5 Р Е Ш Е Н И Е № 67 София 27.03.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав: Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА Членове: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА при секретаря А. Иванова изслуша докладваното от съдията В. Атанасова гр.д. № 5803/2014 година. Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по подадени от [фирма] и [фирма] касационни жалби против решение № 943 от 20. 03. 2014 г. по т. д. № 2486/2013 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 с-в в частта, с която е отменено решение № 518 от 26. 05. 2011 г. по т. д. № 732/2010 г. на СГС, ТО, 14 с-в в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] и [фирма] искове за солидарното им осъждане, на основание чл. 73, ал. 1 ЗС, да заплатят на [фирма] сумата 12641, 19 евро обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот – самостоятелен обект с идентификатор № 77195.724.48.1.47, находящ се в сграда с идентификатор № 77195.724.48.1, построена в поземлен имот с идентификатор № 77195.724.48 по кадастралната карта на [населено място] и вместо това е постановено решение, с което дружествата са осъдени солидарно да заплатят на ищеца посочената сума, ведно със законната лихва върху същата считано от 10. 03. 2010 г. до окончателното й изплащане. И в двете касационни жалби се излагат съображения за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон и поради несъответствие на фактическия извод за липса на плащане на обезщетение за ползване на имота в процесния период със събраните по делото доказателства. Иска се отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявените искове. Ответната страна по касационната жалба [фирма], чрез процесуалния си представител, изразява становище за правилност на въззивното решение и постановяването му в съответствие с изискванията на материалния и процесуалния закон. Иска потвърждаването му. Третото лице помагач на ответниците по иска не изразява становище по жалбата. С определение № 16 от 12. 01. 2015 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. По поставените въпроси настоящият състав приема следното: При договор за наем, имащ качеството на търговска сделка по смисъла на чл. 286 ТЗ, сключен с няколко наематели, за ползване на един обект, с който всеки от наемателите се е задължил да заплаща съответна част от определената месечна наемна цена, отговорността им към наемодателя не е солидарна. Нормата на чл. 304 ТЗ, установяваща пасивната солидарност като правило при търговските сделки, е приложима в случаите, при които поемането на задължението е общо. При договор за наем непредставляващ търговска сделка отговорността на наемателите към наемодателя за плащане на наемната цена е солидарна само ако е уговорена изрично. Това следва от разпоредбата на чл. 121 ЗЗД, установяваща пасивната солидарност като изключение при гражданскоправните сделки. Ако в договор за наем е предвидено, че правото на наемотаделя да развали договора поради неплащане на наемната цена се упражнява с отправяне на писмено изявление, предоставящо и срок за изпълнение, договорът не може да бъде развален без на длъжника да бъде предоставена тази допълнителна възможност за изпълнение. При разваляне на договор за наем по реда на чл. 87, ал. 1 ЗЗД прекратяването на облигационното отношение настъпва с изтичане на срока за изпълнение, предоставен от наемодателя, като облигационната връзка отпада не с обратна сила, а в бъдеще – от развалянето, предвид характера на наемния договор /за периодично изпълнение/. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290 и чл. 293 ГПК, прие следното: С атакуваното решение на апелативния съд е отменето частично първоинстанционно решение и вместо това е постановено друго, с което е уважен главният иск за солидарно осъждане на ответниците - касатори в настоящото производство, на основание чл. 73, ал. 1 ЗС, да заплатят на ищеца сумата 12641, 19 евро обезщетение за неоснователно ползване на недвижим имот за исковия период /1. 10. 2009 г. – 31. 01. 2010 г./, ведно със законната лихва считано от 10. 03. 2010 г. до окончателно изплащане на сумата. За да се постанови този резултат е прието, че сключеният между [фирма] /частен праводател на ищеца по силата на договор за покупко-продажба сключен на 30. 09. 2009 г., с н.а. 63/2009 г. на нотариус Н. П./ и касаторите [фирма] и [фирма] договор за наем от 15. 03. 3004 г., вписан в имотния регистър на 17. 03. 2004 г., със срок на действие десет години от датата на вписването, е останал в сила и спрямо приобретателя на имота [фирма], на осн. чл. 237, ал. 1 ЗЗД. Приел е, в съответствие с указанията дадени с предходно отменително решение на ВКС, че с нотариална покана, връчена на [фирма] на 23. 12. 2009 г., съдържаща изявление за разваляне по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, договорът за наем е развален по отношение на застрахователното дружество, тъй като в предоставения срок за изпълнение същото не е извършило плащане на припадащата му се част от дължимия наем за месеците октомври, ноември и декември 2009 г. Прието е, че с тази покана е развален договорът за наем и с другия наемател – [фирма], до когото не е отправяно волеизявление по чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Прието е, че след разваляне на договора двете дружества продължават да държат имота без основание, поради което дължат, при условията на солидарност, обезщетение за неоснователното му ползване за периода от 1. 10. 2009 г. до 31. 01. 2010 г., с установен размер 17884, 19 евро. След приспадане от тази сума на платени от наемателя [фирма] суми от 3600 евро /на 29. 12. 2009 г./ и 1200 евро /в средата на януари 2010 г./ е прието, че за останалата част от дължимото обезщетение, възлизаща на 12641, 19 евро, двете дружества ще следва да бъдат осъдени солидарно, като се присъди и законната лихва от предявяване на иска. Предвид уважаване на главния иск за солидарно осъждане на ответниците – търговски дружества, не са разгледани предявените при условията на евентуалност искове за разделното им осъждане /вж. уточняваща молба вх. № 29878/23. 04. 2010 г./. Решението е неправилно. Изводът на съда за наличие на солидарна отговорност на наемателите по договора противоречи както на нормата на чл. 304 ТЗ /установяваща пасивната солидарна отговорност като правило, а не като изключение при търговските сделки/, така и на нормата на чл. 121 ТЗ /установяваща разделността като правило, а пасивната солидарност като изключение в гражданското право/. Видно от договора за наем от 15. 03. 2004 г. и допълнително споразумение към него, със същия е предвидена разделна отговорност на наемателите за задължението за плащане на наемната цена. Това е така, тъй като те нито са поели общо задължение за плащане на месечната наемна цена за целия обект в размер на 1000 евро /напротив, изрично е уговорено всеки от тях да дължи съответна част от наема - банката 670 евро, а застрахователното дружество 330 евро/, нито са се задължили изрично да отговарят солидарно за пълния дължим размер на уговорената месечна наемна цена за целия обект. Като е приел солидарна отговорност на наемателите, съдът е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният главен иск бъде отхвърлен. Отхвърлянето на главния иск за солидарно осъждане на двамата ответници налага разглеждане на предявените при условията на евентуалност искове за разделно осъждане на всеки един от тях за сумите от по 6600 евро, представляващи обезщетения за неоснователно ползване, в периода 1. 10. 2009 г. – 31. 01. 2010 г., на процесния имот. Исковете следва да се квалифицират по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, а не по чл. 73, ал. 1 ЗС, тъй като ищецът извежда правото си на обезщетение от фактически състав, включващ: заместване на наемодател в наемно правоотношение на основание чл. 237, ал. 1 ЗЗД, разваляне на договора за наем, продължило ползване на имота от наемателите въпреки противопоставянето на наемодателя, както и предвид липсата на твърдения и данни за трасформиране на упражняваното от наемателите държане във владение. Искът срещу [фирма] е неоснователен, тъй като в процесния период /1. 10. 2009 г. – 31. 01. 2010 г./ дружеството е ползвало имота на основание валиден договор за наем, чието действие не е било прекратено поради разваляне, тъй като по отношение на този наемател наемодателят не е упражнил надлежно, в съответствие с изискванията на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и точка 16.1. от договора, потестативното си право на разваляне – чрез отправяне на писмено предупреждение, предоставящо и срок за изпълнение /получената от дружеството на 4. 11. 2009 г. нотариална покана не съдържа волеизявление в горния смисъл/. А и посоченото дружество е заплатило, макар и със забава, дължимите наеми за месеците октомври, ноември и декември 2009 г. и за януари 2010 г. /3600 евро платени на 29. 12. 2009 г. и 1200 евро средата на месец януари 2010 г./. Поради отхвърлянето на иска срещу този ответник, не следва да се разглежда направеното от същия, при условията на евентуалност /уважаване на иска срещу него/, възражение за прихващане със сумата 237077, 72 лв., представляваща увеличена стойност на имота в резултат на извършени със знанието и съгласието на наемодателя подобрения. Искът срещу „Застрахователно акционерно дружество [фирма] е частично основателен. Наемният договор с това дружество е бил развален на 29. 12. 2009 г., с изтичане на предоставения с нотариална покана, получена на 23. 12. 2009 г., 5 дневен срок за плащане на наемната цена за месеците октомври, ноември и декември 2009 г. Облигационното правоотношение, обаче, е отпаднало не с обратна сила, а в бъдеще – след 29. 12. 2009 г., предвид характера на наемния договор /за периодично изпълнение/. До края на 2009 г. ползването на имота от застрахователното дружество е на основание договор за наем и наемодателят може да ангажира само договорната му отговорност за плащане на уговорената наемна цена, но не и обезщетение за неправомерно лишаване от ползването му по чл. 236, ал. 2 ЗЗД. За месец януари 2010 г. размерът на дължимото обезщетение вместо ползване на целия имот възлиза на 4360 евро /8528 лв./, а за ползваната от застрахователното дружество 1/3 част – в размер на 1453 евро, до която сума искът следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от предявяването му до окончателно изплащане на сумата. За разликата до пълния предявен размер от 6600 евро искът следва да бъде отхвърлен. При този изход на делото [фирма] ще следва да бъде осъдено да заплати на [фирма] съдебните разноски, направени при разглеждане на делото пред всички инстанции, в размер на 494, 48 лв., а на [фирма] сумата 2544 лв. част от деловодните разноски, съответна на отхвърлената част от иска. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 943 от 20. 03. 2014 г. по т. д. № 2486/2013 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 5 с-в в частта, с която, след частична отмяна на решение № 518 от 26. 05. 2011 г. по т. д. № 732/2010 г. на СГС, ТО, 14 с-в, са осъдени [фирма] и [фирма], на осн. чл. 73, ал. 1 ЗС, при условията на солидарност, да заплатят на [фирма] сумата 12641, 19 евро обезщетение за лишаване от ползване, в периода 1. 10. 2009 г. – 31. 01. 2010 г., на недвижим имот – самостоятелен обект с идентификатор № 77195.724.48.1.47, находящ се в сграда с идентификатор № 77195.724.48.1, построена в поземлен имот с идентификатор № 77195.724.48 по кадастралната карта на [населено място] и И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] иск за солидарно осъждане на [фирма] и [фирма] за сумата 12641, 19 евро обезщетение за лишаването му от ползване, в периода 1. 10. 2009 г. – 31. 01. 2010 г., на недвижим имот – самостоятелен обект с идентификатор № 77195.724.48.1.47, находящ се в сграда с идентификатор № 77195.724.48.1, построена в поземлен имот с идентификатор № 77195.724.48 по кадастралната карта на [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума считано от 10. 03. 2010 г. до окончателното й изплащане. ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] против [фирма] евентуален иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, за присъждане на сумата 6600 евро обезщетение за лишаване от ползване, в периода 1. 10. 2009 г. – 31. 01. 2010 г., на недвижим имот – самостоятелен обект с идентификатор № 77195.724.48.1.47, находящ се в сграда с идентификатор № 77195.724.48.1, построена в поземлен имот с идентификатор № 77195.724.48 по кадастралната карта на [населено място], ведно със законна лихва върху същата считано от 10. 03. 2010 г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА [фирма], по предявения евентуален иск с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, да заплати на [фирма] сумата 1453 евро обезщетение за лишаване от ползване, през месец януари 2010 г., на недвижим имот – самостоятелен обект с идентификатор № 77195.724.48.1.47, находящ се в сграда с идентификатор № 77195.724.48.1, построена в поземлен имот с идентификатор № 77195.724.48 по кадастралната карта на [населено място], ведно със законна лихва върху тази сума считано от 10. 03. 2010 г. до окончателното й изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 6600 евро и за периода 1. 10. 2009 г. – 31. 12. 2009 г. ОСЪЖДА [фирма], на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на [фирма] сумата 494, 48 лв., а на [фирма] сумата 2544 лв. деловодни разноски. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.