Р Е Ш Е Н И Е № 68 гр. София, 14 февруари 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 907 по описа за 2022 г Касационното производство е образувано по две жалби на подсъдимия Ц. Т. Г., подадени чрез неговия защитник, срещу решение на Софийски апелативен съд № 269 от 5.09.22 г, по ВНОХД № 288/22, с което е изменена присъда на Софийски градски съд № 19 от 29.01.2020 г, по НОХД № 2187/19, като подсъдимият е оправдан по обвинението да е извършил деянията от продължаваното престъпление по чл. 26, ал. 1 НК чрез „избягване установяване на данъчни задължения“, наложеното му наказание „лишаване от свобода“ е намалено на три години, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда е постановено следното: Подсъдимият Ц. Т. Г. е признат за виновен в това, че в периода от 14.02.2011 г до 31.03.2012 г, в ТДД на НАП, [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на управител на /фирма/, лично и чрез посредствения извършител К. Р. М., е избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери, общо в размер на 222 644, 45 лв, от които 141 050 лв, дължими по Закона за данък добавена стойност / ЗДДС /, като е потвърдил неистина в справки-декларации / СД / по чл. 125, ал. 1 ЗДДС, и 81 594, 45 лв, дължими по Закона за корпоративно подоходно облагане / ЗКПО /, като е потвърдил неистина в годишна данъчна декларация / ГДД / за 2011 г, подадена на основание чл. 92, ал. 1 ЗКПО, а именно: 1/ на 14.02.2011 г, е потвърдил неистина в СД № 2218-0986703 от 14.02.2011 г, за данъчен период 1.01.11-31.01.11, като е използвал документ с невярно съдържание / дневник за покупки за месец януари 2011 г / и 6 бр. неистински документи / фактури /, в резултат от което е приспаднал неследващ се данъчен кредит, в размер на 14 700 лв, 2/ на 14.03.2011 г, е потвръдил неистина в СД № 2218-0988836 от 14.03.2011 г, за данъчен период от 1.02.2011 г до 28.02.2011 г, като е използвал документ с невярно съдържание / дневник за покупки за месец февруари 2011 г / и 6 бр. неистински документи / фактури /, в резултат от което е приспаднал неследващ се данъчен кредит, в размер на 126 350 лв, 3/ на 31.03.2012 г, е потвръдил неистина в ГДД № 2218И0009831 от 31.03.2012 г, подадена на основание чл. 92 ЗКПО, за финансовата 2011 г, като е декларирал финансов резултат: загуба, в размер на 30 355, 51 лв, с което е избегнал плащането на дължим корпоративен данък за 2011 г, в размер на 81 594, 45 лв, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на четири годни „лишаване от свобода“, при първоначален „строг“ режим. На основание чл. 68, ал. 1 НК, е приведено в изпълнение наказанието две години „лишаване от свобода“, наложено с присъда, по НОХД № 6646/08 по описа на Софийски районен съд, което да бъде изтърпяно при „строг“ режим. С жалбите се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция не са спазени указанията, дадени в отменителното касационно решение. Обвинителният акт страда от съществени пороци, които нарушават правото на защита. Съставът на Софийския апелативен съд / САС / е нарушил задължението си да извърши цялостна въззивна проверка на присъдата, съобразно изискванията на чл. 314, ал. 1 НПК. Във въззивното решение са приети фактически положения, които не фигурират в обвинителния акт, по които подсъдимият не е упражнил правото си на защита. Становището на съда по доводите за допуснати съществени процесуални нарушения е вътрешно-противоречиво, доколкото, от една страна, се посочва, че е налице пропуск в обвинителния акт относно първите два пункта от продължаваното престъпление, а от друга страна, че този пропуск не нарушава правото на защита. Липсва последователност в приетото от съда относно реалността на сделките, описани в процесните фактури, като по този въпрос е отбелязано, че за част от доставките не може да бъде установено дали са извършени, а за друга част, че липсват реални доставки. Не е даден отговор на възражението за липса на доклад по чл. 276, ал. 1 НПК и за неспазена процедура по чл. 276, ал. 2 НПК. Съдът е нарушил правилото на доказателствената тежест, като е приел за доказани обстоятелства, установени в административното производство, проведено по реда на ДОПК. Невярно е становището, че липсата на съпътстващи съответната сделка документи е основание да се приеме, че липсват реални доставки. Оплакването на защитата относно заличените от първата инстанция свидетели е получило неправилен отговор от въззивния съд. Неправилно е становището на въззивната инстанция, че липсва основание за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглежане от друг състав на СГС, поради допуснати съществени процесуални нарушения. Не е взето предвид, че в съдебно заседание, проведено на 31.10.2019 г, подсъдимият е участвал по делото без защитник. Неправилно е становището на въззивния съд, че при четене на показанията на свидетели пред първата инстанция, по реда на чл. 281 НПК, не е допуснато процесуално нарушение. В протокола от съдебното заседание на първата инстанция, проведено на 31.10.2019 г, при четене на показанията на свидетели по чл. 281 НПК, е пропуснато отразяване на възможността по чл. 281, ал. 7 НПК: да бъде назначен защитник на подсъдимия за съответното процесуално действие. САС не е изложил мотиви въз основа на кои доказателства е приел, че липсва реалност на сделките, описани в процесните фактури. Не е взето предвид, че търговците-съконтрахенти на дружеството на подсъдимия, са имали регистрация по ЗДДС, към момента на подаване на процесните СД-и, а последвалата дерегистрация не би могла да се вмени във вина на подсъдимия, доколкото той не е знаел този факт. При извеждане на доказателствените си изводи САС недопустимо е ползвал подхода, залегнал в ДОПК, в нарушение на правилата по НПК. Материалният закон е приложен неправилно. При преценка на съставомерността на деянието е игнориран факта на последващата дерегистрация на дружествата-съконтрахенти на дружеството на подсъдимия. Неправилни са изводите на съда относно наличието на обективна страна и субективна такава. Липсва съставомерно поведение, което обуславя необходимост от оправдаване на жалбоподателя. Наложеното наказание е явно несправедливо. Не е съобразен продължителния срок на воденото наказателно производство, както и това, че през този срок, подсъдимият е спазвал правомерно поведение, че той е семеен и има задължения да полага грижи за своите близки родственици. С жалбите се правят алтернативни искания: да бъдат отменени осъдителните съдебни актове и жалбоподателят да бъде оправдан от настоящата инстанция или да бъде отменено въззивното решение и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбите. Подсъдимият жалбоподател се присъединява към доводите на своя защитник. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящето производство е второ по ред касационно такова. С Решение на ВКС, 2 НО, № 60200 от 23.03.2022 г, по н. д. № 764/21, е отменено решение на Софийски апелативен съд № 10019 от 21.04.2021 г, по ВНОХД № 416/20, поради допуснати съществени процесуални нарушения, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. При новото разглеждане на делото във въззивната инстанция е постановено решението, предмет на настоящия касационен контрол. Настоящата инстанция констатира, че при новото разглеждане на делото във въззивната инстанция са отстранени процесуалните нарушения, посочени в отменителното касационно решение. Решението на САС е изготено в съответствие с изискванията на чл. 339 НПК, извършена е надлежна въззивна поверка на постановената първоинстанционна присъда и е даден изчерпателен отговор на наведените от защитата и подсъдимия възражения срещу правилността на осъдителната присъда. Съображенията в тази насока са следните: На първо място, САС е изразил правилно становище, че обвинителният акт не страда от пороци, които биха го направили негоден да изпълни процесуалната си роля. На обвиняемия е предявено обвинение за престъпление по чл. 255, ал. 3 НК, осъществено чрез три деяния, при условията на чл. 26, ал. 1 НК. В обвинителния акт, при формулиране на обвинението по първите два пункта от продължаваното престъпление, е допусната непрецизност, като са посочени и двете форми на изпълнителното деяние: „избягване установяване на данъчни задължения“ и „избягване на плащане на такива задължения“, без да е направено уточнение коя от тях се визира при първото и второто деяние от продължаваното престъпление/при третото деяние такова уточнение съществува/. В същото време, за да се прецени доколко е налице съществено процесуално нарушение, обуславящо необходимост от отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, следва да се отговори на въпроса по какъв начин допуснатотото процесуална нарушение се е отразило на правото на защита. В случая, подсъдимият е оправдан за едната от формите на изпълнителното деяние, а именно: за „избягване установяване на данъчни задължения“, а отговорността му е реализирана само за другата форма: „избягване плащане на данъчни задължения“. От значение за процесуалната съдба на делото е и това, че в обвинителния акт е изложен кръгът от обстоятелства, имащи значение за съставомерността на деянието, предмет на осъждането. Въззивният съд, след като е констатирал, че в обвинителния акт е налице дефицит при излагане на фактическите положения, относими към формата на изпълнителното деяние: „избягване установяване на данъчни задължения“, е упражнил правомощието си да опрадае подсъдимия по това обвинение. С оправдаване на подсъдимия се постига максимална защита срещу предявеното обвинение, в която хипотеза наличието на процесуално нарушение, касаещо правото му на защита, губи правното си значение. Неоснователно се сочи, че във въззивния акт се съдържат фактически положения, каквито не фигурират в обвинителния акт. САС е изложил в решението си само фактите, предмет на осъждането, а по висящото обвинение за „избягване установяване на данъчни задължения“, е постановил оправдаване на подсъдимия. При тази хипотеза, във въззивния акт следва да залегнат само фактите, имащи отношение към осъждането, които се съдържат в обстоятелствената част на обвинителния акт. Ето защо, ВКС не споделя довода, че в решението са изложени факти, по които не е упражнено правото на защита, а възражението в тази насока не може да бъде уважено. На следващо място, липсва противоречие в становището на съда относно реалността на сделките, предмет на осъждането. Установено е, че подсъдимият се е ползвал от документи с невярно съдържание и от неистински такива, с които се е стремял да „докаже“, че описаните в процесните фактури строително-монтажни работи / СМР / са извършени, докато в действителност, това не е отговаряло на обективната истина. Съдът е изразил становище, че дружествата, описани в процесните фактури, не са влизали в облигационни отношения с дружеството на подсъдимия, и не са сключвали договори с него, а и обективно, тези юридически лица не са разполагали с персонален състав и с техническо оборудване, за да да изпълнят описаните СМР. От друга страна, имайки предвид подробната нормативна регулация в сферата на строителството, съдът правилно е констатирал, че извън процесните фактури, не е имало други, необходими за изпълнение на СМР документи, които се явяват съпътстващи при изпълнение на такъв договор, от липсата на които също могат да бъдат правени изводи за действителността на сделките. Освен това, съдът е обсъдил показанията на свидетелите, собственици на дружествата, отразени в съответните фактури, заявили, че не познават подсъдимия, че не са сключвали договори с него, както и това, че не са изпълнявали описаните СМР. Вярно е, че съдът не е могъл да проведе разпит на лицата Л. П., собственик на /фирма/, и Т. И., собственик на /фирма/,тъй като не е могъл да установи тяхното местонахождение, което обективно е препятствало възможността да бъдат изслушани от съда. От значение за изхода на делото обаче е това, че въз основа на събраните доказателства е установено, че тези дружества не са развивавали търговска дейност и не са разполагали с персонален състав и материални активи. Установеното е в синхрон с извода на съда, че описаните в процесните фактури СМР не са извършени, а сделките са привидни. Нямат отношение към съставомерността на деянието като данъчно престъпление обстоятелствата, касаещи регистрирането на дружеството по ЗДДС, респективно, настъпила впоследствие дерегистрация. Това е така, защото релевантно за отговорността на подсъдимия за данъчно престъпление е ползването на неследващ се данъчен кредит, въз основа на неизвършени сделки, без значение дали юридическото лице, вписано като съконтрахент, разполага с регистрация по ЗДДС или същата е отпаднала впоследствие. Неоснователно се сочи, че съдът е пренебрегнал правилата на НПК за доказване на престъплението, ползвайки ДОПК, относим към ревизионното производство. При анализа на доказателствената съвкупност е посочено, че съдът е формирал доказателствените си изводи, въз основа на депозираните свидетелски показания, на писмените документи, заключение на приетата Съдебно-счетоводна експертиза, тоест, ползвани са способи на доказване, предвидени в НПК. Що се отнася до описаните в решението на съда заповед за възлагане на ревизия и последвалия ревизионен акт, те са цитирани само за пълнота на изложението, но не им е придадено доказателствено значение, а доказателствените изводи са базирани единствено на доказателства и средства за тяхното установяване, предвидени в НПК. На следващо място, не може да бъде споделен довода, че е допуснато процесуално нарушение при провеждане на съдебното производство пред първата инстанция, което да не е констатирано като такова от въззивния съд, а именно: Неоснователно се твърди, че не е изпълнена процедурата по чл. 276, ал. 1 / съдът докладва делото / и по ал. 2 НПК / прокурорът докладва обвинението /, тъй като в протокола от съдебно заседание на СГС от 31.10.2019 г е вписано, че тази процедура е проведена. В същото съдебно заседание подсъдимият се е явил със защитник по свой избор: адв. Д., но поради възникнали между тях разногласия по линията на защитата, доведени до знанието на съда, защитникът е освободен от участие в производството, а подсъдимият е заявил, че не желае адвокатска защита. Съдът е извел верния извод, че с оглед повдигнатото обвинение, адвокатската защита не е задължителна, и като е съобразил изявлението на подсъдимия, че няма да ползва защитник, законосъобразно е дал ход на делото и на съдебното следствие. В същото заседание се е породило основание за прочитане на свидетелски показания и съдът е приложил чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 НПК, като преди това е изпълнил задължението си да разясни на подсъдимия, че прочетените показания ще се ползват при постановяване на присъдата. Не е имало основание да бъде приложена хипотезата на чл. 281, ал. 7 НПК, касаеща назначаване на защитник за съответното процесуално действие, тъй като тази разпоредба се прилага само когато подсъдимият е направил такова искане, а в случая, искане в тази насока, от страна на подсъдимия, не е направено. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на САС, а искането в тази насока не може да бъде уважено. ВКС намери, че не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Правилно установените релевантни факти обвързват подсъдимия с престъпление по чл. чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК, каквато е приетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Наказателната отговорност за данъчното престъпление е реализирана спрямо жалбоподателя за това, че той е нарушил задълженията си като управител и собственик на данъчнозадължено лице да декларира верни данни пред данъчната администрация, въз основа на които да заплати дължимите размери на ДДС и корпоративен данък, с което би спазил данъчните закони и не би извършил съставомерно деяние по НК. Той обаче е ползвал документи с невярно съдържание и неистински такива, за да приспадне неследващ се данъчен кредит по ЗДДС, както и е декларирал неверен отрицателен финансов резултат по ЗКПО, с което е избегнал заплащане на дължимите данъчни задължения. Ирелевантно за наказателната му отговорност е обстоятелството дали към момента на съставяне на инкриминираните счетоводни документи, удостоверяващи сделки, които реално не са били извършени, дружеството-съконтрахент е имало или не регистрация по ЗДДС, респективно, дали подсъдимият е имал яснота за това обстоятелство. Това е така, защото от значение за отговорността му за данъчно престъпление е дали сделките са извършени и са породили правни последици, за да послужат като годно основание за приспадане на данъчен кредит, респективно, дали посоченият финансов резултат по ЗКПО е действителният такъв. За съставомерността на деянието като данъчно престъпление е без правно значение дали дружеството, страна по договора, е имало регистрация по ЗДДС и дали този факт е бил известен на подсъдимия, тъй като основанието за избягване на плащане на данъчните задължения е декрларирането на неверни данни, от които произтича изчислението на дължимия данък, а наличието или липсата на регистрация по ЗДДС не фигурира сред тези данни. Ето защо, посоченото от защитата обстоятелство няма отношение към съставомерността на деянието по чл. 255, ал. 3 НК, а доводите в тази насока не могат да бъдат споделени. Липсата на нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК препятства възможността за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на жалбоподателя от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е смекчил наложеното на подсъдимия наказание, като го е свел до минималното възможно по чл. 255, ал. 3 НК, а именно: три години „лишаване от свобода“. В тази насока е отдадено дължимото значение на продължителния срок на воденото наказателно производство, което обстоятелство е с приоритетно значение сред кръга от обстоятелства по чл. 54 НК. Следва да се отбележи, че евентуално по-нататъшно смекчаване на наказанието би било възможно само при условията на чл. 55 НК, които, в случая, не са налице, какъвто верен извод е извела и въззивната инстанция. Правилно е взето предвид, че степента на обществена опасност на инкриминираното деяние е завишена, което произтича от високия размер на неплатените данъчни задължения в рамките на правната квалификация. Завишена е и степента на обществена опасност на дееца, който е с обременено съдебно минало, а инкриминираното по настоящето дело престъпление е извършено в изпитателния срок на предходното осъждане. Що се отнася до семейния статус и семейните задължения на подсъдимия, както и това, че е спазвал правомерно поведение в срока на воденото срещу него наказателно производство, тези обстоятелства имат отношение към приетия от съда изключителен превес на смекчаващи обстоятелства по чл. 54 НК, обусловил налагане на минималното възможно наказание при условията на чл. 54 НК, поради което доводът за тяхното неотчитане е неоснователен и не може да бъде споделен. С оглед на изложеното, ВКС намери, че наложеното на подсъдимия наказание три години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, съответства на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, а релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е налице. По тези съображения, ВКС намери, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Софийски апелативен съд № 269 от 5.09.2022 г, по ВНОХД № 288/22. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: