Р Е Ш Е Н И Е № . 142 София, 12.03.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,второ търговско отделение, в съдебно заседание на 27.09.2011 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА МАРИЯ СЛАВЧЕВА при участието на секрета Ирена Велчева и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 336 /2010 година за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Р. П. И. от [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 3 от 18.01.2010 год., по т.д.№ 448/2009 год., с което е потвърдено решение на Варненския окръжен съд № 258 от 18.06.2009 год., по т.д.№ 968/2008 год., в частта, с която е отхвърлен предявения от касатора, като ищец, срещу [фирма], със седалище [населено място] иск за установяване задължение в размер на сумата 86 520 лв., представляващо неустойка за забава по чл.5 от сключен между страните на 26.08.2003 год. наемен договор, обхващаща периода 20.09.2003 год.- 18.11.2004 год., за което вземане е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по гр.д.№ 6453/2008 год. на В., като в полза на ответника са присъдени деловодни разноски от 8 600 лв., на основание чл. 78, ал.3 ГПК, като в останалата част, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по осъдителен иск, основан на чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 86 520 лв. същото е обезсилено, като недопустимо. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.26,ал.1, изр. 3-то ЗЗД, поради което се иска отмяната му, на основание чл.281, т.3 ГПК и решаване на правния спор по същество от касационната инстанция. В подробните си съображения, изложени в касационната жалба касаторът основно възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че неустоечната клауза, договорена със сключения между страните наемен договор е нищожна, поради противоречието и с добрите нрави, позовавайки се на принципа на свободата на договаряне, въведен с чл.9 ЗЗД и на законовото правило на чл.20а ЗЗД, позволяващи по воля на съконтрахентите да се даде превес на наказателната функция на същата, вместо на обезщетителната и. С определение № 205 от 30.03.2011 год., постановено по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд, само в частта му, с която е потвърдено решението на Варненския окръжен съд по т.д.№ 968/2008 год., основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Прието е, че даденото от въззивния съд разрешение на значимия за крайния правен резултат по делото въпрос на материалното право, свързан с действителността на неустоечната клауза при договорена като процент върху неиздължената главница неустойка за забава, без краен предел или срок за начисляване и когато размерът на същата за визирания в исковата молба период многократно надвишава неплатения главен дълг, е в противоречие със задължителната съдебна практика - ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС, създадена след постановяване на обжалваното решение на Варненския апелативен съд. Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК, поддържайки изразеното становище за отсъствие на въведените касационни основания и при разглеждането и по същество в проведеното в касационната инстанция съдебно заседание. Настоящият състав на второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира: Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. За да постанови обжалваното решение по предявения установителен иск, основан на чл.422 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК въззивният съд е възприел, като основателно, въведеното от ответника правопогасяващо възражение за нищожност на уговорената с т.5 от сключения между страните наемен договор неустоечна клауза, според която при забавено плащане на месечната наемна вноска от 2 400 лв. от страна на наемателя, последният дължи неустойка за забава в размер на 1% от дължимата сума за всеки просрочен календарен ден, до окончателното плащане на дълга, приемайки я за противоречаща на добрите нрави по см. на чл.26, ал.1, изр. 3-то ЗЗД. Изложени са съображения, че уговорената без краен предел, до който да се изчислява, неустойка има прогресивно нарастващ характер, поради което макар и да е фиксирана по размер към датата на заявената претенция- 18. 11.2004 год., същата надвишавайки трикратно размера на дължимата главница, се превръща в средство за неоснователно обогатяване на наемодателя и излиза извън присъщите и функции, което само по себе си е в противоречие с правните принципи, изграждащи действащата правна система и морала на обществото. Решението, като краен резултат е правилно, макар и по съображения в известен смисъл, различни от изложените от въззивния съд, поради следното: Изразеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт разбиране, че уговорената при липса на краен предел мораторна неустойка в размер на 1% от дължимата сума дневно е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, защото надвишава в пъти размера на главницата, която обезпечава и давайки превес на наказателната и функция съконтрахентите всъщност игнорират типично присъщите и обезпечителна и обезщетителна функции, е в противоречие с възприетото в т.3 на ТР № 1/ 15.06.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.1, изр.ІІІ -то ЗЗД. Според последното уговорената с неустоечна клауза в търговски договор неустойка не може да бъде прогласена за нищожна, като противоречаща на добрите нрави по см. на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД единствено поради високия си размер и липса на краен предел, или на фиксиран срок, до който следва да се начислява, тъй като преценката за свръхпрекомерност се прави към момента на сключване на съответния договор, а не към този на съдебно предявяване на вземането. Обосновано със свободата на договаряне, установена с нормата на чл.9 ЗЗД, отсъствието на императивни законови правила, регулиращи начините на определяне неустойката и нейните граници, както и с въведения в гражданските и търговски правоотношения принцип за справедливост, изразеното разбиране позволява да се приеме, както изрично е посочено и в цитираната задължителна практика на ВКС, включваща и постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 129 от 09.07.2010 год., по т.д.№ 977/2009 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС, че съответствието на уговорената мораторната неустойка с установените в обществото предели на нравствена допустимост се преценява във всеки конкретен случай към датата на сключване на договора, предвид обусловеността и от продължилото във времето длъжниково неизпълнение, но и при съобразяване на определени критерии, част от които - свързани с породилите приемането и обстоятелства, а други - с проявлението на присъщите и функции. Последните не са уредени изрично от законодателя, но с примерното им изброяване в цитираната по- горе задължителна за съдилищата съдебна практика са принципно изяснени и отсъства необходимост от преповтарянето им в настоящето решение. Следователно в обобщение следва да се посочи, че макар и липсата на горна граница на договорената между страните неустойка за забава да дава достатъчно основание за извършване на преценката за валидност на неустоечната клауза в процесния договор, то сама по себе си, според задължителната практика на ВКС, създадена след постановяване на обжалваното решение, тази липса на лимит не е достатъчна, за да се приема, че е нищожна, поради противоречието и с добрите нрави по см. на чл.26, ал.1, изр.3-то ЗЗД, каквато недействителност не следва и от дадения от съконтрахентите превес на наказателната и функция. Несъмнено е, че освен обезпечителната и обезщетителна функции, изрично уредени от законодателя с чл.92, ал.1 ЗЗД, по волята на страните неустойката може да има и наказателна функция, намираща проявление всякога, когато тя надвишава вредата, тъй като се явява наложена санкция за установеното неточно изпълнение и като не е съобразил горното Варненският апелативен съд е дал неправилно тълкуване на закона. Така установеното нарушение на закона, обаче, не се е отразило на крайния правен резултат по делото, поради което не е основание за касиране на обжалваното решение. Съпоставени размера на дължимата главница с характера на договорената мораторна неустойка, възможността длъжникът чрез своите действия, вкл. плащането на главния дълг, реално да препятства прогресивното и нарастване и обстоятелството, че с оглед задълженията на страните и вида на сключения договор същата позволява наемодателят да реализира значителен приход, без да полага допълнително каквито и да било усилия за изпълнение на насрещното си задължение обосновават правен извод, че в случая процесната неустойка цели не да задоволи имуществения интерес на последния, като кредитор, обезщетявайки го за вредите, понесени от неизпълнението на длъжника, а да го обогати неоснователно, което е в противовес с функциите на същата и води до нарушаване добрите нрави, възприети на настоящия етап на развитие на обществото, на които законодателят с нормата на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е придал правно значение. Касае се за порок, който не подлежи на саниране, поради което ирелевантно за действителността на неустоечната клауза се явява последващото сключено между страните споразумение от 18.11.2004 година, на което касаторът се позовава. Установената с чл.9 ЗЗД свобода на договаряне, въведена с касационната жалба, като основание за твърдяната неправилност обжалваното решение, е ограничена от императивните правила на закона и добрите нрави, които в своето единство формират и границите на договорната автономия на съконтрахентите. Затова, когато договорената неустойка, както е в разглеждания случай, съдържа различни от възложените от закона функции, вкл. санкционна, сочещи на явна несправедливост, то тя е несъвместима с установените в обществото норми на поведение и общоприет морал и на това основание е нищожна, което възпрепятства настъпването на целените от съконтрахените с договарянето и правни последици. Или, изложеното позволява да се обобщи, че когато със закона се провежда справедливост и се налага добросъвестност, то това става чрез ограничаване на принципа за свободата на договарянето. Ответната по касационната жалба страна в депозирания по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор на касационната жалба е претендирала присъждане на деловодни разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК, но не е ангажирала доказателства за извършването на такива в настоящата инстанция, поради което искането и следва да бъде оставено без уважение. Мотивиран от горните съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.293, ал.1 ГПК Р Е Ш И: ОСТАВЯ в сила въззивното решение на Варненския апелативен съд № 3 от 18.01.2010 год., постановено по т.д. № 448/2009 год., в частта му, с която е потвърдено решението на Варненския окръжен съд № 258 от 18. 06.2009 год., по т.д.№ 968/2008 год. по описа на с.с.. В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ решението на Варненския апелативен съд е влязло в сила. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: