основание чл. 78а от НК и налагане на административно наказание. Прави се и искане в случай, че въззивната присъда бъде оставена в сила, да бъде намален размерът на наказанието, наложено на подсъдимия. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от ВКП намира касационната жалба за неоснователна, поради което пледира за оставянето й без уважение. Подсъдимият и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание. Частният обвинител Г. М. Д. и неговият повереник, също редовно призовани, не се явяват пред ВКС и не взимат отношение по жалбата. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 18/ 13.04.2023 г., постановена по н.о.х.д. № 972/ 2022 г. по описа на Районен съд – Кърджали, подсъдимият А. С. Д. е признат за невиновен в това, че на 15.05.2021 г. в гр. Кърджали е причинил на Г. М. Д. средна телесна повреда, изразяваща се в счупване и изкълчване на основата на крайната фаланга на четвъртия пръст на лявата ръка, довело до трайно затруднение на движението на лявата ръка за повече от един месец, поради което и на основание чл. 304 от НПК e оправдан по повдигнатото срещу него обвинение по чл. 129, ал.1 от НК. По повод постъпили протест от Районна прокуратура – Кърджали и жалба на частния обвинител срещу първоинстанционната присъда, с искане за осъждане на подсъдимия по първоначално повдигнатото обвинение, в Окръжен съд – Кърджали е образувано в.н.о.х.д. № 216/2023 г. С въззивна присъда № 18/ 20.09.2023 г., постановена по същото дело и предмет на настоящата касационна проверка, ОС – Кърджали отменил първоинстанционния съдебен акт, признал подсъдимия за виновен в извършване на престъпление по чл. 129, ал.1 от НК и на основание чл. 54 от НК го осъдил на наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за изпитателен срок от три години. Касационната жалба, подадена срещу така постановената въззивна присъда, е допустима, тъй като е депозирана в срока по чл. 350 от НПК, от процесуално легитимирана страна и срещу съдебен акт от категорията на чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. В процесуалния документ, повод за настоящата проверка, касаторът на първо място твърди, че при постановяване на въззивния съдебен акт са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с анализа и оценката на доказателствата, събрани по делото. Контролираният съд кредитирал изцяло показанията на пострадалия Д. и неговата майка – св. Д. Д., въпреки наличието на противоречия, както помежду им, така и между тях и заключението на съдебно – медицинската експертиза, относно вида на причинените на пострадалия телесни наранявания. Изцяло останали извън доказателствения анализ на въззивния съд и игнорирани показанията на свидетелите К. А. и Е. Ф. И., които били категорични, че подсъдимият не е влизал в подземния гараж след пострадалия и не му е нанасял побой. Показанията на посочените свидетели не били съпоставени както помежду им, така и с останалите доказателствени източници. По този начин въззивният съд не изпълнил задълженията си за разкриване на обективната истина, като не извършил обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства от предмета на делото. В резултат постановил присъда, основана на предположения. Въпреки че приел от фактическа страна, че пострадалият е нанесъл обиди на подсъдимия наричайки го „дърт пияндурник“ и „прост депесар“, въззивният съд не квалифицирал деянието по чл. 132, ал. 1 от НК. В тази връзка една от претенциите на касатора към касационния съд е да стори това, като освободи подсъдимият от наказателна отговорност и му наложи административно наказание по реда на чл. 78а от НК. На пръв поглед оплакванията на жалбоподателя са за необоснованост на въззивната присъда, която не е касационно основание. Извън правомощията на ВКС е да прави свой собствен анализ на доказателствената съвкупност, да формира фактически изводи, различни от тези на въззивния съд и да достига до други правни заключения /с изключение на хипотезата по чл. 354, ал. 5 от НПК, каквато в случая не е налице/. Единственото правомощие на касационния съд в тази насока е да провери доколко доказателствената и аналитичната дейност на контролирания съд е осъществена съобразно правилата на процесуалния закон, въведени с разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Коректният и задълбочен прочит на визираните в касационната жалба оплаквания всъщност установява твърдения за допуснати от контролирания съд съществени нарушения на посочените правила при анализа на доказателствената съвкупност, а при прегледа на обжалвания въззивен съдебен акт се констатира и тяхната основателност. Оплакването на касатора за това, че въззивният съд е подходил към показанията на частния обвинител Г. Д. и неговата майка – свидетелката Д., изключително безкритично, като не е отчел наличието на съществени противоречия между тях и заключението на СМЕ, установяващо вида на полученото от пострадалия телесно увреждане, е основателно. Въззивният съд изцяло се е доверил на изнесената от посочените свидетели информация, като не е констатирал разминаването между съобщеното от тях за нанесени от подсъдимия множество удари с юмруци и ритници, оставили синини по лицето и корема /според св. Д./, както и по краката /според св. Д./ на пострадалия, и отразеното в експертното заключение счупване и изкълчване на крайната фаланга на четвъртия пръст на лявата ръка. Въззивният съд не е обсъдил и съобразил експертното мнение на вещото лице, изразено при разпита му в хода на първоинстанционното съдебно следствие за това, че ако е имало увреждания като посочените от частния обвинител и неговата майка, те биха били ясно видими при извършения преглед на пострадалия два дни след инцидента. Контролираният съд не е отчел посочените противоречия при преценка на обективността и достоверността на показанията на пострадалия и неговата майка, кредитирал ги изцяло и по този начин е допуснал нарушение на нормата на чл. 14, ал.1 от НПК. На следващо място настоящият съдебен състав констатира, че предходната съдебна инстанция не е изпълнила задълженията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 13 от НПК за вземане на всички мерки за разкриване на обективната истина, като не е изяснила какъв е механизмът на причиняване на констатираното телесно увреждане на пострадалия. Контролираният съд е приел от фактическа страна за установено, че подсъдимият е нанесъл удар с юмрук в четвъртия пръст на лявата ръка на пострадалия, в момента, в който последният, за да се предпази от ударите, закрил главата си с ръце /л. 3 от мотивите на въззивната присъда/. Такъв механизъм на причиняване на нараняването не е описан в обвинителния акт, не е посочен в показанията на пострадалия, както и в който и да е от останалите доказателствени източници, приобщени по делото. По този начин въззивният съд е приел за установен факт, който не се извежда от нито едно доказателство и следователно се основава единствено на неговото предположение, което само по себе си е нарушение на разпоредбата на чл. 303, ал.1 от НПК. Реално проверяваният съд не е съобразил, че обстоятелствата, свързани с механизма на причиняване на телесната повреда са останали неизяснени. В съдебно – медицинското удостоверение № 94/ 2021 за извършен преглед от съдебния лекар – доктор Н. Д. М. и в заключението на СМЕ, изготвено от същия експерт, е отразено, че описаното увреждане - счупване и изкълчване на крайната фаланга на четвъртия пръст на лявата ръка, е получено при действието на тъп предмет и по време и начин може да е възникнало така, както съобщава пострадалият – „бит с ръце и ритници“. Това описание на механизма на причиняване на телесната увреда е твърде общо и не дава ясна представа за начина, по който е нанесена – при директен удар с юмрук или ритник върху ръката или пръста, при защитно действие на пострадалия с лявата ръка или някакъв друг начин. Необходимо е било да бъде извършен повторен разпит на вещото лице от въззивния съд /доколкото при разпита му в първоинстанционното производство този въпрос не е поставен/, както и на самия пострадал, за да бъде изяснено посоченото обстоятелство, тъй като то е от значение не само за преценката относно достоверността и обективността на показанията на последния, но е и важен факт от предмета на доказване, свързан с установяване на обективната и субективната страна на деянието. Основателно е и оплакването на касатора за това, че въззивният съд е подходил формално към показанията на свидетелите К. А. и Е. Ф. И., като не е обсъдил същите задълбочено, не ги е преценил поотделно и във връзка с останалите събрани гласни доказателства и по този начин е допуснал нарушение на чл. 14, ал. 1 от НПК. Контролираният съд е приел за установени част от фактите, за които тези свидетели са дали показания / за това, че пострадалият е обидил подсъдимия / показ. на св. И./, а други е отхвърлил / за това, че подсъдимият не е влизал в гаража при пострадалия – св. И. и А./, без да изложи убедителни аргументи за това свое решение. Приел е, че св. А. не е могъл да види какво става в гаража, от мястото на което седял в автомобила – пасажерското място до шофьора, като се е позовал на „снимка от мобилен телефон Samsung SM – *****“, направена от пострадалия с личния му мобилен телефон. Въззивният съд в мотивите на присъдата е посочил тази снимка като доказателство, въз основа на което е изградил фактическите си изводи, без тя да е била приобщена към доказателствения материал, събран по делото, по реда на чл. 283 или чл. 284 от НПК. Не е изложил каквито и да било съображения относно нейната допустимост и годност като доказателство или доказателствено средство, съобразно легалните определения, посочени в чл. 104 и чл. 105 от НПК. Не е съобразил начина на създаването на снимката /от пострадалия с цел да бъде използвана в наказателното производство/, не е изследвал нейната автентичност, чрез изключване на възможността за манипулиране и т. н. Отделен е въпросът, че въззивният съд превратно е обсъждал изображението, фиксирано на снимката, тъй като то онагледява точно обратното на приетото от него – автомобилът, заснет на снимката, е паркиран с предната си част към подземния гараж и от пасажерското място има пряка видимост към вътрешността на гаража. Посоченото е само илюстрация на това, че фактическите констатации на въззивния съд се основават на непълен, незадълбочен и превратен анализ на доказателствената съвкупност и на данни, които не са изготвени, събрани и приобщени като доказателства по предвидения в НПК ред. По – нататък проверяваният съд е приел, че обидните думи на пострадалия – „дърт пияндурник“ и „прост депесар“ „силно подразнили подсъдимия“, но не е взел мерки, както изискват чл.13, ал.1 и чл. 107, ал. 2 от НПК, да изследва психичното състояние на дееца към момента на инцидента, чрез допускане на съдебно – психиатрична експертиза. Той е бил длъжен да стори това, тъй като психичното състояние на подсъдимия има значение за наказателната му отговорност и в този смисъл е от обстоятелствата, включени в предмета на доказване /чл. 102, т. 3 от НПК/. При това положение е основателно оплакването на касатора, че посоченото обстоятелство има значение за евентуалното квалифициране на деянието по по - леко наказуемия състав на чл. 132 от НК. Следва да се отбележи, че не изясняването по несъмнен начин на посоченото обстоятелство е пречка за касационния съд да уважи претенцията отправена към него за прилагането на по - лекия състав на чл. 132, ал.1, т. 2 от НК и съответно чл. 78а от НК, тъй като само при правилно и законосъобразно установени фактически положения / което не е сторено в конкретния случай/, касационната инстанция може да се намесва, реализирайки правомощията си, произтичащи от разпоредбата на чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК. Изложеното налага извода, че при осъществяване на доказателствената и аналитичната си дейност въззивната инстанция е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила, закрепени в разпоредбите на чл. 13, чл.14 и чл. 107 от НПК. Те са от категорията на визираните в нормата на чл. 348, ал. 3, т.1 от НПК, тъй като са довели до съществено ограничаване на процесуалните права на подсъдимия и неговото незаконосъобразно осъждане. Нарушенията могат да бъдат отстранени и за да бъде сторено това се налага въззивната присъда да бъде отменена, а делото върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд. При новото разглеждане следва да бъдат изяснени всички относими обстоятелства, свързани с механизма на причиняване на телесната повреда, авторството на деянието и психичното състояние на дееца към момента на евентуалното му извършване, при стриктно съблюдаване на правилата на процесуалния закон, регламентиращи законосъобразното осъществяване на доказателствената и аналитичната дейност на съда. Поради посочените съображения е излишно да бъдат обсъждани оплакванията на жалбоподателя относно наличието на останалите заявени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2, вр. с ал.1, т. 5 от НПК, Върховният касационен съд, състав на І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивна присъда № 18 / 20.09.2023 г., постановена по в.н.о.х.д. № 216/2023 г. по описа на Окръжен съд - Кърджали. ВРЪЩА делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.