Р Е Ш Е Н И Е № 176 Гр. София, 11 ноември 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Н. Любенов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 509/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационен протест на Апелативна прокуратура – Велико Търново и по касационна жалба на адв. Д. М. – защитник на подс. С. Е. С., против решение № 18/18. 02. 2019 год. по в. н. о. х. д. № 386/2018 год. на Апелативен съд – Велико Търново. С протеста и жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348 от НПК. В касационния протест е изразено несъгласие с изводите на въззивната инстанция за несъставомерност на деянието на подсъдимия по чл. 142 от НК. Поддържа се, че извършеният от апелативния съд доказателствен анализ не е съответен на изискванията на НПК вследствие на което се е стигнало до неправилно приложение на материалния закон. Наред с това са изложени доводи и за явна несправедливост на наказанията, наложени на подс. С. за престъпленията по чл. 115 от НК и чл. 346 от НК. Направено е искане за отмяна на атакувания съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане с указания за правилно приложение на закона и за увеличаване на наложените наказания. С касационната жалба се възразява срещу изводите, че извършеното от подсъдимия съставлява опит за убийство и се предлага квалификация на деянието по чл. 129 от НК. Твърди се освен това, че неправилно е ангажирана наказателната отговорност на С. за престъпление по чл. 346 от НК, тъй като свид. М. многократно е предоставяла автомобила си на подсъдимия, с оглед на което деянието му е несъставомерно от субективна страна. Поддържа се, че съдът е проявил избирателен подход при анализа на доказателствената съвкупност, като произволно е кредитирал само онези от тях, които обслужват обвинителната теза. Сочи се, че решението не отговаря на изискванията на чл. 305 от НПК, тъй като не е посочено кои обстоятелства се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Твърденията за явна несправедливост на наказанието са обосновани с наличието на множество изключителни смекчаващи обстоятелства, чиято тежест е подценена от апелативния съд. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане или за намаляване на наказанието с приложение на чл. 66 от НК, а по отношение на гражданските искове – за отхвърлянето им. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения и намира, че касационната жалба е неоснователна. Частният обвинител и граждански ищец Н. Р. не изразява лично или чрез повереника си становище по основателността на касационния протест и касационната жалба. Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения и настоява протестът да бъде оставен без уважение. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 18/22. 03. 2018 год., постановена по н. о. х. д. № 595/2016 год. Окръжният съд – Русе е признал подс. С. Е. С. за виновен в това, че на 10. 06. 2015 год. в [населено място], направил опит умишлено да умъртви Н. Р. Р., като деянието останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 18, ал.1 и чл. 54 от НК, го е осъдил на десет години и шест месеца лишаване от свобода. Подсъдимият е признат за виновен и в това, че на 09. 06. 2015 год. в [населено място], противозаконно отнел чуждо моторно превозно средство – л. а. ”марка” с рег. [рег.номер на МПС] на стойност 2 000 лв. от владението на М. Р. М., без нейно съгласие с намерение да го ползва, като за отнемането му е употребена сила, последвала е повреда на превозното средство и то било изоставено без надзор, поради което и на основание чл. 346, ал. 5 вр. ал. 2, т. 1, пр. 1 и 2 вр. ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на четири години лишаване от свобода и лишаване от правоуправление на МПС за срок от седем години. На основание чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от НК на подсъдимия е наложено най-тежкото от така определените наказания – десет години и шест месеца лишаване от свобода, като към него е присъединено наказанието лишаване от правоуправление на МПС за срок от седем години. Съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. С присъдата подсъдимият е признат за невинен в това, на 09. 06. 2015 год. в [населено място] да е отвлякъл Н. Р. Р., поради което и на основание чл.304 от НПК е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимият е осъден да заплати на гражданската ищца Н. Р. обезщетение за претърпените неимуществени вреди вследствие престъплението по чл. 115 вр. чл. 18 от НК ведно със законната лихва, считано от 10. 06. 2015 год. до окончателното ѝ изплащане, като е отхвърлил иска за разликата до пълния му предявен размер. Съдът е отхвърлил изцяло предявения от Н. Р. против подсъдимия иск за неимуществени вреди, претърпени вследствие отвличането на пострадалата. Съдът е зачел предварителното задържане на подсъдимия по ЗМВР и с мярка за неотклонение задържане под стража и домашен арест, възложил му е разноските по делото и се е разпоредил с веществените доказателства. Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия с искане за оправдаването му по всички обвинения, както и по протест на прокурора с искане да бъде отменена в оправдателната ѝ част и подсъдимият да бъде признат за виновен по обвинението за престъпление по чл. 142 от НК, както и да бъде изменена в санкционната ѝ част като бъдат увеличени наказанията, наложени на подсъдимия за престъпленията по чл. 115 вр. чл. 18 от НК и по чл. 346, ал. 5 от НК. С решение № 18/18. 02. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 386/2018 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, първоинстанционният съдебен акт е потвърден. По касационната жалба на подсъдимия: Преди всичко следва да бъдат разгледани оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото от тяхната основателност зависи дали касационната инстанция дължи отговор на възраженията за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанията. Внимателният прочит на въззивното решение не дава основание да бъде отправен упрек, касаещ съдържанието на постановения съдебен акт. Апелативният съд е изпълнил задължението си да провери изцяло първоинстанционната присъда. В качеството си на втора по ред първа инстанция той е описал подробно приетите за установени от него фактически обстоятелства, анализирал е обстойно доказателствената съвкупност и, солидаризирайки се с изводите на първостепенния съд относно достоверността и убедителността на доказателствените източници, е изложил и собствени съображения на л. 13-16 от решението относно това кои от тях заслужават доверие и кои не следва да бъдат кредитирани. Отразени са и констатациите на съда досежно приложимия материален закон, както и изводите му относно наказанието. С оглед изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК специално внимание е обърнато на възраженията на страните и е даден аргументиран отговор защо съдът ги приема за неоснователни. Поне що се отнася до осъдителната част на проверявания съдебен акт, са несъстоятелни и възраженията срещу аналитичната дейност на апелативния съд. Изводите му, че подсъдимият е отнел противозаконно автомобила на свид. М. М. и е направил опит да умъртви свид. Н. Р. не са произволни и почиващи на предположения. За да достигне до заключение, че събитията са се развили именно по описания в мотивите начин, съдът се е позовал на посоченото от двете пострадали. При това от вниманието му не е убягнало, че по време на досъдебното производство Р. е променила еднократно показанията си в опит да оневини бившия си приятел. Въззивната инстанция е отчела, че тези твърдения са депозирани под влияние на други лица, свързани с подсъдимия, като впоследствие пред разследващ орган и двукратно пред различни състави на съда пострадалата се е отрекла от тях и последователно и неотклонно се е придържала към първоначалната версия за принудително отнемане на превозното средство, за отвеждането ѝ против волята ѝ в [населено място] с него и за непровокираното от нейни действия посегателство над телесната ѝ неприкосновеност. След съпоставяне на показанията на свидетелката, включително и тези от досъдебната фаза (приобщени законосъобразно към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281 от НПК) с други доказателствени средства, убедително е защитена тезата, че заявеното от нея при разпита ѝ от 09. 07. 2015 год. е нелогично, вътрешно противоречиво и тъй като остава изолирано, не заслужава доверие. В тази насока от съществено значение е било както заключението на съдебномедицинската експертиза, установяващо увреждания на пострадалата именно по частите на тялото, посочени от нея, така и показанията на свид. С. П., разговаряла с Н. Р. на следващия ден след задържането на подсъдимия. Обстоятелството, че разказаното от П. е източник на производни доказателства, законосъобразно не е прието като процесуална пречка за оценката им като годно доказателствено средство, тъй като по този начин са били проверени показанията на пострадалата и е установено, че извън коментираното по-горе изключение, тя е последователна при пресъздаване на инкриминираните събития. Аналогичен подход е използван и по отношение посоченото от свид. М. М.. Показанията ѝ са били обсъдени в контекста на установените от съдебнопсихиатричната експертиза особености на личността ѝ и стремежа ѝ да се идентифицира с лицето, което възприема като жертва в дадена ситуация, като са съобразени и отношенията ѝ с подсъдимия, задълбочили се по време на наказателния процес. Изводът, че частично доверие заслужават показанията ѝ, депозирани по време на съдебното следствие, а достоверни в цялост са единствено тези от досъдебното производство, е направен след съпоставянето им с посоченото от свид. Р. и съдът е отбелязал досежно кои обстоятелства те кореспондират помежду си и в кои части е налице разминаване между тях. За тази констатация от значение са били и показанията на свид. С., които основателно са били оценени като добросъвестни, обективни и безпристрастни; тя е основана и върху отразеното в съдебномедицинското свидетелство на М., в което са описани увреждания, съответстващи като локализация и давност на заявеното от нея при първоначалните ѝ разпити. Като средство за проверката им е ползван и разпитът на свид. К. Н., с когото М. е разговаряла непосредствено след деянието и подробно му е разказала за случилото се. Защитата неоснователно поддържа, че са били пренебрегнати обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Д. В., Г. Ф. и Л. Д.. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, относима към предмета на доказване, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани, защото негово суверенно право е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина. Той не е обвързан в аналитичната си дейност от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на обясненията на подсъдимия и на показанията на допуснатите по негово искане свидетели. Противното би означавало на тези доказателствени средства да се придаде формална доказателствена сила в разрез със забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК. Тези принципни положения са били съобразени от апелативния съд и на стр. 15-16 от своя акт той е разгледал обстойно както обясненията на подсъдимия, така и показанията на Д. В. и Л. Д.; съпоставил ги е помежду им и с останалите доказателствени източници и е достигнал до извод, че те не само са вътрешно противоречиви и непоследователни, но и се опровергават от показанията на останалите разпитани свидетели и от заключенията на медицинските и психиатричните експертизи. При правилно установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила законосъобразни правни изводи досежно съставомерността и правната квалификация на деянията по чл. 115 вр. чл. 18 от НК и по чл. 346, ал. 5 вр. ал. 2, т. 1, пр. 1 и 2 вр. ал. 1 от НК. В тази връзка следва да се подчертае, че касационната инстанция може да оправдае подсъдимия, само ако съгласно фактическите констатации на долустоящите съдилища (които са обвързващи за ВКС) поведението на дееца не съставлява престъпление. Тъй като фактологията, приета от апелативния съд, очертава признаците на двете посочени по-горе престъпления, не може да бъде удовлетворено искането на защитата за оправдаване на С. С.. Не са налице и основания за изменение на проверявания съдебен акт с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление. Независимо от обстоятелството, че причинените на свид. Р. прободно-порезни наранявания не са проникнали в гръдната кухина и поради това притежават характеристиките на средна телесна повреда, наказателната отговорност на подсъдимия законосъобразно е била ангажирана за опит за убийство предвид локализацията им в жизнено важни области и разясненията на експерта Д. в съдебно заседание, че е било възможно те да доведат до смъртта на пострадалата. Наред с това при отчитане на условността при определянето им (от хирурга, по време на животоспасяващата оперативна интервенция, наложила се заради травмите от падането на пострадалата от високо), немалката дължина на раневите канали представлява допълнителен аргумент за извода, че деянието на С. С. притежава обективните белези на престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Констатациите относно субективната страна на деянието са изградени в съответствие с общоприетото в доктрината и съдебната практика положение, че за наличието или липсата на умисъл се съди не въз основа обясненията на подсъдимия, а въз основа доказаните му действия. Претендираният от защитата извод, че умисълът на подсъдимия е обхващал единствено засягане телесната неприкосновеност на свид. Р., но не и лишаването ѝ от живот, не може да бъде обоснован с обстоятелството, че трите прободно-порезни рани, локализирани по гръдния кош и дясната поясно-хълбочна област на тялото на пострадалата, имат характеристиките на средна телесна повреда. Подобен подход би бил законосъобразен само ако характерът и тежестта на уврежданията са единствените обстоятелства от значение за съдържанието на умисъла. Преценката за това обаче е комплексна и изисква да бъдат съобразени и редица други фактори като използваното от дееца средство, броя, силата и насочеността на ударите. Както сами по себе си, така и оценени в контекста на действията на подсъдимия от деня, предшестващ инкриминираното деяние, използваното от С. оръжие, което безспорно е било годно да причини смърт – нож с дължина 27 см.; нанасянето на поне пет удара с него (освен трите наранявания по тялото, на пострадалата са причинени и две увреждания по ръцете със защитен характер), при това с немалка сила и от близко разстояние, както и насочеността на два от ударите съответно към предната и задната част на гръдния кош, където се намират жизнено важни и богато кръвоснабдени органи, убедително показват, че подсъдимият е целял именно убийството на свид. Р.. Ето защо няма основание за удовлетворяване искането на защитата за преквалификация на деянието от такова по чл. 115 вр. чл. 18 от НК в такова по чл. 129 от НК. На следващо място, с изместването на свид. М. от волана по време на движение, с поемането на управлението на автомобила и с отпътуването извън Търговище подсъдимият е прекъснал фактическата власт на пострадалата върху него и е установил върху него свое владение. Самото отнемане е било съпътствано от употребата на физическа сила, намерила израз в хващане на М. през врата, докато тя управлява превозното средство, в дърпането ѝ назад и в нанасяне на удари по главата на свидетелката. Всички тези действия опровергават тезата на подсъдимия, че е поел управлението на автомобила със съгласието на своята родственица. Напротив, те са били средство именно за преодоляване на съпротивата ѝ и обективно са улеснили отнемането на инкриминираната вещ. Настъпилите повреди по превозното средство вследствие опита на С. да се самоубие и да лиши от живот и свид. Р., като се хвърли от моста в реката до [населено място] обосновават наличие на квалифициращия признак по чл. 346, ал. 2, т. 1, пр. 1 от НК, а оставянето му извън селото, на обществено доверие – този по чл. 346, ал. 2, т. 1, пр. 2 от НК. Предходното принципно съгласие на М. М. подсъдимият да ползва автомобила ѝ не дава основание да се приеме лансираната от защитата версия за несъставомерност на деянието от субективна страна поради това, че С. погрешно считал, че в конкретния случай неговата родственица се противопоставя на желанието му да отведе с колата ѝ свид. Р. извън града. Безспорно установеното хващане на М. през врата, докато тя управлява автомобила, дърпането ѝ назад, пресягането през нея, за да може подсъдимият да достигне волана, въртенето му, изкъртването на ръчната спирачка, прехвърлянето на С. С. от задната на шофьорската седалка, ударите по главата на М., поемането на управлението от подсъдимия и отпътуването извън Търговище, нареждането свидетелката да се премести отзад, а по-късно след връщането им в града – и да слезе от превозното средство изключват каквато и да било доброволност от страна на собственичката на превозното средство. Всички тези действия са извършени в строга логическа последователност и представляват убедително доказателство, че подсъдимият е съзнавал, че прекъсва фактическата власт на М. върху автомобила и без да има нейното съгласие установява върху него свое владение. Налице е било и намерението за ползване на превозното средство и то е било обективирано първоначално в откарването на свидетелките М. и Р. извън града, а впоследствие – в отпътуването извън Търговище единствено със свид. Р.. Ето защо не може да бъде удовлетворено искането за оправдаване на подсъдимия по това обвинение. Не могат да бъдат споделени и доводите на защитата за явна несправедливост на наложеното наказание. Следва да се отбележи, че в касационната жалба се съдържа конкретна аргументация единствено по отношение санкцията, определена за опита за убийство на свид. Р.. Претенцията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК касателно наказанието, наложено за противозаконното отнемане на МПС, е декларативна и в нейна подкрепа не са изложени каквито и да било доводи. Все пак, доколкото касаторът и в жалбата, и по време на съдебните прения пред настоящата инстанция акцентира върху данните за личността на подсъдимия като смекчаващо отговорността обстоятелство, би могло да се приеме, че възраженията му се отнасят и за това наказание. Според защитата добрите характеристични данни, чистото съдебно минало и трудовата ангажираност на подсъдимия обосновават необходимост от намаляване на наложените санкции. Всички тези обстоятелства са безспорно установени и са отчетени от въззивната инстанция именно като смекчаващи отговорността обстоятелства. В същия смисъл са интерпретирани и данните за влошено здравословно състояние на близки родственици на С., както и тези за особеностите на личността му. Това обаче съвсем не са единствените фактори, имащи значение при индивидуализация на наказанието. С много по-голяма тежест е упражняваното насилие над свид. Р. както по време на връзката им, така и в деня, предшестващ опита за убийството ѝ, при това без същата да е дала на подсъдимия какъвто и да било повод за ревност – факт, говорещ за системно незачитане на волята на пострадалата и на неприкосновеността на личността ѝ. На посочените смекчаващи обстоятелства е противопоставим като отегчаващо обстоятелство и изходът, който пострадалата е намерила, за да избегне по-нататъшната агресия на подсъдимия – като е скочила от втория етаж на къщата за гости в [населено място], получавайки по този начин значителни увреждания. Именно този факт законосъобразно е третиран от въззивния съд като препятстващ приложението на чл. 58, б. „А“ от НК. Макар деянието да е останало в стадия на опита и трите прободно-порезни наранявания да не са проникнали в гръдната или коремната кухина, причината поради която не са настъпили общественоопасните последици се корени единствено в действията на пострадалата, с които е било осуетено продължаването на агресията от страна на подсъдимия. Не са налице и предпоставките на чл. 55 от НК, не само защото обсъдените по-горе смекчаващи обстоятелства не надвишават съществено в количествено отношение отегчаващите такива, но и защото не се отличават от типичните смекчаващи обстоятелства и не притежават изискуемата от закона изключителност и необичайност. Неоснователно се поддържа, че като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство следва да се третира провокативното поведение на пострадалата, изразило се в отправяне на обидни думи към подсъдимия. Тезата на защитата не държи сметка за особеностите на касационното производство и за правомощията на касационната инстанция. Действително в обясненията си С. е посочил, че свид. Р. го обидила, но анализирайки доказателствата, апелативният съд е намерил твърденията му за недостоверни и поради това във възприетата от него фактология не се съдържат констатации за подобно обстоятелство. От своя страна касационната инстанция е обвързана от фактите, изложени в проверяваното решение и при положение, че аналитичната дейност на долустоящия съд е съответна на процесуалните изисквания тя не би могла да направи различни изводи, включително и относно събитията предшестващи, съпътстващи или следващи инкриминираното деяние. Единственото изключение от това принципно положение е хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, но коментираният казус безспорно не попада в нея. Предвид всичко изложено не съществуват основания за намаляване на наказанието до минимума, предвиден за престъплението по чл. 115 от НК, а още по-малко са налице са такива за индивидуализацията му при условията на чл. 55 от НК или чл. 58, б.“А“ от НК. Не съществува необходимост касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК по отношение на наказанието за извършеното от С. престъпление по чл. 346 от НК. При индивидуализацията му са били отчетени всички обстоятелства от значение за вида и размера му, без едни от тях да бъдат надценени неоснователно за сметка на останалите. Наред с данните за личността, семейното положение и здравословното състояние на майката и бабата на С. като най-близки негови роднини, с които той живее в едно домакинство понастоящем, апелативният съд законосъобразно е отчел и високата степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от наличието на множество квалифициращи обстоятелства, както и проявената от подсъдимия упоритост при отнемане на превозното средство. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства убеждава, че не е налице очевидно несъответствие между отмерения от съда обем наказателна принуда, от една страна, и обществената опасност на деянието и дееца – от друга. На последно място, касационната инстанция не констатира необходимост, изводима от материалите по делото, да коригира гражданската част на въззивното решение. След като е направил законосъобразен извод относно съставомерността на деянието по чл. 115 вр. чл. 18 от НК въззивният съд е приложил правилно разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, приемайки, че са налице всички предпоставки за ангажиране гражданската отговорност на подсъдимия. При положение че деянието на С. е противоправно, извършено виновно и е причинило на свид. Р. неимуществени вреди не може да бъде удовлетворена претенцията на защитата за отхвърляне на гражданския иск, а доколкото размерът на обезщетението е съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, не се налага и намаляване на размера му. По протеста на Апелативна прокуратура – Велико Търново: За разлика от осъдителната част на присъдата, в която аналитичната дейност на апелативния съд е безукорна, а материалният закон е приложен правилно, по отношение на обвинението за престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК контролираната инстанция не е изпълнила задълженията си по чл. 13 и 14 от НПК, вследствие на което е направила и погрешни изводи относно съставомерността на деянието. За да оправдае С. С. по посоченото обвинение, съдът е приел, че пострадалата Р. не е демонстрирала явно несъгласие да остане в автомобила при подсъдимия, нито в този момент той да е упражнил спрямо нея физическо насилие. В нарушение на изискването за обективност, всестранност и пълнота на изследването поведението на пострадалата при потеглянето на подсъдимия в неизвестна за нея посока е разглеждано изолирано от предшестващите събития, а именно те са от съществено значение за правилността на извода дали отвеждането ѝ извън [населено място] е било с нейно съгласие или против волята ѝ. Наред с това пасивността на свид. Р. в този момент е следвало да бъде обсъдено в контекста на особеностите на личността ѝ, установени от заключението на психиатричната експертиза. Така, не е съобразено, че пострадалата е с незряла личностова структура и е склонна лесно да се повлиява от ситуации и фигури, застрашаващи нейната сигурност. Игнорирано е обстоятелството, че още от момента на отиването им във вилата подсъдимият е започнал да упражнява физическо насилие над свидетелката и на всеки опит Р. да се отдели от него С. е реагирал с агресия, проявена при това не само над нея, но и по отношение на свид. М.. Не е обсъдено дали в момента, в който последната е била принудена да слезе от автомобила, свид. Р. изобщо е имала някакъв избор дали да остане с подсъдимия или да се прибере у дома. Впрочем, в това отношение съдебният акт е вътрешно противоречив, доколкото на стр. 22 е прието, че единственото, което сторила пострадалата, е да изяви желание да бъде откарана при майка си, но в същото време се сочи, че С. не се съобразил с волята ѝ и я откарал в неизвестна за нея посока. Изискването за обективност, всестранност и пълнота е налагало да бъдат анализирани показанията на свид. Р. по време на двете фази на наказателния процес като се съобрази дали тя е твърдяла, че е тръгнала доброволно с подсъдимия или пътуването ѝ до [населено място] е осъществено въпреки нежеланието ѝ. Същите е следвало да бъдат съпоставени и със заявеното от свид. М., а за проверка на достоверността им е било необходимо те да бъдат съпоставени и с твърденията на свид. С. П., която е разговаряла с пострадалата след деянието, и свид. К. Н., който освен от разговор със свид. Р. е придобил впечатления за обсъжданите събития и от разказаното му от свид. М.. При това евентуалните съмнения относно действителната воля на пострадалата са били преодолими посредством разпита ѝ от въззивния съд. При формиране на извод дали извършеното от подс. С. осъществява състава на престъпление по чл. 142 от НК следва да се има предвид, че, законодателят не е поставил изискване към пострадалия той да се съпротивлява активно срещу действията на извършителя по промяна на местоположението му. Не е необходимо той да възразява вербално срещу действията на дееца, да използва сам физическа сила срещу него, да се опитва да избяга или по всякакъв друг начин да препятства действията на извършителя, с които бива преместван в пространството. Всичко това са възможни, но съвсем не и задължителни прояви, очертаващи липсата на съгласие на пострадалия с действията на подсъдимия. Отвличане по смисъла на чл. 142 от НК ще е налице и когато пострадалият с оглед обстоятелствата по делото е бил поставен в ситуация да не може да се съпротивлява или съпротивата му предварително е била сломена. Именно затова изводите както относно обективната страна на деянието, така и досежно представното съдържание на подсъдимия следва да се формират в резултат на комплексен подход, при който се отчитат всички особености на обстановката и се съобразяват предшестващите действия на дееца и пострадалия. Освен това не бива да се забравя, че деянието е довършено с факта на принудителната промяна на местоположението на пострадалия (в този смисъл вж. Р. № 184/2018 год. по н. д. № 626/2018 год. на I н. о.), поради което последващите му действия поначало са ирелевантни. Поради това и липсата на външно изявено пред трети лица несъгласие свид. Р. да пребивава заедно с подсъдимия първо в [населено място], а после и в [населено място] не могат да обосноват извод за доброволност на поведението ѝ. На последно място, но не и по важност, съдът погрешно е приел, че деянието е несъставомерно, защото единствената цел на подс. С. била да мотивира свид. Р. да заживее отново с него. Подобно разбиране се основава на редакцията на чл. 142 от НК до м. април 2010 год., в която като съставомерен признак от субективната страна беше предвидено намерението за противозаконно лишаване от свобода на отвлечения. Със Закона за изменение на НК (обн. ДВ, бр. 26/06. 04. 2010 год.) приложното поле на чл. 142 от НК беше разширено като отпадна изискването принудителното преместване на подсъдимия в пространството да е свързано с намерение за лишаване от свобода. Поради това, независимо от обстоятелството, че отвличането по необходимост включва и лишаването от свобода на пострадалия, характерът и естеството на намеренията и на целта, преследвана от дееца, не се отразяват върху съставомерността на деянието и биха могли да рефлектират единствено върху вида и размера на наказанието. Предвид неправилното приложение на материалния закон вследствие на допуснатите нарушения при анализа и оценката на доказателствата е необходимо въззивното решение да бъде отменено в частта му, с която е потвърдена първоинстанционната присъда и подсъдимият е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК, като делото бъде върнато за ново разглеждане в тази част от друг състав на апелативния съд. Що се отнася до втората част на протеста, касаеща наказанията, наложени за престъпленията по чл. 115 вр. чл. 18 от НК и по чл. 346, ал. 5 от НК, касационната инстанция не намери основания за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане. Преди всичко следва да се подчертае, че с оглед разпоредбата на чл. 355 от НПК указанията на върховната съдебна инстанция, произтичащи от извод за явна несправедливост на наказанието и свързани с евентуалното му увеличаване, поначало нямат задължителен характер. Със задължителна сила биха се ползвали само онези, които са свързани с неправилно приложение на материалния закон, но в случая такива оплаквания не се съдържат в протеста; подобни недостатъци не бяха констатирани и от настоящия съдебен състав. Наред с това внимателният прочит на проверявания съдебен акт, с едно изключение, не дава основание да се приеме, че съдът не е отчел всички отегчаващи отговорността обстоятелства или че е подценил значението им и поради това е проявил неоправдана снизходителност към подсъдимия. Както вече беше посочено, при индивидуализация на наказанието за престъплението по чл. 115 вр. чл. 18 от НК съдът с основание е акцентирал именно върху упоритостта, проявена от подсъдимия, при преследване на целта му – да „запази“ за себе си свид. Р., включително и с цената на живота ѝ; съобразил е и действията на пострадалата, с които е опитала да избегне по-нататъшната агресия на С. и които в крайна сметка са причинили по-големи увреждания и са застрашили по-съществено живота ѝ от прободно-порезните рани, обосноваващи квалификацията на деянието като опит за убийство. Вярно е, че извън вниманието на въззивната инстанция е останал фактът, че свид. Р. е имала малолетно дете, което при успешно реализиране на намеренията му е щяло да бъде лишено от майчина грижа, но това обстоятелство не дава основание за намеса на касационната инстанция предвид обсъдените по-горе смекчаващи обстоятелства – чисто съдебно минало, добри характеристични данни, трудова ангажираност, дисхармонична личностова структура, която е в основата на извършване на деянието, а също така и данните за здравословни проблеми на близки на подсъдимия. Към тези обстоятелства следва да се прибави и относително младата възраст на С. към момента на деянието – 21 години, като фактор, показващ, че положителна промяна в поведението му може да бъде постигната и с определения от инстанциите по фактите период на изолирането му от обществото. Аналогичен извод следва да бъде направен и касателно наказанието за престъплението по чл. 346, ал. 5 от НК. Съдът не е оставил без внимание интензивността и продължителността на упражнената принуда спрямо свид. М., както и наличието на повече от едно квалифициращо обстоятелство и правилно е посочил, че в съвкупност тези факти обуславят завишена степен на обществена опасност на конкретното деяние и предпоставят определяне на наказание над предвидения в закона минимум. В същото време контролираната инстанция не е имала основание да възприеме предложения от прокурора подход и да третира силата, употребена за отнемане на автомобила, като квалифициращо обстоятелство с по-голяма тежест в сравнение с другата алтернатива по чл. 346, ал. 5 от НК – употребата на заплашване. Поставяйки ги в една и съща разпоредба и предвиждайки за тях едно и също наказание, законодателят недвусмислено е обективирал волята си двете форми на принудата по ал. 5 да бъдат третирани като равнопоставени алтернативи на това квалифициращо обстоятелство. Несъстоятелен е и упрекът на държавното обвинение, че апелативният съд е приел идентични смекчаващи обстоятелства с тези, относими към наказанието, наложено за опита за убийство на свид. Р.. В чл. 54 от НК не съществува забрана едни и същи обстоятелства да се отчитат като смекчаващи или отегчаващи при санкциониране на престъпления, извършени в съвкупност, а при положение, че в настоящия казус смекчаващите обстоятелства са изцяло свързани с личността на подс. С. е нелогично да се очаква, че те ще имат различно проявление при индивидуализация на наказанията за двете престъпни посегателства. С оглед изложеното и след като не бяха констатирани други основания за отмяна или изменение на въззивния съдебен акт извън посоченото по-горе относно оправдаването на подс. С. по обвинението за престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК, в останалата му част въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 вр. ал. 3, т. 2 и 3 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 18/18. 02. 2019 год. по в. н. о. х. д. № 386/2018 год. на Апелативен съд – Велико Търново само в частта му, с която е потвърдена първоинстанционната присъда, с която подс. С. С. е оправдан по обвинението за престъпление по чл. 142, ал. 1 от НК. ВРЪЩА делото на Великотърновския апелативен съд в отменената му част за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебно заседание. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.