1 Р Е Ш Е Н И Е № 23 гр.София, 08 май 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети февруари, две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора МАРИЯ МИХАЙЛОВА разгледа докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА наказателно дело № 61/ 2020 г. Производството е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по касационна жалба на адв. О. С.- защитник на подсъдимия А. П. А., от [населено място], срещу въззивно решение № 39 от 12. 12. 2019 г., постановено по ВНОХД № 41/ 2019 г. по описа на Военно- апелативния съд, с което е потвърдена присъда № 8 от 06. 08. 2019 г., по НОХД № 54/ 2019 г. на Военен съд- гр.Сливен. В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. Поддържа се, че при постановяване на въззивното решение съдът е допуснал нарушения на закона, изразяващи се в: неточно изписана цифрово правна квалификация на извършеното престъпление, продължаване на наказателното производство при изтекла давност за наказателно преследване, несъставомерност на деянието, поради липса на субективната страна на състава на престъплението. Твърдението на касатора за допуснато нарушение на процесуалните правила е обосновано с позицията за липса на правно издържани мотиви на обжалвания съдебен акт, несъответни на изискуемото им по закон задължителното съдържание. Явната несправедливост на наложеното наказание е аргументирана с неправилна оценка на обстоятелствата, имащи значение за неговата индивидуализация, по-конкретно- неприлагане на чл. 55 НПК при наличието единствено на смекчаващи отговорността обстоятелства и липса на отегчаващи такива. Искането на касатора е атакуваният съдебен акт да бъде отменен, а наказателното производство срещу подсъдимия А.- прекратено. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд, подсъдимият, редовно призован, не се явява. Представлява се от упълномощения му защитник- адв. С., който поддържа жалбата по изложените в нея съображения, със заявените искания и пледира за уважаването й. Позовава се и на нарушения, свързани с доказателствената дейност на предходните инстанции, довели до приемането на фактически обстоятелства без съответната доказателствена основа. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна. Счита, че същата следва да бъде оставена без уважение, а решението на въззивния съд- в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в касационната жалба, становищата на страните в съдебно заседание и извърши проверка на обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: С първоинстанционната присъда Военен съд- гр.Сливен е признал подсъдимия бивш офицерски кандидат А. П. А., от [населено място], за виновен в това, че през периода от 11 до 22. 01. 2016 г. в [населено място], в района на ВВМУ „Н. Й. В.” – В., съзнателно се ползвал от неистински документ- копие на препис от Диплома № 893 на името на А. П. А., когато от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност, поради което и на основание чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, предл. 4, алт. 1, вр. ал. 1 НК, го е осъдил на една година лишаване от свобода, чието изтърпяване, на основание чл. 66, ал. 1 НК, е отложил с изпитателен срок от три години. По жалба на защитника на подсъдимия е било образувано въззивно производство пред Военно- апелативния съд, приключило с обжалваното решение, с което първоинстанционната присъда е потвърдена. Касационната жалба е допустима. Подадена е от процесуално легитимиран субект, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. На първо място, в касационната жалба се съдържа немотивирано твърдение за допуснато от първоинстанционния и въззивния съд съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в липса на мотиви. Жалбоподателят отправя упрек към съдържанието на мотивите на постановените съдебни актове на двете инстанции по същество, квалифицирайки същите като „правно неиздържани”, което свое гледище е аргументирал основно с възражения за необоснованост. В този аспект предмет на касационна проверка може да бъде единствено процесуалната законосъобразност на формиране на вътрешното убеждение на второинстанционния съд, т. е. дали при неговото изграждане са били спазени изискванията на процесуалния закон относно събирането, проверката и оценката на доказателства, налице ли са данни част от тях да са били игнорирани, тълкувани изопачено, превратно или едностранчиво, но не и самите констатации по фактите. ВКС е инстанция по правото, а не по фактите (извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, какъвто настоящият случай не е), а последната съдебна инстанция, в чиито правомощия законодателят е възложил оценката на обосноваността на първоинстанционната присъдата, е въззивната. Поради това необосноваността не е уредена от НПК като касационно основание в кръга на лимитативно регламентираните по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК, и следователно тя не подлежи на обсъждане и оценка в производството пред ВКС. Касационната инстанция упражнява контролните си правомощия само когато установи, че е било допуснато съществено процесуално нарушение при събирането, проверката и оценката на доказателствата, т. е била е опорочена доказателствената дейност на предходните инстанции, в резултат на която са формирани фактическите и правни изводи на предходните съдилища. Съдържанието и реквизитите на проверяваните съдебни актове също подлежат на оценка от ВКС за съответствието им с предписанията на процесуалния закон. Такъв порок при постановяването на въззивното решение, подлежащо на касационна проверка, настоящият съдебен състав не констатира. Производството пред Военен съд- гр.Сливен е било проведено в условията на съкратено съдебно следствие, по реда на чл. 371, т. 1 НПК. Страните, след като са им разяснени правата от съда, на основание чл. 372, ал. 1 НПК са уведомени, че доказателствата, събрани на досъдебното производство, ще се ползват при постановяване на присъдата. Подсъдимият и неговият защитник са дали съгласието си в съдебната фаза да не се провеждат разпити на свидетелите по делото, а техните показания, дадени в досъдебната фаза на процеса, да бъдат прочетени и приобщени към доказателствените материали по реда на чл. 373, ал. 1, вр. чл. 283 НПК. На базата на така събраната и проверена по реда на процесуалния закон доказателствена съвкупност по делото първоинстанционният съд е приел, че обвинението, повдигнато от прокуратурата срещу подсъдимия А., е доказано по несъмнен начин, поради което го е признал за виновен и го е осъдил. Осъществявайки инстанционния контрол, иницииран по жалба на защитника на подсъдимия, в пределите на въззивната проверка по чл. 314, ал. 1 НПК, Военно- апелативният съд е потвърдил първоинстанционната присъда, въз основа на направените от него изводи за правилност (в смисъл на съответствие със закона- в материално-правен и в процесуален аспект, справедливост и обоснованост). В случая волята на въззивния съд по всички въпроси от фактическо естество, свързани с предмета на доказване по делото, е формирана след цялостен анализ на всички релевантни обстоятелства и е убедително аргументирана. Вътрешното убеждение на предходните инстанции е изградено след пълно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото, в съответствие с принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107, ал. 5 НПК. Мотивите на въззивното решение съдържат ясни и аргументирани съображения както по фактите, така и по тяхната доказателствена обезпеченост. В тази връзка са обсъдени всички възражения на подсъдимия и неговия защитник, които са получили подробно мотивиран и съответен на изискванията на чл. 339, ал. 1 и 2 НПК отговор. Тъй като съображенията на Военно-апелативния съд се споделят и от настоящата инстанция, приповтарянето им е безпредметно. Предвид констатацията за липса на допуснати съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствената съвкупност, въззивният съд е направил верен и почиващ на закона извод за извършено от подсъдимия А. престъпление по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, предл. 4, алт. 1, вр. ал. 1 НК, предвид приетите за установени фактически положения, а именно, че на инкриминираните дата и място съзнателно се е ползвал от неистински документ- копие на препис от Диплома № 893 на името на А. П. А., роден в [населено място], когато от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност. Установено е по делото, че диплома с посочения номер, от 12. 06. 1992г. за завършено средно образование, със специалност „Гъдулка“, не е издавана на дееца от СМУ „Ф. К.“- [населено място]. За съставомерността на инкриминираното престъпление е без значение, че инкриминираният документ е ксероксно копие на препис от диплома, а не оригинал. Утвърдено в съдебната практика е разбирането, че ксерокопията на документи могат да бъдат годен предмет на документно престъпление. Ксерокопието възпроизвежда съществуващ документ, който пък от своя страна съдържа конкретното писмено изявление с правно значение. В същия смисъл са и: Решение на ВКС № 2/ 2010г. – III н. о., Решение № 70/ 2015г. - III н. о. Във връзка с възраженията на касатора за липса на съставомерно поведение, въззивният съд е съобразил следното: В процесния случай от съществено значение за правилното решаване на делото, е информацията, съдържаща се в Заповед № ОХ-869/14.12.2015г. на постоянния секретар на отбраната (л. 36- 44 от том II, ДП), в чиято т. V изрично е визирано, че обучаемите следва да представят на ръководителя на курса копие от дипломата за придобита образователно-квалификационна степен за отразяване в документа за завършен курс. Фактическите обстоятелства във връзка със спазването и изпълнението на коментираното изискване са установени напълно еднопосочно и безпротиворечиво и от показанията на свидетелите: офицерски кандидат С. С., офицерски кандидат К. М., мичман С. Г., офицерски кандидат А. Й. и мичман М. Т.. Всички разпитани по делото свидетели са единодушни, че копията на дипломите, като един от необходимите и задължителни документи за зачисляване на военнослужещите в курса за придобиване и повишаване на квалификацията във ВВМУ „Н. Й. В.“, проведен в периода 11. 01. – 22. 01. 2016г., са били предавани от обучаващите се на старшия на курса, който след събирането им ги е предоставял на ръководителя на курса. Без представянето от всеки кандидат на копие от дипломата му, е било невъзможно зачисляването в курса, съобразно установените изисквания за организацията и провеждането му. Въз основа тези доказателствени източници са приети и изводите за авторството на подсъдимия, което е доказано по изискуемия от закона несъмнен начин. Същият, заедно с всички останали военнослужещи, зачислени в курса за придобиване на военно звание „офицерски кандидат“ на командно-техническа длъжност от ВМС, лично е представил инкриминираното копие на препис от Диплома № 893 от 12. 06. 1992г. на името на А. П. А., каквато обаче в действителност не е била издавана на същия от обозначеното в документа учебно заведение- СМУ „Ф. К.“ – [населено място], видно от приложените по делото писмени доказателства- изготвените справки от Национално училище за фолклорни изкуства (НУФИ) – „Ф. К.“ (преименувано през 2004г.). На следващо място, поддържаният от касатора довод по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, аргументиран със субективната несъставомерност на деянието, също е неоснователен. Твърдението, че подсъдимият не е знаел, че притежаваният от него препис от диплома е неистински, е изцяло голословно. В тази насока първоинстанционният съд е изложил подробни съображения, с които въззивният съд правилно се е солидаризирал. С основание са отхвърлени от предходните инстанции като несъстоятелни версиите на защитата за това, че подсъдимият А. не е знаел, че не е издържал част от задължителните за учебното заведение зрелостни изпити (по солфеж, елементарна теория на музиката и хармония), при положение, че на единия от тях изобщо не се е явил, а на останалите два е получил оценки слаб /2/, и в този смисъл- за изначалната липса на необходимите предпоставки за завършване на средно образование, съответно за издаване на диплома за завършено средно образование. Аргументирано е отхвърлена и лансираната от дееца и друга теза- за съществуването на изискване, а именно копията от дипломите за придобитата образователна степен, за нуждите на курса, да бъдат осигурени по служебен път, т.е. без неговото лично активно участие. В тази насока са обсъдени и съобразени от съдилищата посочените по-горе изисквания в заповедта от 14. 12. 2015г. на постоянния секретар на отбраната, както и установеното по делото относно тяхното практическо изпълнение. От всичко гореизложено следва, че правилно и в съответствие със закона и първоинстанционният, и въззивният съд са заключили, че обвинението е доказано по несъмнен начин, поради което законосъобразно подсъдимият А. е признат за виновен и осъден за извършеното от него документно престъпление, при констатираното наличие на всички обективни и субективни признаци на състава на чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, предл. 4, алт. 1, вр. ал. 1 НК. Във връзка с направеното от защитата възражение за изтекла давност за наказателно преследване на извършеното през 2016 г. престъпление, следва да се имат предвид няколко съществени обстоятелства: На първо място, меродавни при изчисляването на давностните срокове по чл. 80 НК са правната квалификация на деянието и предвиденият в санкционната част на съответната норма от Особената част на НК вид и размер на наказанието. Както вече бе посочено по-горе, подсъдимият А. е признат за виновен в извършването на престъпление, с правна квалификация по чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, предл. 4, алт. 1, вр. ал. 1 НК, като деянието е извършено в периода от 11. 01. до 22. 01. 2016 г. (от която дата започва да тече давността за наказателно преследване, на основание чл. 80, ал. 3 НК). Към тази дата инкриминираното престъпление е наказуемо с лишаване от свобода до осем години, която редакция на закона е актуалната и към настоящия момент. На следващо място, давността за наказателно преследване в настоящия случай, свързана с възможността в определените, предвидени в закона срокове, държавата да упражни правомощията си по наказателното правоотношение, възникнало с факта на осъществяване на престъплението, изтича след десет години, считано от довършването му- чл. 80, ал. 1, т. 3 и ал. 3 НК, т. е. давността и към настоящия момент не е изтекла. В този контекст и предвид образуваното и водено срещу дееца наказателно производство, напълно лишено от основание се оказва дори споменаването на абсолютната давност по чл. 81, ал. 3 НК. При това положение и съобразно така установените релевантни данни по делото, въззивният съд законосъобразно е отхвърлил искането на защитника на подсъдимия за прекратяване на наказателното производство, на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НПК. Военно- апелативният съд пространно е обсъдил и въпроса за давността на аналогично деяние, извършено от подсъдимия през 1997 г. при постъпването му на работа като военнослужещ във ВВМУ „Н. Й. В.“ – [населено място], когато също се е изисквало представяне от кандидата на препис от диплома за завършено средно образование. Този въпрос обаче е изцяло извън предмета на доказване по чл. 102 НПК в настоящия наказателен процес, а и такова обвинение срещу А. не е било повдигнато, поради което и поначало не следва да бъде обсъждано. По възражението за неточности в цифровото изписване на правната квалификация на деянието, поддържано пред въззивната инстанция, лансирано и пред настоящата- че престъплението неправилно е субсумирано под състава на чл. 316, вр. чл. 308, ал. 2, предл. 4, алт. 1, вр. ал. 1 НК, което според защитата отговаря словесно на повдигнато обвинение за съзнателно ползване на неистински документ- нотариално удостоверяване (а не на документ за завършено образование), за чието съставяне не може да се търси наказателна отговорност, следва да се има предвид, че съгласно чл. 9, ал. 1 ЗНА, във връзка и с чл. 26 от Указ № 883 за прилагането на ЗНА, всеки нормативен акт се състои от членове, а в ал. 2 на същата разпоредба е регламентирано, че членът може да се състои от алинеи, алинеята- от точки, а точката- от букви. Използването от правоприлагащите и правораздавателните органи на други, различни подразделения, като например предложения, хипотези или алтернативи, е само с цел допълнително уточняване на приложения закон. Евентуалното разминаване при посочването на номерация на всяка една от множеството изброени алтернативи, основано на собствената интерпретация на употребените от законодателя съюзи „и” и „или” при въведеното обособяване на възможните хипотези, включително пунктуационно, поначало не следва да се третира като неправилност на цифровото изражение на правната квалификация. Още повече, когато последната е достатъчно конкретизирана посредством прецизното словесно формулиране на приложимата диспозиция на нормата от Особената част на НК, съобразно и в рамките на повдигнатото обвинение- в случая за съзнателното ползване от неистински официален документ- за завършено образование. Следователно, няма основание да се заключи, че в случая не е приложена правилната наказателноправна норма (Вж. в т. см. Решение на ВКС № 200/2014 г. – II н. о.). Доводът за наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК също е неоснователен. Наложеното на подсъдимия А. наказание една година лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено по реда на чл. 66 НК с изпитателен срок от три години, е определено при спазване на изискванията на чл. 54 НК. При проверката на справедливостта на наказанието въззивният съд подробно е обсъдил степента на обществена опасност на деянието и дееца, както и всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. Невярно е твърдението на касатора, че последните са констатирани едва с въззивния съдебен акт, тъй като на стр. 6 от мотивите на първоинстанционната присъда (л. 39- гърба, НОХД № 54/ 2019г.) изрично са отчетени отегчаващите отговорността обстоятелства, включително и това, че преди изпълнението на инкриминираното престъпление, неистинският документ е бил представен от подсъдимия още при постъпването му на служба във ВВМУ- [населено място] през 1997 г., което означава също, че за продължителен период от време- 19 години, той е имал качеството на кадрови военнослужещ, без да отговаря на формалните изисквания за заемане на съответната длъжност. Действително възможността за наказателно преследване и реализиране на отговорността на дееца за деянието от 1997 г. е изключена, но данните за противоправно поведение, имащо връзка с инкриминирираното деяние са налице, поради което и с основание съдилищата са съобразили това обстоятелство при индивидуализацията на наказанието на жалбоподателя. Предвид обаче наличието на редица смекчаващи обстоятелства- чисто съдебно минало, добри характеристични данни и показана изпълнителност при поставените задачи във връзка със службата (вкл. награди), въпреки изначалната липса на завършено средно образование, подробно обсъдени и оценени от предходните инстанции, наказанието е определено при превес на смекчаващите обстоятелства. Приетият значителен превес на смекчаващите обстоятелства обаче не е тъждествен нито с изключителност или многобройност на смекчаващите обстоятелства, чието наличие би обосновало първото изискуемо условие за приложение на института по чл. 55 НК. Не е налице и втората кумулативна предпоставка- и най- лекото, предвидено в санкционната част на нормата от Особената част на НК, да се оказва несъразмерно тежко (в случая три месеца лишаване от свобода, съгласно чл. 39, ал. 1 НК). Разглеждането на делото пред първата инстанция в условията на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 1 НПК, само по себе си също не води до по- благоприятни за дееца по отношение на наказанието последици, различни от приложимите общи правила за определянето му. Следователно, не са налице основанията за упражняване на правомощието на ВКС по чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК за намаляване на наказанието, наложено на подсъдимия А.. Същото е законосъобразно и справедливо отмерено, в пълно съответствие с целите, регламентирани в чл. 36 НК и принципа, установен по чл. 35, ал. 3 НК, поради което и не съдържа характеристиките на явната несправедливост, дефинирани с нормата на чл. 348, ал. 5 НПК. По изложените съображения и като намери, че не са налице претендираните от касатора нарушения на материалния и процесуалния закон, ВКС, в настоящия си състав прие, че жалбата на подсъдимия А. П. А., чрез неговия защитник адв. О. С., с която е сезиран, е неоснователна, а това налага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила, съобразно правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 39 от 12. 12. 2019 г., постановено по ВНОХД № 41/ 2019 г., по описа на Военно- апелативния съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: