Р Е Ш Е Н И Е № 65 София 13.07.2018 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май, две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при участието на секретаря Ина Андонова изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2424/2017г. Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Б.,гр.С., чрез процесуалния й представител адвокат Я. С., срещу въззивно решение № 1974/27.03.2017г. по гр. дело № 13117/2015г. по описа на Софийски градски съд. С определение №74/09.02.2018г. на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК /ред.до ДВ,бр.86/2017г./ е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по правни въпроси, касаещи доказателствената стойност на констативен нотариален акт за собственост, издаден по обстоятелствена проверка, доказването на обстоятелствата за съставяне на такъв нотариален акт и разпределянето на доказателствената тежест, когато и двете страни в процеса легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота. Касаторът сочи неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Ответниците по касационната жалба И. Н. У. и С. В. У., представлявани от адвокат А. С., оспорват жалбата като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след проверка на заявените в касационната жалба основания за отмяна на решението, приема следното: С решение № 115 от 08.10.2015 г. по гр.д. № 1708/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. е отменено въззивно решение № 19512/2014г. по гр.д.№ 5089/2014г. на Софийския градски съд и делото е върнато за ново разглеждане. Прието е, че поради допуснато съществено процесуално нарушение е накърнено правото на защита на ответника по иска. Дадени са указания за осигуряване възможност на ответника да заяви нови факти и възражения, да подаде отговор на исковата молба, съответно да ангажира доказателства и да се присъедини към подадената въззивна жалба в качеството си на необходим другар. При новото разглеждане с обжалваното решение е отменено първоинстанционното решение и е постановено друго, с което предявеният от М. И. Б. срещу С. В. У. и И. Н. У. иск по чл. 108 ЗС е отхвърлен като неоснователен. Въззивният съд е констатирал, че ищцата основава правото си на собственост на правна сделка – договор за покупко – продажба, сключен на 02.12.2009 г. с нотариален акт № 13/2009 г., като правоприемник на П. П. И., придобила собствеността от В. С. Ц. с нотариален акт № 153/1999 г. , който се е легитимирал с нотариален акт № 125/1999 г. за покупко-продажба от ответницата И. Н. У.. Ответниците от своя страна противопоставят на ищцата собствени права върху имота, като се легитимират с констативен нотариален акт, съставен на 27.03.2013 г. Фактическото владение върху процесния имот е упражнявано от Л. Я.- лично до края на живота й, както е договорено в договор за дарение 191/17.01.1992г. Въззивният съд е приел,че не е представен нотариалният акт, с който продавачът по договора за продажба, сключен с ищцата, се е легитимирал като собственик на имота в нотариалното производство. Ответницата е продала процесния имот на 22.05.1999 г. и след този момент е установила владение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС. От анализа на доказателствата въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала по делото прекъсване на давността, считано от 22.05.1999 г. до 09.12.2009 г. Ответниците са доказали упражняването на фактическата власт върху имота за посочения период и в тяхна полза е изтекла придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС, поради което същите се явяват собственици на процесния имот. С оглед рамките на производството по чл.290,ал.2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантите за изхода на спора правни въпроси, поставени в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, по които е допуснато и касационното обжалване с определението по чл.288,ал.1 ГПК, настоящият състав намира следното : С ТР № 11 /21.03.2013 г. по тълк.д. № 11 /2012 г. на ВКС, ОСГК е обобщена съдебната практика и са дадени разяснения по въпросите за доказателствената сила на констативните нотариални актове за право на собственост върху недвижим имот, издадени по реда на чл. 587 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността правото на собственост, както и за разпределението на доказателствената тежест в процеса, когато и двете страни легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота. Прието е, че с оглед легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право.Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределянето на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154,ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. По основателността на касационната жалба. С оглед изложеното по-горе следва да се приеме, че обжалваното решение е валидно и допустимо, но е неправилно, тъй като е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила, поради което същото е необосновано. В случая ищцата основава правото си на собственост на правна сделка – договор за покупко – продажба, сключен на 02.12.2009 г. с нотариален акт № 13, том ІІ, рег. № 6412, дело № 198/2009 г., /вписан в СВ с рег.№54185/02.12.2009г./а ответниците се легитимират с констативен нотариален акт, съставен на 27.03.2013 г. Всяка от страните е оспорила правата на насрещната. От представените по делото договор за продажба на държавен имот по НДИ от 08.02.1991г. нотариални актове е установено, че процесният имот е закупен от Л. Д. Я. по реда на НДИ. Тя го е дарила на дъщеря си –ответницата по иска И. Н. У. с НА №191/1992г. като е запазила за себе си вещното право на ползване до края на живота си. С нотариален акт № 125/1999г. И. У. е продала имота на В. С. Ц.. С нотариален акт №153/1999г. В. Ц. е продал имота на П. И.. Последната е продала същия на ищцата с нотариален акт №13/2009г., нот.дело № 198/2009г. на нотариус В. А.. В нотариални актове № 153/1999г. и № 125/1999г. е отразено, че върху продаваемия имот има запазено пожизнено право на ползване в полза на Л. Я.. Въведеното от ответника при повторното разглеждане на делото във въззивната инстанция оспорване на вещно - транслативното действие на договора, на който ищцата основава правото си на собственост, се свежда до това, че ищцата „се опитва да черпи права от договор по нотариален акт №13/2009г., по който формалният прехвърлител се явява несобственик”, който е „недобросъвестен”. Твърдяната от ответниците по иска измама с процесния имот, не е доказана от тях, вкл. с представената служебна бележка от 09.04.2001г., издадена от І РПУ при СДВР за заведено дознание по повод подадена от ответника В. У. жалба за извършена измама от В. Д. при сключване на договор за покупко-продажба на процесния апартамент, при липса на влязла в сила присъда, която има обвързващо гражданския съд значение по смисъла на чл.300 ГПК. Недоказани по делото остават и твърденията, че ищцата е придобила имота от несобственик, доколкото по делото са представени нотариален акт №153/1999г., легитимиращ праводателя на ищцата като титуляр на правото на собственост и описаните по –горе нотариални актове, установяващи транслативни сделки, прехвърлящи правото на собственост върху имота, като тази по НА №125/1999г. е сключена от ответницата по иска. При тези данни и с оглед удостоверение рег.№ 1843/2016г. на нотариус В. А., район на действие СРС,с рег.№262 , че документите по нот.дело №198/2009г. са унищожени ,съгласно изискванията за съхранение, необоснован е изводът на въззивния съд, че поради липса на описания в нот.акт №13/2009г. нотариален акт №92/1999г., не може да се установи вещно-транслативното действие на договора, с който ищцата е придобила правото на собственост върху процесния имот. Относно правата на ответниците, основани на КНА № 117/2013г. за право на собственост по давност следва да се приеме, че те не са доказани. Поначало владението се осъществява върху чужда вещ. Когато вещта е собствена, тогава собственикът упражнява фактическата власт като едно от правомощията на правото му на собственост. За времето, през което ответницата се е легитимирала като собственик на процесния имот, упражняваната от нея фактическа власт не е владение по смисъла на чл.79, ал.1 ЗС. Тя е продала имота на 22.05.1999 г. Същевременно върху него е запазено пожизнено право на ползване в полза на майката на ответницата,съществувало до смъртта и през 2010г., без да има данни да е прекратено по-рано. При запазено право на ползване предмет на прехвърляне е правото на собственост без правомощието да се ползва имотът – т.нар.гола собственост.Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като материално право на всеки, вкл.на собственика на имота, който се лишава от възможността да ползва имота. В съдържанието на това ограничено вещно право се включва възможността за лично ползване на имота /обитаване/ и да се събират плодовете /наемите/ от него.Макар това състояние да е близко до обективния елемент на владението, не се покрива с него, тъй като фактическата власт на ползвателя върху имота включва само правото да ползва вещта лично или чрез отдаване под наем, като той не може да формира анимус за придобиване правото на собственост в това си качество. Владелецът упражнява фактическа власт върху имота като демонстрира пред всички, че го счита като свой. В случая ответниците твърдят установяване владение върху имота едновременно с обитаването му докато върху него право на ползване, противопоставимо на собственика, е упражнявала майката на ответницата. По делото е установено от гласните доказателства, че те са живели в имота, вкл.упражняват фактическа власт и към приключване устните състезания пред въззивния съд. От анализа на доказателствата по делото и на така установеното „обитаване” на имота следва единственият извод, че ответниците са били държатели, но не и владелци на имота. Те са допуснати в него на облигационно основание по правоотношения с майката на ответницата и в рамките на упражняваното от нея вещно право на ползване по смисъла на чл.56 ЗС, противопоставимо на собственика. Едва след прекратяването на това право със смъртта и през 2010г. е било възможно превръщането на установеното държане във владение. До завеждане на исковата молба през 2012г. и последващото снабдяване с констативния нотариален акт през 2013г., не е изтекъл предвидения в разпоредбата на чл.79,ал.1 ЗС срок. При това положение за необоснован следва да се приеме направеният от въззивния съд извод, че ответницата е упражнявала владение върху имота по смисъла на чл.68 ЗС след като е прехвърлила правото на собственост на 22.05.1999 г. и вследствие на това владение имотът е придобит по давност в режим на СИО. Изложеното налага извод, че ищцата се легитимира като собственик на деривативно основание – договор за покупко-продажба, на процесния апартамент. Ответниците упражняват фактическа власт върху имота без противопоставимо на ищцата правно основание. Като е приел противното въззивният съд е постановил незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено, и вместо него на основание чл.293,ал.2 ГПК да се постанови друго, с което предявеният иск да бъде уважен.На основание чл.537,ал.2 ГПК следва да се отмени констативен нотариален акт № 117/2013г. С оглед изхода на производството и направеното искане, на касатора следва да се присъдят направените разноски за настоящата инстанция – 2258 лева и за всички инстанции до сега – 3950 лева, или общо 6208 лева, съгласно приложените списъци и доказателства по делото. По изложените съображения и на основание чл.293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 1974/27.03.2017г. по гр. дело № 13117/2015г. по описа на Софийски градски съди вместо него ПОСТАНОВЯВА : ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И. Н. У. и С. В. У., двамата от [населено място], че М. И. Б.,гр.С., е собственик на недвижим имот – апартамент №30, находящ се в [населено място],[жк],[жилищен адрес] състоящ се от стая, кухня и обслужващи помещения със застроена площ 49,06 кв.м. при съседи : изток-зелени площи, запад-коридор, север-зелена площ, юг-ап.31, отгоре ап.34, отдолу- ателие, заедно с таванско помещение №34 с площ 5,08 кв.м. и 0,872% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. ОСЪЖДА И. Н. У. и С. В. У. да предадат на основание чл.108 ЗС владението на М. И. Б. на апартамент №30, находящ се в [населено място],[жк],[жилищен адрес] състоящ се от стая, кухня и обслужващи помещения със застроена площ 49,06 кв.м. при съседи : изток-зелени площи, запад-коридор, север-зелена площ, юг-ап.31, отгоре ап.34, отдолу- ателие, заедно с таванско помещение №34 с площ 5,08 кв.м. и 0,872% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. ОТМЕНЯ на основание чл.537,ал.2 ГПК констативен нотариален акт №117, том І, рег.№1259, дело 111/27.03.2013г. на Нотариус Й. Литовски, рег.ц№263. ОСЪЖДА И. Н. У. и С. В. У., [населено място], да заплатят на М. И. Б.,гр.С., направените разноски за всички инстанции в размер на общо 6208 лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :