Р Е Ш Е Н И Е № 245 София, 21 декември 2016 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н.д № 975/2016год. Производството е образувано по касационна жалба на подсъдимия И. К. П. против решение № 175 от 01.08.2016год. по внохд № 256 от 2016год. по описа на Варненския апелативен съд. В нея са релевирани основанията на чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 от НПК за касационна проверка и отмяна на обжалвания съдебен акт. В жалба подадена и от защитника на подсъдимия-адв. С. С. от АК-Шумен, както и в допълненията към двете жалби са изложени подробни доводи в подкрепа на сочените основания, включително и за явна несправедливост. При условията на алтернативност се прави искане за отмяна на въззивното решение с връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав; за изменение на решението с приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление и за намаляване на наказанието чрез определянето му при условията на чл. 55, ал. 1,т. 1 от НК. Твърди се, че правната квалификация на деянието, възприета от Варненския апелативен съд, е неправилна, дължащо се на едностранна преценка на доказателствената съвкупност. Неоснователно не е дадена вяра на обясненията на подсъдимия, като доказателствен източник за пряко и непосредствено нападение от пострадалия спрямо него. При създалата се ситуация П. не е имал умисъл да умъртви пострадалия, а е изпаднал в състояние на силна уплаха за живота си и е действал с цел да отблъсне нападението, в резултат на което са настъпили вредоносните последици. Според подсъдимия и защитника му деянието следва да се прецени като такова, което не е общественоопасно по смисъла на чл. 12, ал. 1 или за извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана при хипотезата на чл. 12, ал. 4 от НК. Въззивната инстанция се е солидаризирала с първата по отношение на възприетите фактически положения, като не е подложила на собствен анализ събраната по делото доказателствена съвкупност. Изложеното се е отразило върху неправилно изграденото вътрешно убеждение на съдийския състав, а като резултат-неправилно приложение на закона и съответно-явна несправедливост на наказанието. Според защитника въззивната инстанция не е изложила мотиви по направените възражения за незаконосъобразност на присъдата във връзка с приетата квалификация на деянието по чл. 116 от НК и липсва отговор защо не възприема доводите, че деянието изпълва фактическия състав на престъплението по чл. 124, чл. 118 или чл. 119 от НК. Немотивирано е останало и оплакването за явна несправедливост и от съдебния акт не става ясно защо не е възприето виждането на защитата, че наказанието на подсъдимия следва да се определи при условията на чл. 55 от НК. Пред касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат жалбите по изложените в тях и в допълненията им основания и доводи. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец Р. К. С. изразява становище за неоснователност на касационните жалби и прави искане за оставяне в сила на обжалваното решение. Прокурорът също даде заключение, че жалбите на подсъдимия и защитника му са неоснователни, а въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 10 от 15.04.2016год. по нохд № 499/2015год. на Шуменския окръжен съд, подсъдимият И. К. П. е признат за виновен в това, че на 10.04.2015 год. в [населено място] умишлено умъртвил баща си К. П. С. по особено мъчителен за убития начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 3, предл. 1 и т. 6, предл. 3 и 4, във вр. чл. 115 и чл. 54 от НК е осъден на петнадесет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг” режим в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК от наказанието е приспаднато предварителното задържане на подсъдимия, считано от 11.04.2015год. до влизане на присъдата в сила. Подсъдимият е осъден да заплати на Р. К. С. сумата от 5000/пет хиляди/лв., представляваща обезщетение за причинените й от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 10.04.2015год. до окончателното й изплащане, като искът до пълния му предявен размер от 150000 лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, по направените деловодни и съдебни разноски, по дължимата на държавата такса върху размера на уважения иск и по разходите, направени от частния обвинител и граждански ищец, които присъдил в тежест на подсъдимия. С обжалваното решение присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като взе предвид доводите на страните и провери правилността на обжалваното решение в пределите на чл. 347 НПК, намира жалбите за неоснователна. Лишени от основания са доводите, че въззивният съд е подходил формално към задълженията като втора решаваща по фактите съдебна инстанция. Видно от мотивите на решението въззивният съд е изпълнил надлежно правомощията си като контролно-ревизионна инстанция и е отговорил на всички съдържащи се във въззивната жалба на подсъдимия оплаквания срещу присъдата. Въз основа на установените фактически положения, които не подлежат на ревизия от касационния състав, въззивният съд е констатирал, че приетата от първата инстанция правна квалификация е правилна и на всички поставени в жалбата доводи и съображения е отговорено аргументирано в съответствие с изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК. Пред настоящата съдебна инстанция касаторът и защитникът му не оспорват приетите от съдилищата фактически положения, че на инкриминираната с обвинителния акт дата и място, в обитаваното от двамата жилище подсъдимият е умъртвил пострадалия, а се изразява несъгласие с изводите по правната квалификация на деянието като престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 3, предл. 1 и т. 6, предл. 3 и 4, във вр. чл. 115 от НК. От мотивите на въззивното решение е видно, че са изследвани всички правно значими по делото обстоятелства, включително и дадените от подсъдимия пред въззивната инстанция и пред първоинстанционния съд обяснения, които, освен като право на защита, представляват и доказателствен източник, подлежащ на анализ наред с останалите доказателства по делото. Съдът е съпоставил обясненията с факта, че след отправените обиди от пострадалия към подсъдимия, е изминал известен период от време, след който словесният конфликт между двамата е възникнал отново, при който П. /пак съобразно обясненията му/, счупил с ръка стъкления прозорец на вратата на кухнята и е влязъл в стаята на баща си, обличащ в този момент пижамата си. На базата на установените факти и като се е позовал на съдържанието на съставения протокол за оглед на местопроизшествието, съдът е приел за недостоверни обясненията на П., че баща му е инициирал нападение и в динамиката на развитие на конфликта, в кухнята е посегнал към поставен на масата нож и се заканил да го убие, тъй като при извършения оглед, органите на разследването не са открили такава вещ. Версията на подсъдимия, че С. е предприел нападение срещу него в стаята си, което предизвикало ответната защитна реакция принудила го да нанесе на пострадалия удари с крак от стол, съдът също е приел за недостоверна, противоречаща на формалната логика и на останалите събрани по делото доказателства, които я опровергават. На базата на установените фактически положения, включително и на заключението на СМЕ за липсата на констатирани телесни увреждания по П. /с изключение на драскотини по китката на лявата му ръка, причинено, според експертизата, най-вероятно при счупване стъклото на вратата на кухнята/, съдът е направил законосъобразно заключение за отсъствието на първоначално непосредствено противоправно нападение, което да е застрашило живота и здравето му, за да се позовава той на правото на неизбежната отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 НК, респ., на превишаването й по чл. 12, ал. 4 от НК, тъй като липсата на условията на неизбежна отбрана изключва въпроса дали е налице превишаване на нейните предели поради уплаха или смущение. Настоящият състав на касационната инстанция изцяло се солидаризира с изложените от въззивния съд съображения отхвърлящи тезата, че действията на подсъдимия са защитни и в отговор на противоправно нападение от К. С., при която ситуация П. е действал при условията на неизбежна отбрана или при превишаването й в резултат на уплаха и смущение. Заключението, че липсват признаците от състава на престъплението по чл. 119 от НК, е съобразен със задължителната съдебна практика, относно института на неизбежната отбрана и случаите на нейното превишаване - Постановление № 12 от 29.11.1973 г. по н.д. № 11/73г. на Пленума на Върховния съд. Искането на подсъдимия за преквалификация на престъплението по чл. 118 от НК също е било предмет на оценка от страна на двете предходни инстанции, като последните са изложили съображенията си, поради които го отхвърлят като неоснователно. По делото не е установено наличие на вербална и/или физическа провокация по отношение на П. от страна на пострадалия, която да е довела подсъдимия до състояние на силно раздразнение, обусловено от действия, изрично посочените в нормата на чл. 118 от НК. Въззивната инстанция е аргументирала отсъствието на данни, позволяващи да се обмислят предпоставките на цитирания престъпен състав, позовавайки се на изводите по съдебно психиатричната и психологическа експертиза за подсъдимия. В посочения смисъл, решаващите по фактите съдебни инстанции са стигнали до изводите си, след като в хронологична последователност са проследили действията на подсъдимия след прибирането му вечерта на 10.04.2015 год. в апартамента, който обитавал с баща си и първоначално възникналото между двамата словесно спречкване, предизвикано от пострадалия, който отправил обиди към подсъдимия, което било обичайно негово поведение в семейната среда, обусловено от характеровите му особености. Подсъдимият е бил наясно с тези особености, не ги е харесвал, но до този момент ги е търпял, тъй че поведението на баща му не е било изненадващо, което да предизвика силно раздразнение, което да притежава клиничните характеристики на „физиологичен афект”. Според заключението на съдебно психиатричната и психологическа експертиза /СППЕ/, депозирано и прието от първоинстанционния съд, към момента на деянието П. не се е намирал в състояние на афект /патологичен или физиологичен/, а на обикновено алкохолно опиване, което, наред с трайната продължителна негативна нагласа към пострадалия и предшестващото му поведение, е изиграло ролята на отключващ агресията фактор. Подсъдимият е бил в средна степен на алкохолно опиване, със съдържание на алкохол –между 2.94-3.01%о, което според заключението на СППЕ не го е лишило от възможността да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Предходните инстанции аргументирано са отказали и да преквалифицират деянието по чл. 124 от НК. Доводът за неправилна квалификация на деянието по чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК, вместо по чл. 124 от НК е правен и пред въззивната инстанция, която е изложила в мотивите на решението си /л. 7, абз. 2 и 3/ подробни съображения защо не го възприема, като правните й изводи са съобразени с трайно установената съдебна практика и с указанията дадени в Решение № 63 от 28.Х.1988 г. по н. д. № 61/88 г., ОСНК. Както е известно, за умисъла на дееца при убийство се съди по използваните средства, насоката, броя на ударите, мястото на нараняването, продължителността на упражненото насилие, които характеризират изпълнителното деяние. Въззивният съд не се е отклонил от тези принципни положения при обсъждането на искането за преквалификация на деянието, поради което и преценката за неговата неоснователност е съответна на закона и на установената съдебна практика. Умисълът за убийство, а не за причиняване на телесна повреда, е изведен на базата на конкретните факти, в които е обективиран. В атакувания съдебен акт подробно са обсъдени броят и силата на насените удари, тяхната локализация в жизнено важни телесни зони, използваните средства, продължителността на побоя, тежестта на черепно-мозъчната и гръдна травми, все обстоятелства, които изключват непредпазливата форма на вина и приложение на по-леко наказуемия състав на чл. 124, ал. 1 от НК, съответно по чл. 124, ал. 2 от НК, така както се претендира в жалбата на подсъдимия. Постоянна е практиката на съдилищата, че когато деецът е причинил множество телесни увреждания на пострадалия с нанасяне на тежки удари върху жизнено важни центрове на тялото, в резултат на което настъпи смъртта му, е налице умисъл за убийство, а не за причиняване на телесна повреда. При тази хипотеза /както е в конкретния случай/, в съзнанието на дееца се формират представи, че с деянието се причиняват телесни увреждания, несъвместими с живота. Съображенията на първоинстанционния съд за формата на вина у подсъдимия-пряк умисъл, се основават на обективните данни по делото, сочещи за осъзнато от него поведение. П. е имал представа за общественоопасния характер на действията си, съзнавал е, че с нанесените множество силни удари по жизненоважни области по тялото на пострадалия ще причини смъртта му и е искал настъпването на този резултат. В тази насока са и ценените от съда констатации, отразени в заключението на съдебномедицинската експертиза /изслушано и прието като обосновано и ясно /за броя, силата и характера на нанесените по тялото и главата на пострадалия множество наранявания в жизненоважни области причинени от удари, нанесени с твърди тъпи предмети, довели до телесните увреждания. От това заключение е установено, че смъртта на пострадалия се дължи на съчетаната тежка гръдна и коремна травма, довела до масивна вътрешна кръвозагуба, резултат на разкъсване на черния дроб и множество счупени ребра с разкъсване на част от плеврите. Смъртта на С. е настъпила в рамките на минути до час след получаване на уврежданията, като той е изпитвал силни и мъчителни болки до леталния за него изход. Ето защо, законосъобразно е прието, че с деянието си подсъдимия П. е осъществил всички обективни и субективни признаци на престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 3, предл. 1 и т. 6, предложение 3 и 4, във вр. чл. 115 от НК, като първоинстанционният съд подробно се е спрял на формата на умишлена вина и на квалифициращите признаци „убийство на баща”, убийство извършено с „особена жестокост”/с оглед личността на подсъдимия/ и по „особено мъчителен начин”-изхождайки от нанесените многобройни телесни увреждания на пострадалия, които довели до мъчителна агония и до настъпването на смъртта му след продължителни болки и страдания. Затова, направеното искане за изменяване на присъдата в насока за преквалифициране на деянието по чл. 124, ал. 1 НК-за умишлено причинена телесна повреда, в резултат на която по непредпазливост е причинена смъртта на пострадалия, правилно е отхвърлено като неоснователно и не е налице визираното в касационната жалба нарушение на закона. С оглед на горното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че законът е приложен правилно и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. По довода за явна несправедливост. Първоинстанционният съд е преценил, че са налице обстоятелствата за налагане на най-лекото по вид от предвидените в състава на чл. 116 НК наказания. При индивидуализацията му съдът е отчел всички отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства по чл. 54 от НК, при което е приет превес на последните, намерило отражение в размера на определената санкция. Въззивната инстанция също се е произнесла по наказанието и изрично подчертала, че не са налице многобройни или изключителни обстоятелства за определяне наказанието при условията на чл. 55 от НК, като е изложила съображения за това в решението си/л. 10/, които изводи изцяло се споделят от касационния състав. Допълнителни доводи по това основание не се излагат в жалбите, за да бъдат обсъждани от настоящата съдебна инстанция, която намира, че наказанието, по начина на определяне и размера му, съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК и поради това не е явно несправедливо. Ето защо, жалбата на касатора и защитата му са неоснователни, а въззивното решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 175 от 01.08.2016год. по внохд № 256 от 2016год. по описа на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: